Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на човеците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chute des corps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Морис Дрюон. Разруха

Превод: Елена и Борис Станишеви

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Малина Иванова, Йорданка Маркова

Дадена за печат на 15.X.1964 г.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 14–72

Формат: 84/108/32

Тираж: 25 090

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Държ. издателство „Народна култура“ — София, 1965 г.

История

  1. — Добавяне

II

Семейство Дьо Воос прекара три месеца в Италия.

Габриел не познаваше тази страна, но Жаклина я бе посещавала два пъти заедно с Франсоа.

Младоженците напуснаха Лаго Маджоре и островите Боромей, особено модни през 1913 година, когато Жаклина ги бе посетила през първото си сватбено пътешествие, и се отправиха към стръмните брегове на Лаго ди Комо. По същите причини те предпочетоха Висанс пред Верона и кулите на „Сан Джиминяно“ пред розовите камъни на Сиена. И изведнаж Жаклина съжали за това. Все пак тя искаше отново да види Сиена.

— Добре де, да отидем там, нищо не ни пречи — предложи Габриел.

— Нали няма да се мусите, мили? — попита тя. — Уверявам ви, трябва да видите това.

Няколко часа по-късно, застанали на площад Муниципио, удивително съвършен по своята монументалност, или обикаляйки залите на Картинната галерия, изпълнени с творбите на Содома и Бекафуми, Жаклина наблюдаваше крадешком едрото лице на Габриел и не можеше да схване дали то изразяваше безразличие, възбуда, досада или само присъщото на туриста нетърпение да си тръгват по-скоро.

Габриел изглеждаше доволен само пред кормилото на колата, когато минаваха през прелестни пейзажи, над които за съжаление не можеха да се възхищават съвсем свободно поради прекалените грижи, които се полагаха за тях. При това те не можаха да избягнат по пътя си и местата, навяващи толкова спомени и любов: Венеция, Флоренция, Рим.

Жаклина се мъчеше да събуди у Габриел чувството, че открива заедно с него множество чудни неща и същевременно да го накара да обикне скъпите за спомените й места, за да може свободно да говори за тях, а не умишлено да ги премълчава.

По стръмните улички, изпълнени с топлото благоухание на боровете, пред прочутите статуи, които изправяха мраморната си плът в прохладната дълбочина на музейните галерии, пред шепнещите фонтани или покритите с мъх басейни, в които гаснеше златистозеленото сияние на вечерите, Жаклина с някаква странна радост и сладостна мъка разхождаше едновременно и двете си любовни чувства — към живия и към мъртвия.

Понякога тя пътуваше и със спомените за баща си.

— Татко е написал за това място една поема… — казваше тя и започваше да декламира:

О вий, нощи на пожари над тоя вечен град!

От върха на а’Платина слънце огненочервено

повтаряше пред мен повели на Нерона.

Или пък:

В градините на древните весталки

вървяхме в хаоса от мраморни развалини

и търсех цокъл, над който тебе да издигна

в часа на музите, на сенките разстлани.

 

И в миг видях как бързо ти развърза

ефирна бяла връзка на твоя лек сандал

и с босия си крак на този камък стъпи,

над който Цезар бе минал в древността.

Жаклина рядко отиваше по-далеч от втората строфа. За да не помисли Габриел, че тя не съзнава отживелия характер на стиховете или че е проникната от прекален възторг към семейството си, добавяше:

— Мисля, че ги е писал по времето, когато беше влюбен в Казарини. Тоя ден тя сигурно е имала болки в краката… Това е то поезията.

Но Габриел не беше нито художник, нито интелектуалец. Той преценяваше Италия като приложна школа за професионални литератори.

Той беше се преситил от черкви и кръстене, с омекнали от светената вода пръсти, и застанал пред някой изваян амвон или избледняла фреска, без да чува зазубрения урок, който гъгнеше чичеронето, си мислеше: „Професия — мъж на богата вдовица!…“

Момичетата от народа, които виждаше по улиците, му се струваха по-хубави, отколкото беше очаквал и, обратно, жените от аристокрацията, по-малко пленителни от представите, които си беше създал от романите на д’Анунцио. В римските салони той срещна толкова много херцози, маркизи, принцеси и баронеси, че не беше възможно всички тия титли да са автентични; това повиши самочувствието му и го накара по-уверено да носи титлата, която си бе измислил. При няколкото аванса, които даде или му бяха дадени в същите тези салони, той откри, че Жаклина не беше ревнива, а от това заключи, че тя не изпитваше никаква страст към него и че си оставаше влюбена в спомена за първия си мъж.

Когато в началото на октомври се върнаха в Париж, госпожа дьо Ла Монри, майката на Жаклина, попита Габриел:

— И тъй, Франсоа, как намирате Италия?… Но защо правите такива гримаси? Ах, да, наистина вие се казвате Габриел. Никога няма да свикна… Аз намразих тази страна. Моят мъж прекали с разходките си из нея с други жени. Всеки път, когато си намираше нова любовница, най-първо я водеше там.

— Без съмнение наследствена черта — прошепна Габриел.

— Какво? Какво казвате? — попита госпожа дьо Ла Монри, която чуваше все по-лошо и по-лошо.

— Казвам, че това е много хубаво — произнесе по-високо Габриел.

В същото време Жаклина мислеше: „Всъщност по-добре щяхме да направим, ако бяхме отишли в Испания. Е, нищо, там ще отидем догодина.“

Всички по-важни въпроси в новото семейство, с разрешаването на които се бе заел не без самохвалство Габриел, всъщност се решаваха от Жаклина, която разполагаше с богатство, дълго време бе живяла сама и имаше опит от първия си брак. Що се отнася до Габриел, макар и на пръв поглед да изглеждаше, че лесно ще се справя с всичко, той в действителност се нагърбваше само с най-незначителни задачи: да сяда върху претъпканите куфари, за да се затворят, да ходи в банките, да връща картите в адресните бюра. Той беше добил навика, така често наблюдаван у безделниците, непрекъснато да поглежда часовника си и да проверява излишни програми и разписания.

Поделили по такъв начин грижите в общото съществуване, Жаклина и Габриел си придаваха един пред друг вид на задоволство.

Бяха се споразумели по-голямата част от годината да прекарват в Моглев. Що се отнася до живота им в Париж, Жаклина реши да се настанят в къщата на улица Любек, която беше нейна и на майка й и където старата дама живееше самотна след смъртта на поета.

Тя възрази, по принцип, оплаквайки се, че ще трябва да промени навиците си. Но в действителност до голяма степен беше доволна.

Остарявайки, госпожа дьо Ла Монри се изсушаваше, без да се прегърбва. Все още беше запазила бухналата си белосинкава коса над строгото, гордо лице, но нямаше вече някогашните си величествени рамене.

— Бедни мой Франсоа — оплакваше се тя пред Габриел, — аз, която някога имах прекрасно тяло, за което, уви, никога не съм полагала никакви грижи, защото, между нас казано, моят съпруг щеше да ми се надсмива… аз сега, когато си правя тоалета пред огледалото, признавам ви, си затварям очите. Ужасно е, като си помисли човек какво може да стане!

Тя вече не правеше човечета от хляб — любимото й развлечение, продължило няколко години. Новата й страст сега беше бриджът, на който посвещаваше четири часа от деня, прекарвани в игра с приятелките й на нейна възраст.

Габриел се съгласи да се настанят да живеят при нея без никакви възражения, но отправи само една-единствена молба.

— Жаклина — каза той, — помолете майка си да ме нарича с името ми.

Децата, за голяма тяхна радост, също бяха настанени на улица Любек. Жан-Ноел продължаваше да се учи в колежа „Жансон дьо Сайи“, а Мари-Анж напусна колежа „Оазо“, за да бъде записана в манастира „Л’Асомсион“, който се намираше през няколко къщи от дома на семейство Ла Монри.

От тая промяна те спечелиха прекратяването на обедите с дядо си, с изключение на четвъртъците, а загубиха всекидневното си возене с големия „Ролс“.

Отношенията между децата и Габриел още не бяха непринудени, между тях нямаше никаква близост. Те се държаха към него почтително, но студено. Обръщението „daddy“[1], което им бяха наложили, се отронваше трудно от устата им и стесняваше самия Габриел. Все пак Мари-Анж не можеше да остане безразлична към красотата и елегантността на втория си баща. В негово присъствие тя се мъчеше да отбира думите си и говореше малко превзето.

Що се отнася до Габриел, жълтеникавочервеникавите му блестящи зеници понякога се спираха и се задържаха дълги, безмълвни секунди върху двете деца. После снагата му се издуваше от дълбока тъжна въздишка и той поглеждаше часовника на китката си.

Бележки

[1] Daddy (англ.) — татко. — Б.пр.