Морис Дрюон
Разруха (9)

VIII

Само преди час Силвена си бе мислила: „Когато Габриел се върне вдругиден…“ И ето звънеца, тоя непознат, седнал на верев в креслото… и сега всичко беше свършено. Тя не беше в състояние да си припомни какво точно бе казано през тоя час. Вече не знаеше дали страда от яд, от унижение или може би наистина от любовна мъка.

Но едно беше сигурно: повече нямаше да може да живее в тая къща.

„Но къде да ида? Нямам никакво желание да се местя къде да е.“

Докато кръстосваше стаята, очите й бяха привлечени от чека и тя неволно почна да пресмята това, с което разполагаше. От двата милиона, които й бе дал преди четири години Люлю Моблан за близнаците, които не бяха от него, нито даже от нея, сума, с която тя вярваше, че е станала богата до края на живота си, й оставаха едва двеста хиляди франка. Останалото се бе стопило за редки цветя, парфюми, екзотични цигари. Тя беше купувала безразборно рокли само заради удоволствието да купува десетки рокли, които после препродаваше на безценица, след като ги бе обличала само два-три пъти. Тя имаше кожени палта, твърде луксозни подвързии на евтини книги и много малко накити, тъй като смяташе, че мъжете трябва да й ги подаряват. Възможността й да влиза в магазините, да си купува това, което бе привлякло вниманието й макар и само за миг, и да трупа излишни неща, страстта й към които се изпаряваше веднага, да отсяда, когато пътуваше, в най-луксозните хотели, където благодарение на изискванията си намираше и други начини да удвоява сметката, й вдъхваха самочувствието, че най-сетне играе ролята на такава личност, каквато си бе мечтала да бъде.

И после тя имаше Габриел, който само за две години — „наистина, когато се запознахме, беше, единадесети април, и той би могъл въпреки всичко да изчака поне втората годишнина…“ — със своя гардероб, със загубите си при конните надбягвания, с навика си да посещава нощните локали сигурно й бе струвал около един милион. Всичко беше автоматично удвоено. Габриел беше първият й истински лукс като жена!

„И да остана в това малко жилище с всичко това! О, не! Още утре ще се настаня в хотел! А после ще продам колата; не искам вече тая кола. Като си помисля само, че с нея е отивал при оная…“

Но всичко това беше второстепенен въпрос. Впрочем Силвена беше от ония същества, които не се тревожат истински, преди да са прахосали и последната си хилядафранкова банкнота, и които по същата тая причина винаги се движат по ръба на пропастта.

Най-важното сега беше да разбере дали наистина бе обичала Габриел и дали продължаваше да го обича.

От чекмеджето на нощната масичка тя извади друга снимка на Габриел, която не бе и помислила да предаде на Жилон и която предпочиташе пред снимката в рамката. Разбира се, в апартамента бяха останали пръснати още доста неща на любовника й. Цигарето от слонова кост например, което пъхна между устните си, сякаш за да почувства някаква близост с притежателя му. Силвена вдъхна аромата на студения никотин, после се хвърли върху леглото и се замисли.

„Трябваше да изляза тая вечер с Жилон — каза си тя. — А после да спя с него. И ако Габриел узнаеше това, хубаво щях да си отмъстя. Не, не, в такъв случай той само щеше да ми се присмее. Какво значение може да има това за него? Пък и тоя старец е много грозен без тия два зъба!“

Тогава тя предпочете да си припомни ония няколко случая, когато беше изневерявала на Габриел било с бившите си любовници, било със случайни познати, но и това никак не уталожваше мъката й, нито пък събуждаше някакъв спомен за истинска физическа наслада, която би могла да я успокои. Габриел беше първият мъж, който бе задоволявал в нея, и то толкова продължително време, онова необуздано сладострастие, което до неотдавна я бе подтиквало към алчни и разюздани желания. Тя обичаше мускулестото му тяло, кожата му…

„Мръсникът му с мръсник… каква простачка…“ Само за миг, съвсем бегло, Силвена си помисли, че би могла да отиде и да се самоубие в черквата по време на самата сватба. Главата я болеше страшно и кръвта пулсираше в слепите й очи.

За миг тя бе завладяна от ужасно желание за близост, което постепенно премахна или по-скоро измести голямата й болка…

Но скоро отново я разтърсиха ридания, които разпиляха великолепната й медночервена коса между накита, снимката и чека.