Морис Дрюон
Разруха (45)

V

Пристигайки в Жоанври, Юрбен дьо Ла Монри направи усилие да си представи една голяма, ниска и дълга къща, покрита с висок покрив. Но той виждаше тази къща през есента, покрита с червеникавата мрежа на ампелопсиса, докато в този момент стените бяха покрити от пълзящ листак.

Три стъпала за изкачване, за да се влезе в къщата, едно за слизане, за да се мине в помещението вляво…

— Аз съм абат Проше — каза някой, скърцайки с тежките си обуща по овехтелия паркет.

— А, добър вечер, господин абат — отвърна слепият, протягайки му двата си пръста над дръжката на бастуна.

Кюрето се спусна към тия два пръста и ги стисна предпазливо, навеждайки се, сякаш щеше да целуне владишкия пръстен.

— Позволете, господин маркиз, на един черковник — рече той — да ви поздрави почтително за това, което ще направите. Това е хубаво, много хубаво… за спокойствието на душата й, а после даже и за вашата, господин маркиз.

Други стъпки заскърцаха по паркета.

— Ето господин кмета — каза кюрето.

— А-ха! Добре, виждам, че всичко е било подготвено! — възкликна маркизът.

Пак изкачване по едно стъпало, за да се влезе в стаята.

„Само къщите, построени на равно, имат стъпала навсякъде“ — помисли Юрбен дьо Ла Монри, повтаряйки забележката, която вече беше правил двадесет пъти.

— Добър вечер, Одил — каза той със спокоен глас. — Нещо не върви, а?

Никой не му отговори.

— Е добре — поде той по-високо и вече нетърпелив, — защо не отговаряте?

Същото мълчание, но този път с едва уловимо леко потръпване на една ръка върху чаршафа.

Маркизът не можеше да види погледа, изпълнен с надежда, благодарност, възхищение и любов, който старата дама обърна към него. Отвесните бръчки по лицето й се бяха свили и увеличили толкова, че тя приличаше на някаква стара, изтрита монета или на парче изсъхнала баница.

Жилон хвана леко маркиза за ръкава и го повлече към съседната стая.

— Ще се върнем веднага — каза майорът, отговаряйки на тревожното вълнение, което се появи в очите на умиращата… — Тя не може вече да говори — поде той, обръщайки се към слепия, когато бяха напуснали стаята. — Последните й думи бяха молба за вашето бракосъчетание. Не се знае дали чува още.

Приближи се кюрето.

— Свидетел — каза той — ще бъде майорът, нали? Освен него мисля, че можем да помолим да подпише прислужницата на госпожа дьо Бондюмон…

— А, не! — възрази Юрбен дьо Ла Монри. — Ако бяха ми казали това по-рано, щях да взема моя прислужник или пикьора си. Но не искам едно слугинче, което не познавам.

Почувстваха, че старецът ще бъде непреклонен.

— Тогава — предложи кюрето — господин кметът би могъл да подпише в регистъра на енорията, а аз в регистъра на кметството.

— Не знам дали е законно — отвърна кметът, почесвайки се по челото. — Да, всъщност… защо не?

— Трябва да постъпваме така, че да не могат да ни упрекнат — каза кюрето.

Те се спогледаха объркани.

— Нека повикат Дуе; той живее съвсем наблизо — провикна се маркизът.

— Ей богу, много хубава идея! — рече Жилон. — Аз ще отида за него. Хайде, елате да поседите при нея през това време; ще се постарая да се върна колкото може по-скоро.

Той накара маркиза да премине още един път стаята. Кюрето доближи до леглото едно кресло. След това, когато старецът седна и свали вълнения шал, който Флорен му беше вързал и от който той чувстваше прилив на кръв в главата, Жилон му взе ръката и я сложи върху покривката. Тогава слепият хвана в сухата си и повехнала длан ръката на старата дама с притиснати един до друг пръсти, ръка, която приличаше на оскубана птичка.

Двамата стари любовници, на единия от които смъртта беше вече помрачила очите, а другия притискаше за гърлото, останаха така неподвижни в продължение на дълги минути. Внезапно леглото се разтърси, сякаш старата дама беше изпаднала в пристъп на смях или ридания. Но трепереше само тялото й, от тила до коленете, получило малко сили от допира с любимата ръка.

Кюрето и кметът, седнали един до друг пред една маса, и двамата дебели и с не дотам чисти нокти, пишейки в регистрите си, приличаха на двама дебели ученици, които бяха повтаряли безкрайно класовете.

„На 29 май 19–30 година, в 22 часа, пред нас се явиха…“

— Моля да ме извините, господин маркиз, но какви са имената ви? — запита кметът.

— Юрбен Антоан Жак… чакайте, имах още едно.

— О, няма значение; може и така. А моминското име на госпожа дьо Бондюмон?

Маркизът пое дълбоко въздух.

— Мулиние — отвърна той в лошо настроение.

— Знаете ли датата на раждането й?

— Остави това, утре ще го попълним — прошепна кюрето, чувствайки, че този разпит дразни маркиза и те рискуваха да провалят всичко.

— Да, но не е съвсем законно — повтори кметът.

— Всъщност — прошепна маркизът, без да се обръща към някого и без да пуска сгушената в ръката му ръка на Одил — човек принадлежи към оная класа, за която е достоен.

В тоя момент чуха да се връща колата на Жилон; вратите се отвориха, пропускайки дебелия виконт дьо Дуе-Души, обут в стари половинки обуща, които той нахлузваше вечер, когато се хранеше сам в замъка си.

— А, ти ли си, Мелхиор, обезпокоихме те! — рече маркизът.

— Не си заслужава да се говори за това — отвърна бившият представител на покойния претендент на трона.

Присъствието на дебелия Дуе-Души, чието лице имаше цвят на белтък, с козята брадичка и с избледнелите по края зеници придаваше нов контраст и яснота на всички дреболии в стаята, на малкия прашен балдахин над леглото на умиращата, на слабата светлина, която пропускаха абажурите, на миризмата на лекарства и на овехтялост, напоила платната на Жуи, разядени от ръжда и тук-таме плесенясали от влага. Жилон забеляза, че Мелхиор дьо Дуе-Души имаше голям израстък на сляпото око, до половина покрит от косата.

Гражданските формалности бяха привършени за няколко мига.

— Приемам параграфите за прочетени — каза кметът. — Обявявам ви за свързани пред закона.

— Ще подпишем двата регистъра заедно — пошушна му свещеникът, който чувстваше, че е необходимо да се бърза, защото дишането на умиращата беше добило един обезпокояващ ритъм и далечни сенки минаваха по лицето й.

Свещеникът съкрати колкото беше възможно молитвите. После, обръщайки се към маркиза, каза:

— Приемате ли тук присъстващата Одил за ваша законна съпруга според обреда на нашата майка светата църква?

— Да, приемам — заяви твърдо маркизът.

— Искате ли тук присъстващия Юрбен…

Старата дама вече не долавяше точно звуковете, но следеше внимателно всичко, което ставаше. Нейното „да“ се изрази в едно неясно гърлено изхриптяване и отчаян знак на малките й, потънали в бръчки очи.

— Ego conjugo vos in matrimonium…^[1]

Трепереща от усилието, старата дама привлече до устните си ръката на маркиза и я задържа дълго и трескаво до тънките си и повехнали устни, наслаждавайки се на най-сетне сбъдналата се мечта, която бе господствала в живота й цели двадесет години.

Трябваше да им разделят ръцете: едната, която приличаше на изсъхнал клон, и другата, която приличаше на замръзнала птичка, за да ги напътват върху двата регистъра и да им помогнат да изпишат странните знаци, които с нищо не напомняха техните някогашни подписи.

На маркиза, уморен от това последно усилие, се струваше, че не само очите, но и крайниците му бяха ослепели. Продължавайки да седи, навел напред главата си с белия кичур, докато кюрето, служейки си с шест малки тампончета памук, приготвени върху един поднос, миросваше за последен път старата дама, той заспа. Тя също.

Когато го събуди, Жилон не му каза, че Одил е починала. Юрбен впрочем не запита нищо, остави се отново да увият вълнения шал около врата му и да го върнат обратно с колата.

На следващата сутрин той спа по-дълго, отколкото обикновено. Когато се събуди, маркизът беше вече напълно забравил тая сватба и никога не заговори за нея.