Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на човеците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chute des corps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Морис Дрюон. Разруха

Превод: Елена и Борис Станишеви

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Малина Иванова, Йорданка Маркова

Дадена за печат на 15.X.1964 г.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 14–72

Формат: 84/108/32

Тираж: 25 090

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Държ. издателство „Народна култура“ — София, 1965 г.

История

  1. — Добавяне

II

Една сутрин през следващата пролет професор Емил Лартоа спря колата си в една тясна и малко стръмна улица на Вил д’Авре. Върху ограда от телена мрежа, боядисана в червено, беше закачена ламаринена табела с избелели букви: „Ле з’Еглантин — семеен пансион“.

Прочутият лекар премина през тъжната градинка, погледна трите плета от чашкодрян, желязната пейка, малката статуя от гипс, разядена от дъждовете, изкачи се по външното каменно стълбище на къщата и бутна вратата с разноцветни стъкла.

— Господин Шудлер? — попита той дебелата дама в черна пола, която го посрещна в преддверието.

Професор Лартоа се откъсна от мизерията на това място, гледайки собствения си образ в огледалото на закачалката. Видът на косата му, сива и добре пригладена над ясното чело, на нежнорозовото му лице, върху което годините не оставяха следи, на хубавите му и грижливо поддържани ръце винаги беше стимул за мисълта му или лек за скуката му.

Човекът, който след няколко мига се появи на стълбите, изглеждаше така, сякаш бе минал през ръцете на театрален гримьор.

С бяло лице, с увиснала кожа, с изтънял наполовина врат, плуваш в твърда, вече доста широка яка, Ноел Шудлер освен това се бе отказал и от заострената си брадичка, която представляваше част от традиционния му силует. Сега той имаше сива, подобна на огърлица брада като на бретонски рибар. Върху раменете си носеше официално старо наметало и се стараеше да си придава известна тържественост при слизането по тесните дървени стълби, но мускулите на лицето му под въздействието на вълнението мърдаха конвулсивно, а сълзите му изглеждаха готови да бликнат всеки момент.

Той протегна на лекаря лявата си ръка, защото дясната, скрита зад гърба, удряше силно гънките на пелерината.

— Единственият, вие сте единственият, чувате ли, Лартоа, който идва да ме посети, откакто съм тука… Шудлер не ще забрави това, когато отново се изправи на крака.

Той потърси, все с лявата ръка, монокъла си, закачен на лентичка от моаре, един монокъл в специална златна рамка, който влизаше в тлъстата гънка на клепача.

— Приятно ми е да ви видя — добави той.

— Значи, драги приятелю, ще ви отведа да обядваме — каза Лартоа, мъчейки се да се усмихне, за да прикрие стеснението си.

Израз на съжаление и безпокойство мина по лицето на Ноел Шудлер.

— Работата е в това — каза той, — че… не съм предупредил тук, а те са много мили… Напротив, казах им, че днес ще имам гост на масата си… Тъй че не бих искал…

— Но това е отлично, наистина отлично — отвърна Лартоа, чувствайки се все по-неудобно.

Бившият управител на „Банк дьо Франс“ заведе академика в мрачна трапезария, където покривките по масите бяха с петна и кърпите за уста — вързани за шийките на започнати бутилки.

Минавайки край една стара дама с много слабо лице и с огромни, изскочили до половината очи, Ноел Шудлер, навеждайки чело, каза:

— Добър ден, графиньо.

По страшното лице на старата дама пробягна усмивка, с която тя се опита да отрази някогашната си пленителност, чийто спомен беше запазила очевидно само тя.

— Тя е голяма дама, рускиня… цялото й семейство било екзекутирано от болшевиките… — поясни Ноел Шудлер в ухото на Лартоа. — Тук аз не държа да се обръщат към мене с титла… Намирам го за съвсем излишно.

Старият великан, отслабнал и грохнал, обходи с поглед стените, покрити с тапети на тесни виолетови и жълти линии.

— Да — продължи той, — не съм зле тука. Градината е хубава, сам видяхте. Въздухът е много добър… а после скоро, защото има пансионери, които ще напуснат, ще мога да поставя масата си там, до прозореца… В края на краищата всичко това е временно…

В интервалите между думите си той имаше склонност да оставя устата си отворена. Един сервитьор с дълги китки, подаващи се изпод мръсен жакет, се приближи до тях.

— А, ето и Теди! — провикна се Шудлер с престорено добро настроение. — Той е много внимателен с мене, Теди, да… Бил е барман на някакъв параход.

Притеснението на Лартоа се увеличаваше колкото повече се трупаха признаците за разрухата на Шудлер.

— По-право бях втори барман — уточни сервитьорът с бърз отривист и неспокоен глас. — На „Шамполион“. Впрочем Теди не е истинското ми име. Първият барман ме наричаше така… Да, Марсилия, Александрия… Александрия, Марсилия, през цялото време…

— А, така ли? — възкликна любезно Лартоа. — Веднъж пътувах с „Шамполион“. Хубав параход.

Силна уплаха мина по лицето на сервитьора, лице с дълбоки сенки под очите, със скули на мъртвец и с развалени зъби.

— През коя година е бил господинът там?

— През двадесет и четвърта, мисля.

— А-а! Затова ще е. Аз не бях още там — добави бързо Теди.

Той започна да трепери и слагайки чиниите, едва не събори на пода каната за вода. Лартоа състрадателно отвърна очи от тоя малък маниак на лъжите, който никога не се бе наричал Теди, очевидно никога не беше работил като барман на „Шамполион“ или пък е бил на борда само двадесет и четири часа време, достатъчно, за да го отправят за несръчността му, и който живееше под ужаса на собствените си незначителни лъжи, които никой и не мислеше да опровергава. За Теди „Ле з’Еглантин“, изглежда, също беше единственото прибежище. Погледът на Лартоа отново се върна към Шудлер, който, изплезил език, слушаше с интерес.

— А Русо? Как е той? — попита Ноел Шудлер.

Лартоа не посмя да му каже, че бившият министър-председател живееше свит в едно кресло, отказваше да мие зъбите си и да приема каквато и да е храна от страх да не бъде отровен, а после неочаквано почваше да плаче с горещи сълзи, хълцайки: „Искам компот, искам компот, искам компот…“

— Той е по-добре, пооправя се полека-лека — каза Лартоа.

— Да, ние ще се съвземем заедно — добави Шудлер. — Но вие, драги, не знаете всичко, което ми сториха те! Завлякоха ме при съдебен следовател… Впрочем вие знаете това, тъй като благодарение на вас ме освободиха заради здравето ми. Но те искаха да ме хвърлят в затвора!… Да ме изправят пред изправителния съд!… Розенберг се държа също много добре (отнасяше се до адвоката на Шудлер). Той доказа юридически, че фондовете на синдикатите представляваха един незавършен влог и всъщност аз трябваше да върна само равностойността му, следователно обвинението за злоупотреба трябваше да падне. А после той доказа всички политически маневри… Ако бяха ми оставили малко време, щях да оправя всичко. Но вие не можете да си представите колко мерзост и злост имаше около мене… Един ден видях внучето си с посиняло око. Попитах го какво е станало. „В двора на лицея — ми отговори то. — Те ми казаха, че дядо ми е мошеник. Тогава аз се бих…“

Под влияние на силната възбуда движенията на дясната ръка добиваха ужасяващи амплитуди.

Исполинът млъкна, за да вземе салата от леща — трудна и деликатна операция. Шудлер, изглежда, държеше на всяка цена да си сервира сам. Лартоа не посмя да му помогне и запълни мълчанието с банални думи. Бившият банкер успя да сложи една лъжица в чинията си; втората лъжица обаче се изплъзна от пръстите му и лещата се пръсна върху покривката, а една част попадна и в чашите.

Едва тогава той се отказа да си сервира сам и въздишайки, остави лъжицата в блюдото със салатата, хвана дясната си китка с лявата ръка, успя да задържи конвулсивните движения на ръката си, да намали постепенно амплитудата им, сякаш този болен крайник беше чуждо независимо тяло, нещо като пиле, което той искаше да усмири да не пърха. После лявата ръка сложи дясната върху масата и я задържа, докато силното движение се ограничи само с дращене на показалеца върху покривката. Най-сетне победа! Но за да я получи, бившият банкер трябваше да съсредоточи до такава степен вниманието и волята си, че долната част на лицето му увисна. От широко отворената му, малко сгърчена уста се подаваше постепенно, на малки тласъци езикът му с обърнато нагоре връхче; и така Ноел Шудлер с брадата си на морски вълк и с лентичката на монокъла приличаше на играчката passe-boules[1].

Изведнъж той забеляза какво става с него и прибра езика си с такова бързо движение, че монокълът му падна. Тогава ръката поднови бесния си танц и всичко започна отново; силно раздразнение и отчаяние се появи по лицето на стареца.

„Една хубава старческа хорея — мислеше професор Лартоа. — Каква ширина и какво безредие! И най-мъчителното е, че умствените смущения у него все още не са настъпили в големи размери. Може би главният мозък още не е засегнат; склерозиран е само междинният мозък. Умствено той съвсем не е по-зле уравновесен, отколкото преди катастрофата… Всъщност анатомично-клиническите таблици никога не са пълни…“

— Те ми взеха всичко, трябваше всичко да продам — продължаваше Шудлер. — Стигнах дотам, че трябваше да продам пръстените на жена ми и бисерите от нагръдника на сина ми, разбирате ли, Лартоа, които той носеше на гърдите си… Четирите портрета от големия кабинет и ордените успях да запазя; исках поне тях да намери един ден Жан-Ноел. Трябваше Жаклина да ги откупи скришом и да ги остави в някакво хранилище за мебели… И без това тя също претърпя загуби, бедничката; три четвърти от това, което имаше. Тя единствена се държа мило. Изпрати ми даже малко пари, мисля, без да знае мъжът й. Но аз ще й ги върна скоро.

Теди минаваше между масите с бърза, люлееща се походка, носейки подносите над самия под, сякаш минаваше през трапезарията на някой параход през време на бурно море. Понякога той отговаряше на някой пансионер:

— Yes, sir![2]

— Можете ли да си представите, Лартоа — поде Шудлер, — каква беше за мене последната утрин на авеню Месина? Нито една мебел, нито едно перде, никаква пътека по стълбите; никакъв прислужник, аз даже не говорех… Наредих си куфара сам; минах по всичките стаи, една след друга, през цялата тая голяма къща, която баща ми беше построил и в която аз влязох за първи път, когато бях на седем години… Вие не знаете как кънтят стъпките на един стар самотен човек в една пуста къща… След това слязох в кухнята да видя дали не мога да си направя малко чай. Открих, че от десет години не бях стъпвал даже и четири пъти в кухнята. И там изведнъж разбрах, че съм опропастил внучетата си.

Маската на стареца отново се разтърси от спазми; ръката се раздвижи по-силно, закачи лентата на монокъла и я скъса.

За щастие стъклото не се счупи; но драмата за Шудлер почна от момента, когато той поиска да вдене отново лентата в халкичката на рамката на монокъла.

— Дайте, аз да го направя — каза най-сетне Лартоа.

— Те ми искаха сто двадесет и седем милиона; получиха сто двадесет и три — каза Шудлер. — Оставам да дължа четири милиона. Мислите ли, че за четири милиона си струваше трудът да ми причиняват толкова злини? Нима не можех да намеря тия четири милиона?… Те все пак ми оставиха това — добави той, показвайки розетката на командор на „Почетния легион“, цялата избеляла и износена до такава степен, че желязото се виждаше през изтритите нишки на коприната.

Старата дама с грамадните очи — „екзофталична гуша… и сигурно с ускорен пулс“ — помисли Лартоа — се приближи, вече привършила обеда си, и се обърна към Ноел Шудлер:

— Искате ли вестника?

— О, благодаря, графиньо — каза Ноел, изправяйки се до половината в креслото си. — Желаете ли една цигара?

По тоя начин двамата старци правеха всеки ден своите малки икономии.

— Не ви представих — каза Ноел, когато руската графиня излезе, — защото щяха да отидат часове… Преглеждам вестника преди всичко заради малките обявления — продължи той. — Никога не бях обръщал внимание на тях. Знаете ли, много е интересно. Човек вижда цялата икономическа дейност на страната… Аз ще се съвзема много бързо… Има още идеи тук вътре, много идеи.

И той се почука по челото с левия показалец.

— Миналия ден ми се случи нещо странно — продължи той. — Виждам във вестника: „Младо семейство търси приятен сътрапезник за обед.“ Обаждам се по телефона; отивам там. Все ядене, нали? А после не е лошо за мене, имам нужда да вляза отново в контакт с хората! Представям се: „Барон Шудлер.“ Те никак не изглеждат изненадани; една много мила двойка. Хубав обед. Аз съм, мисля, приятен сътрапезник. И внезапно жената събаря чашата си. Не намирам в това нищо необикновено; такова нещо можеше да се случи и на мене. Но мъжът добива зъл вид, заплашва я с пръст и казва: „Ти пак събори чашата си! Знаеш какво ще стане!“ — „Да, да, заслужавам го“ — отвръща жената, хленчейки. Те стават; той я хваща през кръста, вдига й полите и я бие по задника. После сядат отново, сякаш нищо не е било. Ето, драги мой, ето защо ме бяха поканили! Един мъж, който имаше нужда да набие жена си пред чужд човек! Ще признаете, че светът е пълен с луди.

Шудлер протегна ръка към вестника.

— Не, по-добре после — каза той. — Ще имам време, когато си отидете.

Но Лартоа почувства, че мисълта на Шудлер сега беше заета единствено с тайните на късите сбити редове, между които той търсеше лицето на надеждата. И тая натрапчива мисъл се видя на лекаря още по-мъчителна от всичко останало.

Той остави чашката си с горчиво и рядко кафе.

— Трябва да ме посетите някой ден, ще ви прегледам основно; ще видите, имам хубави апарати. Ще ви измеря кръвното, ще ви направя радиоскопия.

— От време на време имам и болки в крака — каза плахо Шудлер.

— Ще видим… ще видим какво може да се направи. Сигурен, съм, че имате младежко сърце — отговори Лартоа.

На прага, в погледа му отново пролича смущение при вида на окъсаната розетка, която носеше баронът. Тогава той бързо откачи собствената си розетка заедно с подложката и я сложи в ръката на приятеля си.

— Имам ги няколко в Париж — каза той. — Тук не вярвам търговците… Когато човек стигне до нашата степен, става доста трудно да се намерят.

Бележки

[1] Старинна детска игра във Франция, представляваща гротескно лице с голяма, широко отворена уста, в която играчите хвърлят от известно разстояние обикновено дървени топки. — Б.пр.

[2] Да, господине (англ.) — Б.пр.