Морис Дрюон
Разруха (4)

III

През решетката, която служеше за задна врата на камионетката, надзъртаха едри ловджийски кучета, люшкани и изненадани от необикновения нощен поход. Голямата бежова „Воазен“, шофирана от Дьо Воос, следваше камионетката отблизо и бледата светлина на средните фарове придаваше в очите на кучетата фантастични отблясъци, сякаш те бяха някакви древни божества, започнали да се движат в своя храм.

Жаклина успя да прочете името на собственика на колата, гравирано върху малка сребърна плочка, украсена с образа на свети Кристоф:

ГОСПОЖИЦА СИЛВЕНА ДЮАЛ,

драматична актриса, улица Неапол 33

Без да може да го свърже с някакъв определен спомен, името й се струваше познато и събуждаше у нея известно неприятно чувство.

В тоя момент тя изпитваше към Дьо Воос някаква смесица от нарастващо любопитство и недоверие.

Без съмнение той беше много красив. Арматурното табло в тоя момент хвърляше върху лицето му голямо светло петно. Почти несъзнателно Жаклина изучаваше очертанията на профила му, удължената му, рязко очертана и упорита челюст, лицето му с израз на самоувереност и превъзходство, които се долавяха във всички подробности, в начина, по който държеше главата си, в гънките на клепачите, та дори и в мускулите му.

— Имате много хубава кола — каза тя.

— Да… колата е на една моя приятелка… която ми услужи — отвърна офицерът и променяйки темата, продължи: — Нима всеки път, когато има лов, вашият чичо облича ловджийските си дрехи, за да седи така пред камината?

Да, той никога не се съблича, преди екипът да се е върнал и преди пикьорът да му е докладвал.

Дьо Воос помълча няколко секунди.

— Истинско щастие е, когато вече си стар, все още да имаш някакво увлечение — продума той.

— Вие имате ли такова увлечение, което вярвате, че ще можете да запазите за дълго? — попита тя.

Дьо Воос не отговори. Без да спира колата, той свали дебелата си кожена ръкавица от дясната ръка — доста голяма, гладка и продълговата ръка с четвъртити нокти, може би прекалено добре поддържани даже и за един военен, и извади златната си табакера, която поднесе на Жаклина. За миг погледите им се срещнаха. Високият кавалерист имаше блестящи, сякаш лакирани очи с големи жълто-червеникави ириси. Той се усмихваше. Жаклина се почувства малко неловко.

Тя се гушеше в голямото си подплатено с кожи палто. Беше се опряла удобно върху коженото облегало, а Дьо Воос много мило бе загърнал коленете й със своя бурнус^[1].

„Защо изпитвам такъв… feeling^[2] срещу него — помисли си Жаклина. — Той е вежлив, услужлив, не се възползва от това, че сме сами, за да ме ухажва идиотски, както толкова други на негово място биха се почувствали задължени да направят…“

Дали не беше поради тая ръка с масивна златна верижка на китката върху кормилото, поради това дръзко смъкнато над челото кепе, поради тоя низ от ордени, неоспорими, но твърде многобройни и парадиращи — нима само розетката на „Почетния легион“ и четирите палми на „Кръста за храброст“ нямаше да бъдат достатъчни; защо трябваше да се кичи и с всичко останало? Или заради тази прекалено луксозна кола, която не му принадлежеше. Кое създаваше у Жаклина впечатлението, че този човек не беше от безупречно качество, че той, както казваха в обществото на Ла Монриевци, „не беше както трябва“?

— Сигурно не живеете през цялата година в Моглев? — попита той.

— Не. Разделям времето си между Париж, където децата ми учат в колежа, и тук — отвърна Жаклина. — И то едва от тази година… Това е първият сезон след смъртта на мъжа ми, когато отново излизам на лов.

Както всеки път, когато събуждаше спомена за Франсоа Шудлер, от самоубийството на когото бяха минали вече шест години, или когато говореха за него пред нея, така и сега Жаклина се отдръпна леко, затвори се в себе си, веждите й се повдигнаха още по-високо.

После тя добави:

— Вие двамата сигурно щяхте да се харесате, той и вие, сигурна съм в това.

Тя веднага се запита защо беше изпитала нужда да прибави тая фраза, която не съответстваше напълно на чувствата й, и веднага се ядоса, че я бе изрекла.

— Жилон ми е говорил много за него като за един наистина изключителен човек — каза Дьо Воос.

Жаклина мълчеше. Колите възлизаха по наклонен път, набразден от колела. Очите на кучетата зад решетката продължаваха да блестят.

— Впрочем — поде той — тая голяма казарма би била малко зловеща за една самотна жена в продължение на цяла година.

Това, с което офицерът смущаваше Жаклина и едновременно я пленяваше, беше непринудената му властност, с която той сякаш се настаняваше в живота на ближния си, и изразът на лицето му, който като че ли уверяваше: „Ще видите, щом съм вече тук, всичко ще тръгне по-добре.“

Той вече наричаше Моглев, който никога по-рано не беше виждал, „тая голяма казарма“, сякаш той му беше свойски, близък. Точно такъв беше изразът, който някога употребяваше Франсоа, когато говореше за замъка.

Жаклина си помисли, че трябва да внимава, за да не изрече в присъствието на тоя човек думи, които биха придобили по-друго значение от мисълта, която беше ги продиктувала.

„И после тоя бяс непременно да ме омъжат повторно — помисли си тя. — Майка ми, която всеки месец упорито ми представя тъй наречената партия, свекър ми, който искаше да ме омъжи за Симон Лашом, чичо Юрбен, който си бе втълпил в главата тоя добряк Жилон, а сега отново започва с първия пристигнал гост!… Долавям го даже у слугите… Защо толкова ги смущава мисълта, че ще остана вдовица!“

В тоя момент офицерът каза:

— Сигурно пак ще го накарат да се вдигне. Вашият чичо има пълно право. Еленът е животно, което върви винаги срещу течението.

И по този въпрос той проявяваше същата пълна увереност и осведоменост.

Колите бяха стигнали до това място на пътя, докъдето беше възможно да се кара; Лавердюр свали кучетата.