Морис Дрюон
Разруха (46)

VI

Връзката на Марта Бонфой със Симон Лашом беше охладняла, но не напълно угаснала. Марта никога не скъсваше с любовниците си. Просто снимката на Симон, откакто той беше държавен подсекретар, бе заела мястото си върху камината. И когато от време на време Симон оставаше за една или по-скоро за половин нощ на кея Малаке, той прегръщаше не жената, а миналото — едно още доста прясно минало.

Симон навлизаше в четиридесетте и се измъчваше от двойна нужда — от една страна, да открие великата любов, а от друга — да притежава колкото може повече жени. С други думи, това бе квадратурата на кръга, чието откриване беше станало още по-трудно поради задълженията, които произтичаха от властта, сделките и обществения живот.

В действителност Симон искаше най-често от Силвена това, което той наричаше в себе си „интервал“.

След своето не дотам славно тръгване от улица Неапол в компанията на Вилнер Симон бе изпратил цветя на актрисата, после през една свободна вечер я бе поканил на вечеря.

Постепенно, когато през седмицата му останеше малко свободно време — от страх това време да не се превърне в самота, — Симон свикна да телефонира на Силвена. Обикновено тя също беше или нареждаше да бъде свободна.

Отношенията им носеха отпечатъка на усмихнат цинизъм. Условията, при които се бяха запознали някога и при които неотдавна се бяха срещнали отново, не можеха да им вдъхнат уважение един към друг. Но положението им в Париж ги ласкаеше взаимно. В мислите си или най-малко в разговорите си те бяха съгласни един с друг. Между тях съществуваше своеобразно доверие, което донякъде приличаше на съучастничество: вместо да се лъжат за миналото си, говореха за него откровено. И после те се разбираха най-вече в любовните игри, в които тя внасяше страст, опитност й пълна липса на свян, а той, от своя страна, нелишена от изтънченост сила.

Те знаеха всичко това и никак не се колебаеха да си го казват. Смятаха се за добри, съвършени приятели и си говореха на „ти“.

В действителност те бяха две същества с един и същ нрав и сила и всеки се стараеше несъзнателно да се брани другият да не вземе надмощие над него.

Един ден, по средата на юни, Симон Лашом срещна Изабела, една от първите си любовници. Изабела, понапълняла, със сенки под очите, с черна коса и разсеян поглед, изглеждаше както винаги развълнувана, и нерешителна.

— Как сте сега? Какво правите? — попита Симон по същия механичен, професионален начин, по който би се обърнал към някой художник, журналист или служещ.

— Не знам — отвърна тя. — Може би ще пътешествам. Ако през следващия сезон не отида с Жаклина на лов…

Докато говореше, тя слагаше и сваляше очилата си с рогови рамки, сякаш в болезнената си нерешителност не знаеше дали иска да вижда по-ясно, или да не се загрозява, или пък наистина да вижда ясно…

— Всъщност това, което бих искала — поде тя, — е да осиновя едно дете. Мисля за това все повече и повече. Сега, когато имам законната възраст за това…

„И даже малко попреминала…“ — помисли Симон.

— Само че към кого да се обърна? Нямам доверие в яслите. Ще ми дадат бог знае чие дете… А, знаете ли, Симон, аз доста често съжалявам… — добави Изабела, сваляйки очилата си и повдигайки тъжно очи към него. — Но нека не говорим за това, безполезно е. Вие сигурно никога не мислите за ония дни!

Симон размишляваше.

— Чакайте, драга… — каза той. — Дойде ми на ум нещо. Аз може би имам начин да направя щастливи три същества…

Той беше се сетил за детето или по-скоро за фалшивото дете на Силвена, за това малко момиченце, което беше останало от авантюрата с „близначетата“.

Силвена бе осигурила издръжката на това малко същество, на което тя се смяташе законна майка, но съвсем; не се грижеше за него.

Тя смяташе, че е изпълнила щедро дълга си, настанявайки детето от четиригодишна възраст на пансион в един доминикански манастир.

— Аз бих била щастлива, ако можех да кажа заявяваше Силвена, — че съм била възпитана при Доминиканките!…

Симон си мислеше, че би имало и известна ирония това дете, тоя плод, приписван на Моблан и станал причина за толкова драми, да бъде върнат в кръга на семейството Ла Монри.

— А вие виждали ли сте детето? — попита Изабела.

— Да, веднъж го видях. Изглежда много мило. Това ще бъде едно много хубаво дело, сигурен съм. Една актриса, нали знаете, не може да се грижи добре за него. Истинската майка, която впрочем е изчезнала… мисля, че се е омъжила някъде в провинцията… е от просто потекло. Но бащата, доколкото са ми разправяли, бил издигнат човек… от нашите среди…

На другия ден Симон разправи за това свое хрумване на Силвена.

— О, прекрасно, би било прекрасно! — отвърна тя.

Цяла седмица не минаваше нито ден, без Изабела да не се обади на Симон. Тя искаше допълнителни сведения; искаше снимка на детето…

— Напълно ли сте сигурен, че от законна гледна точка няма никакъв риск истинските родители да си го потърсят един ден?… Нали знаете, това е такава голяма отговорност…

Симон почваше да съжалява за инициативата си, когато най-сетне една сутрин Изабела заяви триумфираща, че се е решила да осинови детето и помоли да й го доведат колкото може по-скоро.