Морис Дрюон
Разруха (2)

I

Старецът беше облечен в дълъг жълт сюртук с черни маншети, обшити със златни галони, и с панталон от черно рипсено кадифе. Ръцете му, все още запазили хубавата си линия, но слаби и изпъстрени с петънца, с набраздени и късо подрязани нокти, лежаха отпуснати върху бедрата му като на възглавнички. На левия си безименен пръст носеше пръстен с широк печат от полупрозрачен ахат.

Огънят в камината хвърляше червеникави отблясъци по камъка на пръстена, по галоните на сюртука и по широките, надиплени в глезените ботуши.

Старият благородник, потънал в креслото си с високо облегало, беше леко навел глава; отзад на темето му, три четвърти от което вече беше оплешивяло, все още се бе запазил венец от остри като четина косми, а гушата му бе увиснала над широкия двоен възел на вратовръзката от пике, забодена с игла, украсена с еленови зъби.

Часовникът в стаята удари шест и половина.

Без да е превъзмогнал дрямката си, маркиз дьо Ла Монри помисли: „И тъй, вече е нощ… Дали са го хванали?“

После чу как се свлича една главня. Но не помръдна и сега; знаеше, че всички камини имат медни решетки.

„Къде ли се намирам? — запита се той. — В малкия салон. Тогава коя камина беше тук? С грифоните или с музите?“

Той стана, протягайки предпазливо ръката си високо напред, за да не се удари в големия каменен корниз в стил „Ренесанс“, който ограждаше горната част на камината. Пръстите му, леко треперещи, заопипваха скулптурите, разпознаха крилатите форми, резките, които изобразяваха козината по бедрата, и лапите с остри нокти. Да, това беше камината с грифоните и тук-таме с главната буква „М“ — инициалът на Моглев, — отвесните линии на която изобразяваха мечове; отгоре буквите бяха украсени с широки корони. Другата камина, с музите, беше в големия салон.

„Ето че почвам да забравям дори това, което имам у дома“ — помисли маркизът.

После напипа облегалото на креслото си и въздишайки, отново се настани в него.

Маркиз дьо Ла Монри беше осемдесет и четири годишен. Двойната операция, на която преди няколко години бе подложил очите си, получили перде, не можа да го спаси от слепотата. Само през много слънчевите дни той едва долавяше сивите очертания на някой прозорец, подобно на платно, увиснало в бездната на нощта; имаше и вечери, когато някакво далечно сияние му подсказваше, че лампите са запалени. Той сякаш живееше във вътрешността на огромен мъртъв бисер.

Случваше се, когато някой мине между него и светлината, да различи някаква сянка, което го караше да мисли: „Ето на! Все пак видях нещо.“ Но и тия последни проблясъци на зрение избледняваха от седмица на седмица и маркизът знаеше, че слугите и редките роднини които срещаше по коридорите на замъка, скоро щяха да загубят даже и тоя си вид на призрачни сенки. Та дори и сега вече Моглев не беше за него нищо друго освен огромна гробница, в която отекваха само гласове.

Вратата се отвори; влезе Жаклина Шудлер, следвана от висок кавалерийски офицер.

— Аз съм, чичо Юрбен — каза тя, — Жаклина.

Всеки път, когато влизаше в стаята и го заварваше така отпуснат в креслото, тя се страхуваше да не би да е мъртъв.

Маркизът се изправи.

— Е, хванахте ли го? — попита той.

— Нищо не знам, чичо — отвърна Жаклина, хвърляйки върху една мраморна масичка трирогата си ловна шапка и камшика. — Изостанах от лова в тресавищата на Комб-о-Лю; денят преваляше… Много ме е яд! За щастие срещнах капитан Дьо Воос, който бе изостанал също като мене. Това донякъде ме утеши и ние се върнахме заедно. Поканих го да дойде да се подкрепи.

Жаклина беше дребна жена с необикновено нежно тяло и стави, с тънка шия и високо извити на челото вежди; облечена беше цялата в черно. Полата й на амазонка, опръскана с глинеста кал, бе леко повдигната на хълбока, за да не й пречи, когато ходи.

Младата жена седна в креслото от другата страна на камината, напудри се и набързо среса косата си. Изящното й тяло ярко се открояваше в ловджийския й костюм.

— Кой? Дьо Воос ли?… Кой капитан Дьо Воос? Не го познавам — намусено каза маркизът.

— Но да, чичо. Той е гост на Жилон. Представиха ви го тази сутрин преди лова. Той е тук, с мене — побърза да подчертае Жаклина.

— А-ха, да!… Много добре — каза маркизът.

— Злоупотребявам с вашето гостоприемство, господине — извини се офицерът.

Той несъзнателно беше повишил глас, сякаш се обръщаше към глух човек, и чу как думите му отекват във високия свод на тавана.

Маркизът повдигна клепачи и обърна възбелите си зеници, лишени от блясък и малко страшни, в посоката, откъдето идеше към него гласът на офицера.

— Жаклина, как изглежда този капитан?

Младата жена, полуусмихната и малко стеснена, погледна високия кавалерист и не можа да измисли нищо по-добро от това да придаде на разговора тон на вежлива ирония.

— И така, чичо, той е много висок… — започна тя — метър и осемдесет…

— И осемдесет и четири — побърза да уточни Дьо Воос, за да покаже, че нямаше нищо против тази игра.

— Той е кестеняв… да видим дали е тъмнокестеняв или светлокестеняв? — продължи тя, преструвайки се, че разглежда офицера. — Не, тъмнокестеняв е. Облечен е във великолепна червена униформа и… е много красив. Това е всичко!

— Благодаря! — каза Дьо Воос, покланяйки се.

— На колко години е? — продължи да разпитва маркизът.

— На тридесет и седем години, господине — отвърна Дьо Воос. И като се обърна към Жаклина, добави: — Сега вие знаете за мене всичко.

Няколко секунди и тримата мълчаха. Жаклина се наведе да подсили огъня в камината; изпод черната кадифена яка и бялото шалче се разкри нежният й гладък тил с леки косъмчета, пухкави и златисти почти като у дете.

— Ще се омъжиш ли за него? — попита слепият внезапно.

Жаклина подскочи.

— Но, чичо — възкликна тя, смеейки се, — казах ви вече, че до тази сутрин, преди да почне ловът, не познавах господин Дьо Воос!

После, почувствала върху си погледа на офицера, тя добави:

— Трябва да ви обясня, че чичо непременно иска да ме омъжи. Това е неговата идея-фикс. Но успокойте се, не ви заплашва никаква опасност.

Като не знаеше как да постъпи, Дьо Воос се задоволи да разпери ръце с примирение.

— Но тя трябва да се омъжи повторно! Знам какво казвам! — извика маркизът, като удари по облегалката на креслото си.

— Хайде, моля ви се, чичо Юрбен! — прекъсна го Жаклина нетърпеливо.

И за да промени разговора, продължи:

— Това, което най-много ме ядосва, е, че Лавердюр сам ще хване елена.

— Колко изминахме днес? Не познавам тоя край и не мога да си дам ясна сметка за разстоянията — каза Дьо Воос. — Петдесет, петдесет и пет километра?

— О, не! Само четиридесет — отвърна Жаклина.

— Сигурно ще имате случай да изминете по-тежки маршрути, господине, ако ни направите честта да ни гостувате отново — каза маркизът.