Морис Дрюон
Разруха (14)

I

Изправен пред камината с две леки колони от зелен мрамор, Симон Лашом закопчаваше ръкавелите си.

Апартаментът, в който живееше Марта Бонфой, беше с нисък таван както на много къщи по Рив гош^[1] и гледаше към кея Малаке. Беше краят на септември. Зад завесите мъгливата вечер бавно се спускаше над Сена и забулваше плътно, като с памук, Пале дьо Лувър и парковете му.

В стаята, потънала в меката светлина на камината, която с буйния пламък на късите цепеници върху скарата с медни глави напомняше малък античен храм, беше спокойно и приятно. Младият депутат привършваше обличането, без да бърза.

Симон Лашом знаеше, че когато след малко излезе на улицата, непременно ще вдигне към прозореца поглед, едновременно разнежен и горд. Той си спомни една мразовита нощ преди осем години, когато, връщайки се след смъртта на Жан дьо Ла Монри, към един часа след полунощ вървеше пешком по същата улица, завладян от чувството, че от този момент започваше истинската му съдба. Можеше ли да помисли тогава, че същата тая съдба един ден щеше да го доведе до къщата, по която очите му тогава се бяха плъзнали, без да я забележат (доколко е вярно, че между хилядите неща, възприемани от очите ни, истински възприети са само ония, които отговарят на някакво наше желание или събуждат у нас някакъв спомен)?

Сега Симон се взираше в огнището, което леко топлеше крачолите на панталоните му; в равномерната дантела на пламъците той виждаше един истински августовски пейзаж, едно безкрайно ожънато, обжарено от слънцето поле, с окосено или събрано на ръкойки жито или с наредени на стърнището в права линия пирамиди от пушки, докато войниците, свикани за големите маневри, спяха през почивката си. И така, мислейки за умилението, което щеше да изпитва по-късно, когато сегашният момент отново щеше да изплува в паметта му, той вече познаваше оня предварителен копнеж, който представлява самата същност на щастието.

О, колко скъпа му беше тя, жената, чието присъствие, плът и думи пораждаха у него това благодатно спокойствие, тоя блажен час и същевременно помагаха да изплуват на повърхността на съзнанието му всички мисли, които, изглежда, бяха настанени зад челото!

Той преливаше от безкрайна, неизразима благодарност, че беше срещнал в един момент, когато вече прехвърляше четиридесетте, такава любовница, до която имаше чувството, че е още млад, че отново открива себе си и че е новак както в светските интриги, така и в ласките на тялото…

Симон се обърна към Марта и прошепна:

— Благодаря ти, Марта.

— За какво, мили Симон? — попита тя, усмихвайки се.

Той направи неопределено движение, после каза:

— Че съществувам…

Марта Бонфой беше на петдесет и шест години; имаше хубава сребърна, гъвкава, буйна и мека като коприна коса, която, сресана изкусно, не само не я състаряваше, но беше истинско украшение на прекрасните й рамене. Тя непрекъснато се усмихваше с добре наредените си блестящи зъби, а когато престанеше да се смее, бузите й сякаш продължаваха все още да се усмихват и да я осветяват цяла.

Тя ни най-малко не се страхуваше да бъде сред млади момичета; до нея те изглеждаха така, като че принадлежат към някакъв друг вид, към съвсем друга, по-малко развила се раса и Марта Бонфой сякаш им казваше: „Ето, деца, ето какви трябва да станете.“

Сред жените, които бяха прехвърлили тридесетте, тя нямаше никакви съпернички.

— Марта ли? Тя е един от ония феномени, които се раждат веднаж или най-много два пъти на сто години; тя е Нинон дьо Ланкло^[2]… Да спиш с нея, значи да надживееш поколенията! — уверяваше с бавния си, ироничен и гърлен глас драматургът Едуард Вилнер, самият той мъжки феномен от тоя род.

На коварството на завистливи приятелки Марта Бонфой отговаряше със снизходителност, продиктувана от чувството й за превъзходство:

— Аз не съм водила кой знае колко по-безнравствен живот от много други жени, които познаваме. Ако съм имала повече любовници от тях, то е, защото съм имала по-големи възможности, това е всичко.

Симон я съзерцаваше седнала в широката домашна роба от черен сатен, украсена с надиплена яка от бял като пяна тюл, която обгръщаше гордата й глава и се спускаше надолу по гърдите й като водопад, отскачаше от гладкото й закръглено коляно и се разливаше върху килима.

Така тя напомняше бог знае коя прочута картина или още несъздаден шедьовър, на който би могла да прилича.

Симон облече сакото си.

— О, моля ти се, мили, не носи повече тая траурна лента на ръкава. Та това е ужасно провинциално! — възкликна Марта. — Тя с нищо няма да намали скръбта за покойната ти майка.

— Знам — каза Симон, търсейки някакво извинение. — Сложих я, когато посетих моя избирателен окръг.

— Не, не, ти я носиш през цялото време. Една черна връзка е достатъчна, уверявам те.

И тя потърси в тоалетната си масичка ножичката за нокти.

— Нали ще ми направиш това удоволствие? — попита тя и почна да разпаря черната лента от ръкава на Симон.

„Тя е само десет години по-млада от майка ми… Каква необикновена жена!“ — мислеше Симон.

Погледът му отново се върна на камината, към зеления мраморен корниз; над малкия фронтон на храма бяха наредени като някакви домашни божества снимките на мъже, почти всички политически лица и почти всички прочути хора, които на своето време се бяха радвали на почести и слава. Ласкателните и сърдечни посвещения бяха съставени по начин да се подразбира малко повече от точния смисъл на техния сдържан израз. Едуард Вилнер — между мъжете върху камината той представляваше френската литература, — дебелак както винаги, но с очаквана дебелащина, която, ако не я проявеше, хората нямаше да му простят, вместо „А Marthe“ беше пресякъл лика си с едно „Ah Marthe“^[3], следвано от дълго многоточие. Снимката на бележития професор по медицина Емил Лартоа в униформа на академик имаше твърде артистично надраскан, но почти нечетлив автограф. Между портретите с различна големина, които малко се застъпваха един с друг, можеха да се разпознаят няколко председатели на министерски кабинети; най-старите снимки, с цвета на сепия и малко избледнели, бяха лица на покойници и вече принадлежаха на историята. Живите лесно можеха да съставят цял министерски кабинет. Впрочем бившите и сегашните любовници на Марта не съставяха никакъв кабинет, без да се допитат до нея, без нейното участие в интригите, без тя да събере в приятелска атмосфера при себе си противниците, които не биха могли да се срещнат другаде, без да даде мнението си по разпределянето на министерските кресла и без най-сетне да нареди своите протежета.

Радвайки се на нейната благосклонност, Симон не само можеше да се надява един ден да влезе в Пантеона, но беше съвсем сигурен, че в най-скоро време ще стане държавен подсекретар, стига, разбира се, да не извършеше някоя непростима грешка.

Като се преструваше, че продължава да се грее, той се забавляваше да сравнява подписите върху камината, усукани и грижливо изписани или загатнати само с по някоя заврънкулка; беше му приятно освен това да установява, че повечето от изложените физиономии приличаха на него, сякаш в живота на Марта винаги се връщаше един и същ мъж с очила, с голо плешиво чело и с широка плоска челюст. Може би защото именно тоя тип мъже най-често идваха на власт…

Той погледна в огледалото над снимките своя жив колоритен образ.

Марта Бонфой уважаваше мълчанието на Симон, защото знаеше, че когато политиците мълчат, тогава мислят за себе си и в тия размишления намират достатъчно основания да се гордеят с кариерата си.

А към Симон, който й се струваше още толкова млад и на път да се оформя, тя се отнасяше с особена нежност…

— Всъщност — каза неочаквано Симон — Републиката се управлява най-често от грозни мъже.

Лицето на Марта доби израз, който сякаш искаше да каже: „Аз винаги съм била достатъчно хубава за двама…“

После на висок глас тя възкликна:

— Знаеш ли, че Талейран е казал: „Красотата за един мъж — това е да се спечелят петнадесет дена.“

Лицето на Симон светна; споменавайки тази мисъл, Марта му правеше голяма чест.

В действителност тя не обичаше красивите мъже. Предпочиташе мъже с талант и преди всичко мъжете, които управляваха, които бяха способни да управляват, или тия, които тя правеше управници.

Поради някакъв скрит душевен недъг тя изпитваше пълно физическо задоволство само с тях. Създадена тялом и духом за кралска метреса, Марта опровергаваше установеното правило, че някои хора не могат да преуспяват, защото не бяха създадени за своето време. Тя беше успяла да бъде кралица при Републиката, сменяйки принцовете също тъй често, както ги беше сменял народът, отгатвайки в личния си избор с изключителна сигурност вкусовете на суверенния парламент. Марта Бонфой олицетворяваше Третата Мариана^[4]. Тя обичаше да оправя вратовръзките на трибуните, да глади коремите им, затлъстели от изборни банкети, и да слуша да се говори за военни кредити, изстисквайки през това време черните точици от гърба на властта.

Нима един предшественик на Симон не беше стигнал в своята галантност дотам, че поръчвайки в качеството си на министър на изкуствата нов бюст на Републиката, беше внушил на скулптора да вземе за модел Марта Бонфой? По този начин в някои общини на Франция венчаваха младите брачни двойки пред нейния образ.

Въпреки това Марта не обичаше да се показва. Тя беше напълно щастлива в сърцето на Париж срещу тоя огромен дворец, в който без съмнение би живяла няколко века по-рано; беше доволна в своя апартамент с нисък таван, уютно мебелиран в стил от времето на Директорията (Диана дьо Поатие, настанена у мадам Талиен…), който беше първото място, където „знаменити приятели“ се сещаха да дойдат с победите или пораженията си.

Дълго време след като бяха имали с нея редовна връзка, тя се съгласяваше да прекарва от време на време с тях по една нощ, подправена с тоя особен порок — спомена. Тя имаше свой начин да остава привързана към приятелите си при всички обстоятелства, защото се беше убедила, че даже повалените от някой скандал мъже винаги се връщаха на власт, стига да живееха достатъчно дълго. И всеки нов любовник нямаше право да я ревнува за това; другите му бяха направили толкова услуги!

Марта Бонфой имаше очарователното хрумване, когато сменяше фаворита, да кани на вечеря заедно с него и неколцина „прочути приятели“ — вечери с малко гости: „Никога по-малко от грациите, никога повече от музите“^[5], — за да ги предразположи към интимност.

И неслучайно на разотиване след последната вечеря от тоя род Едуард Вилнер, слизайки по стълбите, бе сложил ръката си на рамото на Симон и му беше казал:

— Какво съкровище е тая Марта! Тя ни запознава с обществото!

Симон имаше щастие, че Марта го бе забелязала веднага след априлските избори като една от най-интересните личности, които новата сесия вкарваше в парламента.

— Не му липсват качества — беше казал Стен, председател на парламентарната група, към която принадлежеше и Симон. — От тебе, Марта, зависи дали да го лансираш.

— Защо не? — беше му отвърнала Марта с прекрасната си усмивка.

И сега Симон беше любимецът на тая котерия влиятелни мъже, които единствено можеха да му помогнат да се изкачи по стълбата на почестите, защото беше посветен в тайните им, в техните интриги и пороци.

Марта беше направила от Симон един от вероятните наследници на тоя трон с петнадесет места, наречен министерско кресло, и в деня, в който щеше да го види да сяда там, тя щеше да бъде щастлива, че ще може да каже: „Лашом? Та нали ние го създадохме!“

„Ние“, тоест тя и мъжете от камината…

„Красотата на един мъж…“ — повтаряше си Симон, за да запомни добре остроумната фраза на Талейран. И мислейки за Талейран, той си припомни за бащата на Ноел Шудлер, стария барон Зигфрид, който като дете беше виждал знаменития дипломат.

„Само като си помисля, че познавах човек, който бе виждал Талейран. Колко лесно е да се протегне ръка на историята…“

Тази мисъл го възвърна към главната му грижа в момента.

— Марта — каза той, — Ноел Шудлер ме тревожи. Мисля, че той вече губи контрол над себе си. Тази сутрин при него дойде някакъв луд и му предложи да прекарат железница през Африка, от Конго до Занзибар. Старият прегледа плановете и отговори: „Само аз мога да финансирам и да осъществя вашия проект. Ще създам вашето дружество. След шест месеца ще можете да започнете строежите.“ Ако утре дойде някой друг и му предложи да прокопаят тунел под Ламанша, той и на него ще отговори по същия начин.

И Симон изброи странните постъпки на банкера през последните няколко месеца. Шудлер беше откупил театъра „Талма“, който се намираше пред фалит, вложил бе два милиона в някаква шивашка къща, която караше да му представя моделите си в салона на авеню Месина. Изглежда, баронът беше решил да разпростре с трескава настойчивост могъщата си власт във всички области на човешката дейност. Що се отнася до „Л’Еко дю Матен“, където след избирането му за депутат, не можейки вече да изпълнява длъжността главен секретар, Симон бе повишен на директор, Ноел Шудлер, също имал грандиозен план; той искал да направи от „Л’Еко дю Матен“ вестник от световен мащаб, с издателства в Лондон, в Ню Йорк, в Рим и Рио.

— Страхувам се, че отива към някаква катастрофа — заключи Симон. — Той е човек, комуто дължа извънредно много, а аз съм почти единственият, когото той все още слуша. Какво да правя?

Марта Бонфой запали цигара, което при нея беше признак, че размишлява. Тя направи няколко крачки, потънала в меките дипли на домашната си роба.

— А прави ли все още това странно движение, сякаш търкаля в пръстите си някакво топче от хляб? Това е наистина смущаващо, неприятно.

Тя отново се замисли няколко мига и после продължи:

— Не бива да предприемаш нищо, мили Симон. Ако се опиташ да му попречиш, рано или късно ще се скарате. Напротив, насърчавай прищевките му и го наблюдавай.

Тя знаеше от опит, че обществото беше така скроено, че не се осмеляваше да докосне старите си идоли даже и тогава, когато добродетелите им почваха да стават съмнителни: ония, които първи откриеха, че не трябва вече да им вярват, бяха зависими от тия, които продължаваха да им вярват: идолите всяваха твърде много страх, твърде много хора намираха препитанието си, служейки при тях, за да се решат да посегнат върху тях; трябваше да се чака, докато те рухнат сами от изронените си и прогнили пиедестали.

— Манията за величие у тия, които са засегнати от тая болест, е странно и все пак често срещано явление — поде Марта, повтаряйки една фраза, която беше чула. — Един ден Робер (отнасяше се до председателя Стен, чийто образ правеше чест на камината й; Марта беше честна и цитираше изворите си) ми обясни това прекрасно и с наблюдателност, която ти добре познаваш. Изглежда, че броят на старците, които продължават да управляват грамадни предприятия, а дори и страната, макар че са вече съвсем луди или слабоумни, е поразително голям, без срещу това да може да се направи каквото и да било.

Марта Бонфой се приближи до Симон, прегърна го през кръста, сведе сребристата си коса към рамото му и обръщайки се към образа му в огледалото, каза:

— Ако Шудлер се сгромоляса, това неминуемо ще засегне и Анатол Русо. А аз вярвам, че този факт ще зарадва Робер и приятелите му. Нещо повече, те дори ще бъдат особено признателни на този, който би помогнал да се завърти колелото…

— Но, Марта, Русо някога беше мой покровител! И нещо повече дори, при него почнах кариерата си. Бях началник на кабинета му.

— Толкова по-зле, мили. Ние не обичаме Русо, казах ти го вече — отвърна Марта с рязък тон.

После гласът й отново стана мек, ръката върху кръста на Симон се притисна нежно, двете лица в огледалото се приближиха.

— Ти си млад, Симон, имаш добри чувства и можеш да си поиграеш с тях. Но гледай да не се удавиш, за да спасяваш мъртъвци. Нали разбираш, мили?

Тя му се усмихваше.

— Да, да… Благодаря ти, Марта…

И Симон плъзна признателната си ръка по пенливия бял тюл и видя в огледалото пръстите си да милват хубавата плът на Марта, която бяха милвали и други ръце, които подписваха договори, амнистии и закони.