Морис Дрюон
Разруха (35)

X

В най-кратък срок, като упражни личната си власт, Анатол Русо нареди да се даде агреман на банката „Шудлер“ да извършва операциите с групите пострадали от разрушенията на войната. Но той се пазеше да реализира прибързано заема на Стринберг. Русо имаше в джоба си най-хубавата карта на кариерата си. Много малко го интересуваше това, че като министър на финансите щеше да постигне един успех, от който най-напред щеше да се възползва държавният глава. Засега той се задоволи само да пусне в ход сред политическите кръгове уверенията, които беше получил от Стринберг, които при случай можеха да се потвърдят даже и от самия финансист. И той зачака. Впрочем Русо не чака много дълго. Кабинетът бе провален от сената по един съвсем незначителен повод, просто защото парламентът търсеше случай да го провали; Русо беше работил тайно за това проваляне.

По това време кабинетите се сменяха един след друг със средно темпо всеки петнадесет дена. Някои от тях не се задържаха даже и двадесет и четири часа и се проваляха още с представянето си пред камарата. Кризите траеха почти толкова, колкото съществуваха кабинетите. Вестниците публикуваха всеки ден по една нова комбинация, която опровергаваха още на следващия ден. Съвещанията при председателя на Републиката почваха в зори и често свършваха в четири часа след полунощ. За да се осигури с помощта на хитрувания и пазарлъци временно болшинство, беше необходимо много повече време, отколкото това бе нужно за неговото проваляне.

И тъй, кабинетът беше провален; курсът на франка спадна с няколко пункта и пазарлъците почнаха. В продължение на повече от седмица шефовете на отделните партии и политическите лидери търсеха по телефона, пред писалищата си, в колите си, ходейки пешком, и даже по време на кратката си почивка в леглото, развръзката на един неразрешим ребус. Три комбинации се провалиха още в момента, когато ги провеждаха. Тогава председателят на Републиката се обърна към един дебел, хитър и разсеян човек, на име Камий Портера̀, който на два пъти при подобни обстоятелства беше успявал да състави кабинети.

Председателят Портера̀ по принцип не се съмняваше в никого. „Това само би ни губило времето“ — казваше той. Не се съмняваше даже в собствения си секретар, който бе протеже на Анатол Русо и който, щом Портера̀ поканеше някого, комуто смяташе да предложи министерски пост, веднага телефонираше било на улица Риволи, било в частното жилище на Русо:

— Той е повикал Барту… той е повикал Клемантел… той ще предложи правосъдието на Пиер Лавал…

Русо на свой ред вдигаше слушалката и се обаждаше на заинтересуваните евентуални техни заместници.

— Трябва да те видя веднага, драги — казваше Русо. — Нали разбираш, Портера̀ няма никакъв шанс. Не се оставяй в никакъв случай да те съблазни песента му на стара сирена, защото рискуваш да останеш самичък с него. За нашия кредит в чужбина това би значело цяла катастрофа. И тъй мини да се видим.

„Да, всъщност изборът му е много ловък, много разумен…“ — казваше си Анатол Русо, който не можеше да не се възхити от мъдростта и хитростта на Портера̀.

Играта продължи целия ден и накрая Камий Портера̀ се учуди, че е събрал толкова откази за листата си, която изглеждаше съвършена, затова съобщи на председателя на Републиката, че ще му върне мандата да състави кабинет. В момента, когато пристигаше уморен и с наведена глава в Елисейския дворец, той видя Анатол Русо, който излизаше оттам, задушаван от журналисти и обстрелван от фотографи като някаква знаменита актриса при слизането й от параход или като Едуард Вилнер в деня преди премиера.

— Господин председателят на Републиката — заявяваше с рязък металически глас Русо — току-що ми възложи отговорната мисия да съставя правителството. Сметнах, че е мой дълг да приема мандата. Положението е сериозно, да не казвам трагично. (Никога не се бе случвало някой новоизбран председател на министерски съвет да не каже, че положението е трагично.) — Касае се, от една страна, да се спасят дребните спестявания, а, от друга — да се възстанови престижът на Франция, сериозно компрометиран в Европа от нестабилността на нейните правителства. Трябва да се действа бързо и да се действа мъдро. Надявам се, че скоро ще успея да съставя един министерски кабинет на широко национално обединение и преди всичко стабилен кабинет.

Анатол Русо беше станал друг човек. Лицето му изразяваше енергия, увереност и достойнство, които не познаваха у него. Самият той имаше впечатление, че е пораснал с няколко сантиметра и понеже от четиридесет години насам страстно очакваше тоя ден, сега се чувстваше подмладен със също толкова години.

Хората, които го обкръжаваха, също бяха станали други, изпълнени с внимание, със загриженост, с уважение и почтителност.

Камий Портера̀ отмина, свивайки рамене.

Вечерните вестници излязоха с извънредно издание. В тях Русо бе представен като единствения човек, способен да възстанови доверието. Политическите коментатори наблягаха на уважението, с което се ползваше министърът на финансите сред международните финансови среди.

Русо бе обещал да бъде бърз и удържа думата си; той състави новия кабинет лесно и бързо, защото листата, задигната изцяло от Портера̀, беше готова.

От куртоазия Русо телефонира на Лашом.

— Бих искал много, драги Симон — каза той, — да ви запазя нещо. За нещастие отказът на вашия Стен, който ми пречи да постигна замислената от мен национална коалиция така широко, както бих желал, ми пречи също, нали разбирате…

После, сякаш нямаше нито минутка за губене в един момент, когато страната ето вече от десет дена беше без правителство, той повлече в полунощ всичките си нови сътрудници, за да ги представи на председателя на републиката.

На другия ден сутринта вестниците отпечатаха с тлъсти букви:

МИНИСТЕРСКИЯТ КАБИНЕТ НА РУСО СЪСТАВЕН

Една голяма снимка на членовете на новия кабинет, снета под светлините на магнезий върху стъпалата на Елисейския дворец, известяваше на Франция, че изнурените от амбиция и безсъние глави на хидрата отново бяха пораснали със същата плешивост, със същите усмивки и увиснали бузи, със същите монокли и брадички.

Русо трябваше да погълне за четвърт час толкова литература, която би могла да му създаде удоволствие за цели две седмици: „Кариерата на новия президент… Анатол Русо — човека на доверието…“

— Хм! Какво ще кажеш, това се казва министерски кабинет! — възкликна Русо, удряйки с ръка купищата вестници. — Хайде, Дюпети, сложете всичко това настрана; ще ги прочета, когато имам малко повече време.

След обед хидрата отиде да настани многобройните си задници на правителствените банки в Пеле Бурбон. Курсът на борсата се бе покачил, което беше добър признак. След най-изкусни машинации, разчитайки на едно болшинство с деветнадесет гласа, Русо получи тридесет и един и оттогава помисли, че е незаменим.

Той, разбира се, бе запазил портфейла на финансите. Без да имаше някакво разумно основание да вярва в това, струваше му се, че часът на големите, трайни министерски кабинети, подобни на тия от началото на Републиката, сега отново бе ударил върху часовника на Бул. Той си представяше, че ще успее там, където всичките му колеги от десетина години насам се бяха проваляли. Произнасяйки програмната декларация на новия кабинет, почти идентична с тия на неговите предшественици, той беше убеден в силата, дълбочината и несъмнената искреност на думите си, които, когато ги произнасяха други, му изглеждаха съвсем банални.

Той щеше да сключи заема „Стринберг“ и оттогава нататък щеше да натрупа цяла серия чудеса: успехите, обещани пред парламента и общественото мнение, оправеното за няколко седмици положение, гласуван преди края на годината бюджет, общо благополучие, тържествено посещение във възстановените в рекордно време области… Щастието на Франция сега ставаше негово лично дело. Той щеше да продължи да управлява две години, четири години, а може би и повече… Вече си представяше със самодоволство как умираше на власт, как му устройваха държавно погребение и как заемаше място в историята между великите държавници на Франция.

Очаквайки това, той беше поръчал на същия скулптор, който неотдавна бе представил Мариана с чертите на Марта Бонфой, да му направи бюст.

Успяваше да отделя всеки ден по десет минути, за да позира на художника; но освен тоя кратък момент на отмора, докато скулпторът мереше лицето му с пергела и той мислено си тананикаше стихчето, научено в детските си години: „… бюстът надживя града“, освен това кратко време той имаше да изпълнява убийствена работа, почти винаги безплодна, и не чувстваше как нервите му се изхабяват.