Морис Дрюон
Разруха (3)

II

Жаклина и Дьо Воос довършваха обилната закуска, която им бяха поднесли, когато пристигна първият пикьор^[1].

Среден на ръст, набит и мускулест, със загрубяла от живота сред природата кожа, с прошарена коса, с изумително правилни и горди черти и живи очи с цвета на кремък, първият пикьор беше човек, който вече започваше да се бори с годините. Той стоеше пред маркиза прав в калните си ботуши, кончовите на които достигаха до половината на бедрата му, до самите полипа жълтата му ливрея, с ловджийски камшик на врата, рог на гърдите и нож на хълбока; държеше каскета си в ръка.

— Е, Лавердюр — подкани го маркизът.

— Наистина, господин маркиз, нищо не разбирам — започна пикьорът. — Просто не мога да ви опиша колко ме е яд. Дявол да го вземе!

— Хайде, не ругайте, Лавердюр!

— Моля господина и вие, госпожо баронесо, да ме извините… — продължи пикьорът. — Но господинът може да ме разбере… Най-много още половин час и еленът щеше да бъде уловен. Последния път, когато го видях, езикът му бе увиснал. И изведнаж — изчезна в дън земя, сякаш дяволът го скри под наметалото си. Господин маркизът ще признае, че това прилича на магия.

Пикьорът клатеше глава нещастен; каскетът бе оставил ярка червена бразда на челото му.

— Ще пиете ли чаша вино, Лавердюр — покани го Жаклина.

Тя беше доволна, че първият пикьор също бе загубил следите на елена.

— Госпожа баронесата е много любезна — отвърнал пикьорът, неволно обръщайки очи към слепия.

Маркизът, сякаш почувствал този поглед, каза:

— Да, да, пийте, Лавердюр.

После слепият посегна към масичката до него, вдигна едно бронзово звънче с дървена дръжка, подобно на тия, с които в училищата оповестяват междучасията, и продължително го разклати.

Появи се някакъв старец, облечен във фрак от дебело сукно в тъмнозелен цвят. Той вървеше с провлечени стъпки, с леко смъкнати панталони; от тромавата му снага се чуваше онова постоянно хъркане, което е така присъщо на страдащите от емфизема, а люлеещите му се бузи напомняха стар бик.

— Господин маркизът звъни?

— Донеси ловната ми кутия — каза слепият.

— Господин Лавердюр, бихте ли ми помогнали? — обърна се старецът в зеления фрак към пикьора.

— Разбира се, господин Флорен — отвърна пикьорът, като остави празната чаша.

Двамата служители, които вече десетки години господстваха единият над къщата, а другият над кучкарника и конюшните, насаме си говореха на „ти“, но пред господаря си спазваха един спрямо друг известен церемониал.

Дьо Воос ги видя да донасят някаква странна мебел от махагон, напомняща до голяма степен някогашните маси за табла, само че тройно по-голяма, която поставиха пред слепия. Маркизът се закашля, за да прочисти гърлото си, стана, потърси носната кърпа по джобовете си, изхрачи се, обърса грижливо устата си и отново седна. Докато стоеше прав във вталения си сюртук, той приличаше на ония маршали от Моглев, чийто потомък беше и попуканите портрети на които, декорирани със синя лента, проблясваха по стените — същински стар маршал от Седемгодишната война, който бе забравил перуката си и бе оставил да му поникнат мустаци.

Лавердюр, след като каза: „Ще разреши ли госпожа баронесата“, доближи една голяма газова лампа, поставена в китайска ваза. В Моглев нямаше електричество.

„Наистина тук всеки образ има своя епоха — помисли Дьо Воос. Струваше му се, че Жаклина има лице от времето на Людвиг XVI… — Точно такова лице, но от следващото поколение…“ — и очите му неволно потърсиха прелестните очертания на прешлените върху нежния тил.

Всички в тази стая, господари и слуги, носеха дрехи, които бяха необикновени както по вид, така и по цвят. И той, чиято червена кавалерийска униформа и позлатени шпори караха хората по улиците да се обръщат след него, се чувстваше единствен облечен по съвременната мода. Макар и да нямаше богато въображение и да не вярваше в магии, струваше му се, че е попаднал някъде, където нямаше векове, където хората не умираха, където главите на гилотинираните седяха по местата си, затова нямаше никак да се учуди, ако от дървените ламперии излезеше някой пийнал мускетар или някоя придворна дама на Катерина Медичи.

„Но какво търся аз тук?“ — питаше се той.

Флорен дигна капака, който представляваше горната част на тайнствената маса. Пред очите на офицера се откри точно и подробно релефно изображение на цялата околност на Моглев.

Преди няколко години, когато бе почувствал, че безвъзвратно потъва в нощта, маркизът бе поръчал да му направят тая скъпа и единствена по рода си масичка. Макар че щеше да я ползва само един слепец, майсторът се бе постарал да излее кобалт в потоците, да обагри в червено покривите на селските къщурки и в зелено горските поляни. Този план на обширните владения на слепия маркиз напомняше едновременно играчка на кралско дете и релефна топографска карта, с каквито възпитаниците на военните училища изучават военното изкуство.

Маркизът протегна ръце. Ахатовият печат на пръстена затрептя под светлината. Старите сухожилия се свиха. Късо отрязаните нокти опипваха известно време, после десният показалец се спря върху купчина конусовидни издутини.

— Ето замъка — каза маркизът.

Пръстът му бавно премина през парка, хлъзна се по един дълбей — пътя за Париж, — прехвърли гората и се спря на някаква горска поляна.

— Добре, намираме се в Шен-Брюле — установи маркизът. — И така, Лавердюр?

— Съгласно нарежданията на господин маркиза — започна пикьорът — попадам по следите в единадесет часа. Еленът е вдигнат. Той се понася по Новата алея…

Показалецът се премести малко надясно.

— Новата алея — повтори слепият на себе си.

— После по Алеята на дамите… Точно там господин капитанът ми даде сведенията, които ми бяха от полза — обърна се Лавердюр към офицера. — Веднага пролича, че господин капитанът е майстор в лова — ласкателно добави той. — Един голям елен с черни рога, според мен вече надхвърлящ дванайсетте години. Свиря с рога си, че е открит, и главата…

— Какъв капитан? — прекъсна го маркизът.

— Но капитан Дьо Воос, чичо, който е тук — намеси се Жаклина.

— Значи, същият от преди малко? Добре, продължавайте, Лавердюр.

Лицето на стареца се бе оживило, бе поруменяло от прилив на кръв, която сега изпълваше бръчките, торбичките и гънките, кафеникавите петна, издутите и силно разклонени вени; ноздрите му потръпваха от уханията, които долавяше само той, от мириса на гъби, на мъх, на глина и на конска пот.

Юрбен дьо Ла Монри беше на път отново да прекара ония свои два единствени часа седмично между есента и края на април, през които все още имаше чувството, че живее. После пак щяха да настъпят месеците на пустота, „които само глупците наричат хубав сезон“ и през които той щеше да дреме в мъртвата си бисерна мида, очаквайки да започне ловът през следващия октомври… ако дотогава…

Ръката му отново почна да се движи, следвайки маршрута, който му сочеше пикьорът. Слепият не позволяваше да се пропуща и най-малката подробност от лова. Той изцеждаше докрай тоя последен плод на зимата, който животът му бе оставил.

Старият маркиз искаше да знае кое куче беше вдигнало дивеча в ливадата зад горите на Ньофос, колко минути преднина имаше еленът пред кучетата, дали Лавердюр беше видял неговия бяг и дали предните копита на елена вече се бяха разтворили от продължителното препускане.

Проследявайки хитруващото животно, маркизът сякаш действително участваше в лова. С помощта на дланите и пръстите си той господстваше над хилядите хектари в околността. Пръстите му, все така потрепващи, се спущаха в долини, възлизаха отново на някой хълм, подсказваха му съмнителната устойчивост на някоя тревиста алея, изхвърлената от конските копита пръст и калните пръски при преминаването на някой брод. Той се вслушваше в лая на кучетата си; леко повдигнат на стремената, улавяше ловджийския си рог, за да оповести, че дивечът е излязъл от гората, а звуците се посипваха зад него като позлатени струи… Беше му много горещо, искаше му се да вземе носната си кърпа и да обърше врата си.

Старият Флорен правеше всичко възможно да остане в стаята — ту хвърляше по някоя и друга цепеница в огъня, ту събираше приборите от закуската, стараейки се да вдига колкото се може по-малко шум и да потиска емфизематичното си хъркане. Той слушаше разказа на пикьора почти със същата страст.

Лавердюр бе говорил дълго, защото ловът наистина беше тежък.

— И така, господин маркиз — завърши той, приглаждайки косата на тила си, — точно тук трябва да съм сбъркал, признавам го. Намирам, значи, следата на нашия елен отново след Комб-о-Лю, там, където за последен път виждам госпожа баронесата, след като всички останали господа, трябва да бъдем справедливи, са изоставили лова. „Този елен, мисля си аз, търси вода; не се лъжа.“ Щом е тъй, вода в тази местност — господинът го знае, пък и го вижда с пръстите си — има само в езерото Фонгрел или в потока, който се влива в него. Тогава, макар че кучетата са уморени и вече се мръква и макар че на всичко отгоре на Жолибоа (това беше прякорът на втория пикьор) му беше хрумнало нещо и от половин час вече не го чувах, прекосявам и отивам да причакам елена при езерото. Но той изобщо не се появи там.

— Та той се е подиграл с вас, Лавердюр — каза слепият.

— Така е, господин маркиз!

— Вие сте завършили лова като стар пикьор повече с главатари, отколкото с краката на своя кон.

— Да, да, така е.

Лавердюр хапеше устни, стискаше челюстите си от мъка и едва сдържан яд. Той знаеше много добре, че бе постъпил така главно за да си спести труда да прескача и друг някой ров и да се провира през трудно проходими храсталаци. Никога по-преди, когато беше в разцвета на силите си, не би обърнал внимание на умората си; едва ли въобще щеше да я почувства.

Дьо Воос, изправен в червената си куртка, наблюдаваше с нарастваща симпатия тоя интелигентен човек с тъй рядко за хората от неговата среда непринудено, но почтително държане, чиято професия беше да гони елени за удоволствието на един слепец и който страдаше от съзнанието, че почва да старее.

Сега му ставаше ясно защо, когато се връщаха към замъка, Жаклина му беше казала: „Лавердюр е трогателен човек.“

Ръцете на стареца бяха престанали да се движат.

— Тогава — продължи Лавердюр, — може би господин маркизът се съмнява, обикалям езерото, претърсвам навсякъде, изкачвам се отново край потока. Кучетата ми показват следите дотук… ще разреши ли господин маркизът?…

Лавердюр взе внимателно между грубите си зачервени пръсти показалеца на слепия и го сложи до брега на потока.

— От коя страна духаше вятърът? — попита слепия.

— Право от запад, господин маркиз.

Показалецът се придвижи на изток и изкачвайки се по горното течение на потока, към самия му извор, спря на един завой. Лицето на маркиза доби израз на човек, който търси съкровище с помощта на иманярска пръчка и усеща как тя се наклонява.

— Ето къде е вашият дивеч, Лавердюр — подчерта той. — Еленът следва водата, за да заличи следите си и се движи по посоката на вятъра, който носи миризмата му далеч напред, вместо да я пъха в носа на кучетата. А един елен, преследван повече от пет часа, веднъж влязъл във вода, вече не може да излезе от нея, вие знаете това не по-зле от мене; еленът не може да бъде другаде освен тук, оплел се в тръстиката.

— Но, господин маркиз, това е невъзможно. Тук е стената на яза, която заприщва водите на потока. Той не може да мине оттук. Къде тогава може да се дене? А по двата бряга кучетата ми не откриват никакви следи от него. Просто да повярваш, че е някаква магия.

— Разправяйте каквото си щете, Лавердюр. Но аз ви казвам, че така или иначе вашият елен е тук — повтори старецът. — Сигурен съм! Когато баща ми беше жив и аз още бях хлапак, елените често поемаха по посока на Комб-о-Лю; и сега още виждам няколко екземпляра от тях, хванати на това място.

Лавердюр се замисли за миг, после пое дълбоко въздух.

— Добре тогава — каза той. — Ако господин маркизът разреши, ще хапна набързо нещо, ще кача в камионетката няколко кучета измежду най-малко уморените и ще се върна на това място. Докато се обърнете, всичко ще бъде готово, за да го хванем.

Слепият се отпусна върху облегалото на креслото си. После направи знак да махнат ловната кутия.

Той беше уморен; изведнаж чертите на лицето му се отпуснаха и сърцето на Жаклина се сви.

Когато пикьорът излезе, последван от Флорен, слепият, лицето на когото възвърна обикновеното си изражение, попита:

— А Жилон, къде е той?

— Мисля, господине — отвърна Дьо Воос, — че той се е върнал направо в Монпрели, където впрочем ще се прибера и аз.

— Много жалко — рече маркизът. — Не обичам слугите да предприемат нещо, без да присъства поне един от господарите. Ако можех да виждам!

— Но аз ще отида с Лавердюр, чичо — извика Жаклина.

— Хайде, хайде, не говори глупости. Ти си уморена.

— Никак, чичо, уверявам ви; с удоволствие отново бих почнала лова.

Тя говореше истината. Надеждата да хванат елена й бе вдъхнала нови сили и Дьо Воос я погледна учуден.

— Имам кола, ако нямате нищо против — предложи той. — Самият аз съм много любопитен да узная как ще завърши тоя лов.

Жаклина нито се поколеба, нито отказа от вежливост.

— О, това е много мило от ваша страна! — прие тя.

Нетърпелива, тя мислено вече се намираше при завоя на потока.

— Значи, наистина тръгваш? — попита я маркизът.

— Разбира се, чичо, нали ви казах!

Сянка на доволство премина по лицето на слепия.

— Ето на, не ме оставят да умра съвсем самотен — прошепна той.