Морис Дрюон
Разруха (10)

IX

Всяка сутрин към осем часа един голям черен „Ролс-Ройс“ се измъкваше през огромната порта на дома Шудлер на авеню Месина и се понасяше към булевард Осман. Минувачите, чиито очи се спираха на една от най-скъпите коли в света, се вглеждаха в седналите в нея две деца, които, настанени в стъклената клетка между светлите тапицерии, възглавнички и висящи вазички, изглеждаха като двойка принцове-джуджета.

Колата спираше на улица Понтиьо, пред колежа на манастира „Оазо“; шофьорът, сваляйки фуражка, отваряше вратичката и едно момиченце, ненавършило още четиринадесет години, слизаше от нея.

— Значи, в единадесет и половина, Албер — казваше то на шофьора доста високо и без да има някаква нужда, само за да си придаде важност пред малките си другарки, които пристигаха едновременно с него.

После, като се обръщаше към момчето, останало в колата, подхвърляше:

— До скоро виждане, Жан-Ноел.

— До скоро виждане, Мари-Анж — отвръщаше братчето й, което беше на дванадесет години.

Колата потегляше към Паси и сваляше Жан-Ноел пред входа на малкия лицей „Жансон дьо Сайи“.

Този път шофьорът не ставаше от седалката. С движение, с което се стараеше да изрази равнодушие, Жан-Ноел хлопваше тежката врата и вливайки се в общата врява на лицея, известяваше с вял глас за пристигането си на някое другарче от класа си:

— Хей, старче, как си? Тая сутрин имаме геология, нали? Отново ще се отегчаваме един час при патер Марен.

Жан-Ноел носеше широк голф, който спускаше почти до глезените и обувките с подметки от суров каучук, с един номер по-големи. Така той си осигуряваше по-голям престиж между другарите си.

Към пладне, след като си изцапаше порядъчно ръцете с мастило, въглен и прах, след като получеше най-високата бележка по декламация и след като в междучасията едно къдрокосо и дебело момче му разправеше няколко неприлични историйки, чиято същност нито единият, нито другият можеха да схванат, но които събуждаха у тях смътни въжделения, Жан-Ноел отново намираше пред лицея големия „Ролс“. Той със задоволство откриваше, че измежду многобройните коли, които идваха да вземат учениците, колата на дядо му беше най-хубавата, по-хубава даже и от лимузината на аржентинския посланик.

Млади, елегантно облечени майки целуваха по челата синовете си, които се дразнеха от тая публична нежност. Стари „бавачки“ се мъчеха да повлекат за ръка сприхави хлапета или пък вървяха след ония малки личности, които искаха да се покажат, че са независими. Най-нещастни обаче се чувстваха децата, посрещани от бабите си.

Жан-Ноел преминаваше с нехайна и решителна походка през малката тълпа жени и деца, струпали се на широкия тротоар на авеню Анри-Мартен и ъгъла на улица Декан; после, като махваше с ръка на къдрокосото дебело момче, което потъваше по стълбите на метрото, се отпускаше върху възглавниците на „Ролса“, въобразявайки си, че вече е голям банкер, посланик, генерал или пък някой прочут академик, който, след като е свършил извънредно важната си работа, отива да обядва; и това нямаше да закъснее да стане, тъй като фамилията му просто гъмжеше от мъже с такива внушителни титли и професии.

Колата отново спираше на улица Понтиьо, където Мари-Анж я очакваше с престорено нетърпение, слушайки през това време с интерес разказа на едно русо момиче, което се хвалеше, че някакъв мъж го бил целунал.

— Знаеш ли, трябва да опиташ, хубаво е — казваше момичето. — Освен това не рискуваш нищо. Някой ден ще те целуна, ако искаш, за да ти покажа, но, разбира се, с момиче не е същото.

Какво точно вършеха мъжете и жените и какви ли можеха да бъдат усещанията, които те изпитваха в тоя забранен, тайнствен и жадуван свят?

Шофьорът затръшваше вратата, гумите засвистяваха по платното.

Беше часът, в който децата от общинските училища също се връщаха по домовете си, стържейки паважа с тежките си обуща или перкайки се със свалените си пелерини. Но Жан-Ноел и Мари-Анж бяха преминали оная възраст, в която можеха да завиждат на подобни детски игри; те вече не мечтаеха за удоволствието да ритат край потока някоя спукана топка или да играят на куц крак, подскачайки в квадратите, нито пък си обещаваха шепнешком: „След малко в градината ще играем на бедняци.“

Това време, остаряло само с няколко месеца, им се струваше отдавна минало.

Сега Мари-Анж и Жан-Ноел имаха други удоволствия. Придавайки си равнодушен вид, те забелязваха смаяните и завистливи погледи, които съпровождаха техния път; долавяха само за миг и възклицанията на хлапетата, които, след като свирнеха през зъби, се провикваха:

— Брей… Един път таратайка!

Същият израз на завист и неприязън те биха могли да доловят и по лицата на възрастните — работници, които тикаха велосипедите си, загрижени занаятчии, домакини, натоварени с чанти, бледи чиновници.

Двете деца бяха закърмени с погрешната представа за два различни свята, от които единият — привилегированият — беше изолиран чрез стъклата на колата, а другият — зависимият — започваше от другата страна на същите стъкла, от фуражката на шофьора. Два свята, които се виждаха, но нямаха никакъв допир, като не се смяташе връзката на господари към васали. В своя тапициран свят Жан-Ноел и Мари-Анж се топлеха под слънцето на гордостта. При все това гледката на някоя голяма мизерия, на някой слепец, който прекосяваше пипнешком улицата, на някоя стара, измършавяла и дрипава жена или изразът на някои озлобени лица извикваха у тях, макар и само за миг, чувството, че са едновременно виновни и уязвими. Но това беше по-скоро лек смут, отколкото истинско чувство. Може би някакъв смътен инстинкт им подсказваше, че е достатъчен само един добре запратен камък, за да се пръсне студената прозрачна преграда, която разделяше двата свята, и че революциите започваха именно по тоя начин.

Но те все още можеха да отдават тия мигове на безпокойство на детството си и да вярват, че когато пораснеха, никога нямаше да изпитват чувството на притеснение, задето са така щедро ощастливени от съдбата.

Освен това те знаеха, че са красиви и това още повече увеличаваше правото им да бъдат обект на възхищение.

Косата на Мари-Анж беше станала златистокестенява; тя имаше големи, малко продълговати зелени очи и изящни ноздри, а тялото й обещаваше да се развие в близко бъдеще в съвършени пропорции.

Жан-Ноел беше останал рус както при раждането си; очите му, по-кръгли от тези на сестра му, бяха тъмносини и дълбоки. Той вече имаше продълговатата брадичка на семейство Ла Монри и удивителна прилика с детския портрет на дядо си — поета.

Благородната му изтънченост проличаваше не само в чертите на лицето му, но и в удължените му крайници и изящните стави, така рядко очертани в тая възраст.

Ако Жан-Ноел завиждаше на уличните хлапета за свободата им, това беше само защото тази свобода би му позволила да скита вечер около входовете или зад пейките в градините и да види какво вършат двойките там.

Той не смееше да пита за това сестра си. И без туй Мари-Анж сигурно не знаеше. Не смееше също така да й разправи историйките, които беше слушал от къдрокосото дебело момче. Той се срамуваше от приятелството си с него и от вниманието, което му отделяше, срамуваше се от неприличните му разкази.

Колкото за Мари-Анж, тя също искаше да се връща пешком, защото само тогава би могла да почувства какво значи да бъдеш преследвана по улицата така, както уверяваше русокосото момиче, че му се случвало често. Мари-Анж се питаше дали някога би посмяла да целуне някое момче по устата и дали не трябваше да опита веднъж с другарката си.

По такъв начин след всекидневните упражнения за усвояване на латинския език и основните понятия по алгебра, за които в богоугодните заведения, които посещаваха, се мъчеха да им втълпят, че са най-важните неща в живота, истински „сезам“ за тяхното влизане в обществото, след всичко това мислите на двете деца все по-често се насочваха към тяхното място в обществото и към техния пол.

Достатъчно беше някоя нощ, заспивайки, да си помислят, че няма вече да се събудят, че всеки ден могат да зърнат върху сребърния поднос черната рамка на някой некролог или някоя сутрин да се запитат внезапно защо живеят под безбрежното облачно небе и защо баща им го няма вече, докато толкова старци все още бяха живи, за да се прибави към техните грижи и третото безпокойство — какво е смъртта.

Те имаха известно право да се отегчават и от добродушната снизходителност, с която възрастните се обръщаха към тях.

— Значи, учат в класическия отдел, тия деца? Но това е прекрасно — надуто заявяваха някои хора, чиито брадички децата виждаха да се движат двадесет сантиметра над тях.

Да, те учеха в класическия отдел! Но с трите основни проблеми за човека — за неговото място в обществото, за пола и за смъртта, които вече се поставяха пред тях, ги оставяха да се справят самички, както могат. Сами, както и всички останали човешки същества; сами пред загадките на кръвта и на вселената; сами с особеностите, които всекиму дава средата, в която се е родил, и срещите по пътя, който несъзнателно е поел; сами, за да се научат един ден, след много мъки, да разискват простичко, научно или лирично върху тревогите си, означавайки ги с общоприетите думи общество, любов и бог; сами…

И те щяха да разберат тогава, че не съществуват възрастни хора, защото човек никога не узрява напълно.

Но когато голямата черна кола навлизаше в авеню Месина и се приближаваше до портала на двореца Шудлер, друга, по-непосредствена и по-определена тревога обземаше двете деца и изместваше за известно време техните радости и тревоги.

— Ще обядва ли дядо днес в къщи? — питаше Жан-Ноел.

— Мисля, че да — отговаряше Мари-Анж.

И двете деца дълбоко поемаха въздух, за да се въоръжат със смелост.