Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на човеците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chute des corps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Морис Дрюон. Разруха

Превод: Елена и Борис Станишеви

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Малина Иванова, Йорданка Маркова

Дадена за печат на 15.X.1964 г.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 14–72

Формат: 84/108/32

Тираж: 25 090

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Държ. издателство „Народна култура“ — София, 1965 г.

История

  1. — Добавяне

VIII

Най-съществената част от богатството на Жаклина и всичко, което един ден трябваше да остане на децата й, беше погълнато от краха на Шудлер.

Жаклина се беше страхувала, че това полуразоряване може да се отрази гибелно върху семейството й. Но не стана нищо подобно. Напротив, Габриел се показа по-мил, по-внимателен, по-спокоен, а що се отнася до взаимните им чувства, месеците, които последваха краха, бяха положително най-щастливите от техния брак.

Габриел сигурно нямаше да обича истински Жаклина, ако тя с несъзнателно постоянство не беше поддържала у него ревността му към мъртвия. По същия начин някои неволни или полусъзнателни кокетки, обръщайки поглед и усмивка към други, успяват да породят страстни чувства у мъжа, с когото живеят тихо и спокойно.

Но любовта, когато тя се опира на тясната и остра основа на ревността, се задоволява само с победите на гордостта. Всичко, което унижаваше името на Шудлер и помрачаваше обкръжаващия го ореол, снижаваше пиедестала (поне Габриел вярваше това), върху който беше издигнат споменът за Франсоа, и се посрещаше от бившия кавалерист като благодеяние. Пред провала на авеню Месина Габриел израстваше в собствените си очи. Сега Жаклина не би имала възможността да му каже — което тя внимаваше добре да не произнесе при никакъв случай, но което той винаги се страхуваше, че може да чуе в моменти на гняв: „И все пак вие се съгласявате да живеете от това, което Франсоа ми е оставил.“

Габриел беше стигнал до това странно положение, че оженвайки се за Жаклина заради парите й, сега беше щастлив от частичното й разоряване.

Той беше впрочем достатъчно тактичен да придаде на това задоволство вид само на спокойно разбиране. „Не сме ли ние свързани за хубаво и лошо?“ — сякаш искаше да каже той на Жаклина. А такова великодушие не можеше да не я трогне.

Освен това за първи път, откакто беше напуснал армията, Габриел беше зает. Жаклина беше оставила воденето на всички сметки и книжа изцяло на мъжа си.

— Ах — провикваше се тя понякога, — ако беше сега тук бедната Полан, която винаги знаеше всичко и имаше такава добра памет, тя щеше да ни помогне.

Но старата секретарка на семействата Ла Монри и Шудлер, тази, която винаги се появяваше по време на катастрофите, знаеше да съставя съобщения и да се справя с тоалета на покойниците, беше починала преди четири години от възпаление на черния дроб.

Работата на Габриел се състоеше главно в това да отива при адвоката, при борсовия посредник и при новия банкер, които бранеха интересите им, и да получава от тях съответните информации по деловите въпроси, по които той нямаше никакво понятие, за да ги повтаря после на Жаклина така уверено и решително, сякаш бяха плод на неговия собствен ум.

За всичко това той губеше много време, но печелеше авторитет. Жена му непрекъснато му благодареше с поглед, с мълчание, със стискане на ръката или с целувка.

През целия този период те живееха почти постоянно в Париж на улица Любек.

Благодарение на превратността на събитията Габриел се бе издигнал в очите на госпожа дьо Ла Монри.

— Виждате ли, бедни ми Габриел — довери му се тя един ден, — аз бях против първия брак на Жаклина. Тия банкерски семейства винаги свършват зле.

Габриел, който никога не бе мислил, че би могъл да спечели до такава степен доверието на старата дама, веднага започна да придава на това особено значение.

Семейство Дьо Воос бе все още далеч от материално притеснение, пък и начинът им на живот не изискваше прекомерни разходи, затова едва ли имаше нужда да го променят.

Наследствата от чичото генерала и от чичото дипломата, които имаха изключително номинални стойности, можаха да бъдат напълно възстановени. Това наистина не беше много в сравнение със загубеното, особено като се имаше пред вид катастрофалното общо спадане на курса. Но в една лондонска банка се съхраняваше цяла касетка със злато, на която не бяха посегнали, барон Ноел сигурно я бе забравил.

От друга страна, Жаклина за свое успокоение имаше обширните земи на Моглев, който щеше да наследи скоро и с приходите на които тя вече разполагаше свободно шест месеца в годината. Управителят и нотариусът й напразно напомняха от време на време: „Внимание, госпожо графиньо, чифликът на Пироме има нужда от поправка… Има ипотека над земите на Вашери…“, хилядите хектари гори и селскостопански култури не бяха пера, които вятърът може да отнесе.

Габриел, който няколко месеца поред се бе мъчил да схване работата на деловите хора, един ден донесе тържествуващ на Жаклина точното състояние на обеднелия й портфейл и оценката на имуществата, които бяха останали. Пред тези списъци, колони от цифри и добре изтеглени с линия черти, изписани с червено мастило, Габриел изпитваше онова благотворно чувство за ред, праволинейност и съвършенство, което някога му доставяше грижливият преглед на войниците от ескадрона му.

И както тогава, през вечерите на прегледа, когато моралното задоволство го тикаше да пропилява заплатата си на покер или в пиянство до зори, така и сега Габриел веднага реши да купи нова кола, която Жаклина наистина не можеше да му откаже.

Той избра една измежду най-бързите и най-луксозните коли със специална каросерия и тапицирана с прекрасна червена кожа; взе я с три конски сили по-малко мощна от предишната, за да прави, заяви той, икономия на бензин.

От този момент единственото му занимание беше да се навърта около новата си играчка, да поглежда отново без нужда часовника си и да очаква оная дата в края на юни, която, за разлика от другите, беше важна и за Жаклина, и за него: годишнината от смъртта на Франсоа.

Габриел виждаше да се приближава тоя ден едновременно със страх и надежда подобно на болен от малария, който, мислейки се за оздравял, вижда да се приближава оня период от годината, през който обикновено настъпват кризите.

През седмицата преди годишнината той забеляза, че тоя път Жаклина нямаше този разсеян и едновременно съсредоточен вид, както през другите години. Беше ли естествено това успокоение; беше ли то плод на времето и на забравата, или пък Жаклина правеше усилие да си наложи спокойствие? Във всеки случай Габриел изтълкува тази промяна като лична победа. Той не си даваше сметка, че тази дата, веднъж допусната в неговия живот, представляваше от само себе си вече поражение. И от двете страни не бе произнесена нито дума, която би могла да припомни наближаването на този ден.

В навечерието Жаклина и Габриел си пожелаха лека нощ малко по-прибързано от обикновено, избягвайки да се погледнат, защото всеки знаеше за какво мисли другият.

Естествено Габриел не отиде в стаята на Жаклина. Физическите им връзки, оставайки впрочем все така щастливи, бяха се разредили малко, затова нямаше опасност тая проява на такт от страна на Габриел да бъде изтълкувана като противоречие на привичките им.

Прочее на другия ден Габриел щеше да узнае дали наистина беше победил мъртвия.

На следващата сутрин, слизайки за закуска — от „разоряването“ насам те бяха възприели на улица Любек английския начин на закуска, която се поднасяше в трапезарията; този начин не донасяше никакви икономии и не намаляваше работата на прислужниците, защото обслужването се усложняваше от early tea[1], поднесен в стаите, но беше израз на тяхното морално достойнство, — Габриел се учуди, че не вижда Жаклина.

— Тя отиде на годишната панихида за Франсоа — обясни госпожа дьо Ла Монри.

— А, да, наистина! Съвсем естествено! — съгласи се Габриел.

— Какво? Какво казвате?

— Казвам, че е съвсем естествено — повтори по-високо Габриел, искрено убеден в думите си.

— Да… Знаете ли — поде госпожа дьо Ла Монри, — правим го, защото трябва да се прави. И аз самата поръчвам всяка година заупокойна молитва в памет на мъжа ми. За радостите, които той ми достави, намирам, че е достатъчно да мисля за него един ден в годината… Какво? Какво има?… Влезте!

Жаклина се върна скоро. Тя не изглеждаше разстроена и беше съумяла да оправи добре лицето си.

— Какъв дъжд! — каза тя. — Цяла се измокрих. Наистина такъв дъжд през месец юни… Би трябвало да отида и на гробището, но в такова време!…

Тя каза това по начин, сякаш се отнасяше за някакво отегчително задължение.

— Аз ще ви закарам дотам — каза непринудено Габриел.

— Но не, мили, не мога да искам това от вас.

— Защо не, моля ви се! Така ще бъде много по-удобно!

Пред такъв пристъп на вежливост Жаклина отстъпи лесно, защото също искаше да види дали Габриел окончателно се е излекувал от болестта си.

Рано следобед той я закара до портата на Пер-Лашез.

— Няма да се забавя повече от минута — каза тя.

Габриел машинално погледна часовника си. Жаклина купи голям букет цветя и изчезна.

Когато се върна половин час по-късно — алеите в големите гробища са дълги, Жаклина не можа веднага да намери градинаря, на когото даваше годишен бакшиш, а и за нещастие бялата ваза, в която обикновено слагаше цветята, беше счупена, — Габриел не беше вече в колата.

„Сигурно използва отсъствието ми, за да свърши нещо“ — каза си тя. Вниманието й още беше погълнато от усилието, което бе положила, за да задържи, когато коленичи пред гроба, сълзите, чиито следи Габриел можеше да забележи.

Тя влезе в колата и зачака.

Пръстите й погалиха еленовия крак, закачен на една подпорка над предното стъкло.

Това не беше кракът на слепия елен; този трофей Габриел беше дал да монтират върху една дъбова подложка и да гравират върху медна табелка датата и обстоятелствата, при които е бил хванат еленът. Кракът, закачен в колата, беше от елен, уловен през един особено щастлив ден на годеничеството им, в който Жаклина и Габриел бяха ловували един до друг и почти сами. Сплетената кожа сега беше твърда и гъвкава като бич от волско сухожилие.

— Господин графът е прав да държи до себе си това — казваше Лавердюр. — Когато човек кара нощем, не знае какво може да му се случи… Няма нищо по-хубаво от бича. Аз винаги имам един под ръка в камионетката.

Но Габриел бе поставил този крак едно след друго в двете си коли само от фетишизъм към спомена.

„Докато той все още държи на тия детинщини, това означава, че ме обича“ — мислеше си Жаклина.

Но колкото повече минаваше времето, толкова повече я завладяваше някакво смътно безпокойство, примесено с раздразнение.

„Наистина той пет пари не дава за мене. Какво ли прави?“

Измина още половин час, после още четвърт и накрая Габриел се появи със зачервено лице, със стиснати челюсти и свити юмруци. Той отвори вратата с грубо движение.

— А, вие сте тук! — каза той, без да погледне Жаклина.

Седалката се беше издала напред и Габриел я тикна назад, като ритна с крак хубавата червена кожа. Той миришеше силно на анасонка.

Жаклина почувства някакъв хлад по лицето и в крайниците си и затвори очи.

„О, ето че започва пак. Всичко е загубено. Всичко ще започне отново — помисли тя. — Грешката е моя. Бях толкова глупава да повярвам… Толкова по-зле за мене…“

Габриел пусна на три пъти мотора, опитвайки се да потегли. После се понесе през препълнените и хлъзгави улици с опасна бързина.

— Габриел, моля ти се, мислех, че всичко е свършено — каза Жаклина с най-нежния, най-кроткия и умоляващ тон, на който беше способна, слагайки ръка върху ръката на мъжа си.

— Да, аз също вярвах, че е свършено — изкрещя той, — че всичко е свършено!

И отхвърляйки ръката на Жаклина, изви внезапно колата, после продължи ужасното надпрепускане.

— Голяма ли е гробницата на Шудлерови? — попита той малко по-късно, с привидно безразличен тон, в който се чувстваше натрупана омраза, докато колата, летяща по мокрия асфалт, закачи с крилото си капака на мотора на един автобус.

— Да, доста голяма — отвърна Жаклина, стараейки се да остане спокойна.

— В такъв случай бихте могла да пренесете, леглото си там!

Зад тях се чу трясъкът от сблъскали се коли, но те бяха вече отминали. Тогава Жаклина наведе глава, улови челото си и от очите й тихо бликнаха сълзите, които беше успяла да задържи при гроба на Франсоа.

И от тоя миг отново започна съжителството на тримата, където натрапникът беше ту мъртвият, ту живият.

Бележки

[1] Early tea (англ.) — сутрешен чай. — Б.пр.