Морис Дрюон
Разруха (8)

VII

Майор Жилон, с шапка върху коленете, се беше разположил на верев в ниското кресло от бял сатен и сломен следеше как Силвена Дюал кръстосва стаята от единия до другия й край.

Началник на почетен ескадрон, бивш кавалерист и адютант на генерал дьо Ла Монри, Шарл Жилон беше напуснал армията скоро след пенсионирането на началника си и се бе затворил в имението си Монпрели, където прекарваше по-голямата част от времето си в ловуване с екипа на Моглев. Той беше от ония преждевременно остарели ергени, егоизмът на които им е станал втора природа, но чието безделие и тщеславие, желанието „да живеят“, слабостта им да си играят на покровители или да се самоизтъкват с услуги, които вършат на неблагодарници, непрекъснато ги тикат да влизат в ролята на посредници при всякакви затруднения на близките си. Те са постоянни свидетели при техните дуели, първите вестители за смъртта на някой техен близък, довереници при скъсване на любовните им връзки.

При едно гневно движение на Силвена Дюал голите й ръце се разкриха неочаквано изпод широките ръкави на домашната й роба от зелена коприна.

— Ах, не! Това наистина е изумително! — извика тя, като се удари по челото с длани. — Този храбър воин даже да няма смелостта да дойде лично!

Тя се изсмя ядно и продължи да крачи по килима, от прозореца до скрина с огледалата и от скрина отново до прозореца. Червеният ореол на грижливо поддържаната й коса, лъскава и блестяща, трептеше като медни стружки, раздвижени на слънчевия блясък. Зелените й, добре сложени в орбитите очи изпущаха мълнии.

Силвена беше на двадесет и пет години. Две съвсем малки бръчици, леки като пухчета от лебед, се бяха спрели в ъгълчетата на клепачите й като две звездички и преди да изминат няколко години, те нямаше да станат по-дълбоки; засега само бележеха своите бъдещи места.

— Всъщност вие сама знаете, Габриел е много добър — каза Жилон. — Той страда не по-малко от вас…

Майорът чувстваше, че вече е изчерпал целия си запас от аргументи и сега се залавяше за най-изтърканите фрази, като основателно се питаше как ли ще завърши мисията му.

„Ах, защо ли ми трябваше да си пъхам носа в цялата тая история“ — повтаряше си той.

Освен дето беше несръчен дипломат, Жилон сега до голяма степен бе смутен и от физическите прелести на Силвена, от хубавата й стегната и пламенна плът, която се очертаваше под домашната й роба и се откриваше за кратки мигове през прорезите, от дългите и гладки крака, чието отражение той улавяше в огледалата на шкафа, от уханието на женския, малко силен парфюм…

„Сигурно не се е отегчавал, нашият Габриел“ — мислеше си Жилон.

И всичко, което бе чувал да се разправя за младата актриса: че била дебютирала в живота като бар-дама в някакъв нощен локал, че разорила Люсиен Моблан, природен брат на Ла Монриевци, че била спала с целия свят, че била лесбийка, че била опасна — всичко това, от което той не знаеше кое е истина и кое лъжа, кое е злословие и кое измислица, всичко беше вече на път да се разсее, да се стопи.

„Всъщност тя е само едно нещастно дете, което страда…“

Някои му бяха казвали по същия, повод, че Силвена била слаба, че не била хубава, че била глупава и вулгарна.

„Щеше да ме учуди, все пак Габриел няма толкова лош вкус“ — заключи той.

Жилон не знаеше, че тия, които говореха така, познаваха Силвена от едно по-ранно, макар и не много отдавнашно време, когато тя беше само една пропаднала и измъчвана от глад девойка, продажна по принуждение и алчна да си отмъщава, едно опорочено от нетърпение и покварено от старците момиче; познаваха я още от времето, когато материалното охолство, на което се радваше сега, все по-големите й успехи в театъра, отношенията й с парижкото общество и една физическа, по-задоволяваща връзка от предишните — същата тая връзка, за края на която бе дошъл да й съобщи Жилон, — времето, когато всички тия неща още не бяха допринесли тя да се разцъфти така, както му се представяше сега.

— Това, което ме отвращава може би повече от самия факт, е начинът, по който се постъпва! — викна тя.

— Знаете ли, когато причиняваме някому мъка, начинът никога не е добър — каза Жилон.

— Как може да ми съобщи това по човек, който ми е съвсем непознат… прави го без съмнение, за да ме унижи още повече — продължи Силвена, без да го чува.

— Но аз съм приятел на Габриел от петнадесет години… Бях негов началник в Сомюр…

— Това нищо не променя — изкрещя Силвена, заставайки пред бившия кавалерист. — Всъщност, да, аз много се радвам да се запозная с вас! Защото вие сте виновен за всичко, вие, вашият лов с кучета, вашата банда мръсни снобове, но преди всичко вие! Вие го подтикнахте към това! Цяла зима чувах все едно и също: „Имам нужда да спортувам… В Париж сякаш тъпча на едно и също място… Ще взема колата, миличка… Ще прекарам три дни у тоя добряк Жилон… А аз, глупачката, се оставих да ме измами като… както не е позволено!“

— Не, не, аз нямам нищо общо с това — оправдаваше се Жилон, докато пред очите му гърдите на Силвена трептяха под коприната във водорасловозелен цвят.

„И тъй, какво трябваше да свърша още… — питаше се той. — Ах, да, кутийката с накита, дрехите…“

— Признайте — продължи Силвена по-спокойно, — признайте, че той не може да бъде оправдан! Та той ме заряза по най-долния, по най-грозния начин, сякаш аз съм някаква паднала жена!

„Май че си нещо такова, миличка, колкото и да си апетитна“ — каза си Жилон. И мисълта му, изглежда, се бе изписала на откритото му, честно лице, защото Силвена тутакси продължи, отново повишавайки тон:

— Е добре, коя да е паднала жена нямаше да направи това, което аз направих за него! Само като си помисля, че той живя тук цели две години. Аз му плащах всичко, плащах на шивача му, давах му пари, за да ги пропилява на конни състезания. Господинът все се канеше да си намери служба през следващата седмица!… О, само като си помисля!… Знаете ли колко ми струва той, вашият Габриел…

— Да… да… знам. Точно по тоя повод… — побърза да използва момента Жилон и извади от джоба си една плоска кутийка от червена кожа.

Той никога не се бе отличавал с прекалена деликатност към жените, но Силвена му се струваше загадъчна и опасна, сякаш беше неизвестно животинче. И той се плашеше, че тя може да запрати кутийката в лицето му.

— Габриел ми възложи да ви предам това…

Силвена взе кутийката, без да каже нито дума, отвори я и дори не мигна пред гривната от изумруди и платина.

Вътре беше сгънат и един чек. Между червения цвят на кутийката, зеления на камъните и синия на чека нямаше никаква хармония. Силвена разгъна чека и вдигна рамене. Той не представляваше и четвъртината от онова, което Габриел й бе изял.

За миг тя почувства изкушение да направи това, от което се страхуваше Жилон. Но набитата фигура на майора, както и добродушното безразличие, с което откриваше, говорейки, липсата на един кучешки зъб и на един кътник, й вдъхваха известен респект.

— Предпочитам да не правя сметки — сухо каза тя и захвърли кутийката, чека и гривната върху леглото.

Заключавайки, че Габриел се е показал щедър и чувствайки безкрайно облекчение, Жилон намери за нужно да добави:

— Лично Габриел ви я избра…

— Значи, той е в Париж? — възкликна Силвена.

Майорът, който бе купил гривната едва същата сутрин, веднага схвана цялата глупост на добросърдечната си лъжа.

— Не… не… — побърза да каже той. — Габриел… той я поръча последния път, когато беше тук.

— Значи, още от последния път — подчерта Силвена със заплашителен тон — е било решено? А той нищо не ми каза и дойде да спи тук както обикновено, съвсем като у дома си, спокойно, докато вече… О, мръсникът му с мръсник!

Жилон гладеше късите си мустаци, засрамен не от оскърбителните думи по адрес на Габриел, а от собствената си глупост.

— Бихте ли ми казали откъде е взел тия… пари? — попита Силвена, успокоила се внезапно, като посочи с ръка към леглото.

— Той… той трябва да ги е взел назаем.

— Знаете ли какъв е вашият Габриел? — попита Силвена, гледайки го право в очите. — Ще ви кажа, той е сутеньор! Намери по-богата от мене жена, с титла, със замък и с всичко, каквото му трябва. Той се жени за една торба пари и за титла. Обича удоволствията — ще ги има. Ще има и деца на туй отгоре. Да, той е сутеньор — ето какъв е той! А що се отнася до неговата Жаклина Шудлер…

— Забранявам ви да злословите по неин адрес — провикна се Жилон. — Тя е съвършена жена!

— Съвършена жена ли? Не ме разсмивайте. Знам ги тия Шудлеровци по-добре, отколкото вие си мислите. Знам всичко, историйките на бащата, самоубийството на сина… Няма що, прекрасно семейство!… А сега тая неутешима вдовица, която даже не е хубава и вече не е млада, си купува хубавеца Дьо Воос, за да подслажда нощите й… И му дава с какво да се отърве от мене, запазвайки достойнството му на светски човек… Не ви питам — продължи тя — откога спят заедно; пет пари не давам за това. Сигурно тя се изповядва всеки път, след като спи с него… Вървете си, господине, вървете си; вие изпълнихте задачата си. Но те — добави тя, заплашвайки с пръст, — те отново ще се срещнат с мене!

Жилон стана, но, изглежда, още не беше решил да си тръгва.

— Понеже така и така съм тук — започна той нерешително, — не мислите ли, че би било добре, ако… прибера нещата му? Това би спестило…

В същото време той се приближи до един кристален свещник, който от известно време привличаше погледа му.

— О! Защо не! — възкликна Силвена, силейки се да се изсмее. — Но веднага! Не искам нищо от него тук!

И тя извика:

— Емилия!

В стаята влезе дребна прислужница с подходящия за случая израз, тоест преструвайки се, че не е чула нищо, макар че жилището на улица Неапол беше съвсем малко и беше невъзможно тя да не е подслушвала.

— Съберете дрехите на господина в куфарите му — каза й Силвена. — Той е принуден да отсъства за известно време…

„Каква глупачка съм да давам обяснения. И кого ли ще излъжа?“ — помисли тя.

— Всичкия багаж на господина ли?

— Да, всичко! Нали ви казах! — изкрещя Силвена нетърпеливо.

В същото време тя си мислеше: „Каква простачка съм била, да, каква простачка, каква простачка!“

Тя трескаво обходи жилището, претършува шкафовете, събирайки една лула, бележници, връзки писма, копчета за ръкавели, няколко книги — всички ония неща, които остават в чекмеджетата като някаква утайка от общия живот.

„Каква простачка! Каква простачка!“ — продължаваше да се упреква тя, хвърляйки безредно оскъдната плячка в едно малко куфарче.

— И това, също и това… Той може да я подари на вдовицата си — каза тя, като издърпа от една червена кожена рамка върху шкафа снимката на Габриел с леко накривено над челото кепе.

В гардеробната прислужницата грижливо сгъваше дрехите.

— Хайде! Бързо, бързо! — викна Силвена.

Вечерното облекло на Габриел бе окачено между роклите й.

— Оставете! — прошепна тя, пъхайки дрехата отново в дъното на гардероба.

„Поне няма да се перчи с костюма, който му подарих. Тя ще му купи друг… Боже мой, колко хубав беше в него и колко щастлива се чувствах… Не, не! Няма да плача, няма да плача… И преди всичко, няма да позволя да ми се подиграват и да ме тъпчат по тоя начин!“

— И му кажете — изкрещя тя отново, приближавайки се внезапно към Жилон, — че той още не е женен. Не ме интересува какво ще стане, няма какво да губя и от какво да се страхувам. Запазвам си правото за един хубав, мъничък скандал.

Жилон трябваше да отиде и да се върне три пъти, докато пренесе целия багаж в колата си, и вече се задъхваше и пъшкаше.

„Дълго ще си спомням тая среща — мислеше си той, — но можеше да бъде и по-лошо. Направих голяма услуга на Габриел. Ако тя беше разправила всичко това на някой друг“.

Преди да прекрачи за последен път вратата, зад него се чу силен трясък на счупено стъкло. Свещникът се беше пръснал разбит върху пода.

— По невнимание — каза Силвена, която, за да се успокои, току-що бе превърнала свещника в прах.

Жилон се поколеба, изгледа още веднаж младата жена от огненочервените й коси до малките пантофи и решавайки се малко късно да действа за своя сметка, каза:

— Слушайте, мило дете, може би ще се почувствате малко самотна… аз ще остана няколко дена в Париж…

— Ах не, господине, моля ви се! — отвърна Силвена, тръшвайки вратата зад гърба му.