Морис Дрюон
Разруха (18)

V

На другия ден шофьорът пристигна да вземе Силвена в уречения час и я настани в дъното на колата, ограждайки я с такова внимание, сякаш щеше да отвежда някаква крехка девица на жертвоприношение. Той загърна с коженото покривало коленете й. Вечерта беше мека и Силвена направи знак, че няма нужда от него.

— Да, да — настоя шофьорът. — Господинът ми заръча да дам неговото покривало на госпожицата. Освен това ми възложи да ви предам това.

И той поднесе на Силвена една-единствена прекрасна роза, увита в прозрачна хартия, с твърде дълга дръжка, за да може да се забоде на корсажа.

Гласът на Едуард Вилнер, изглежда, бе повлиял върху гласа на служителя му; шофьорът се изразяваше бавно като господаря си, а нарежданията му съдържаха някаква нотка на върховен авторитет.

Младата актриса с изстинали колена, не знаейки какво да прави с тази единствена роза, освен машинално да вдъхва аромата й, си представяше как влиза заедно с драматурга в ресторанта, прозорците на който гледаха към Сена. Двадесетина души щяха да обърнат глави, щеше да се чуе шепот: „Това е Вилнер!… Вилнер!… А коя е тази с него?… Но да, Дюал, артистката Дюал.“ Двадесет души, които утре щяха да повторят името й на двеста други в Париж.

По тялото на Силвена се разля някаква радостна вълна, примесена с известна тревога. Тази вечер беше един етап по пътя на мечтите й към деня, когато името й щеше да бъде споменавано като име на примадона и когато тя щеше да оставя след себе си диря от възторжен шепот, привилегията за който прочутите актьори споделяха в най-хубавия сезон на живота си с шампионите по бокс, с председателите на министерските кабинети и с неколцина писатели.

Тя се питаше как трябва да се държи, за да бъде по-интересна и да се хареса на Вилнер. Трябваше, ли да играе ролята на интелектуалка, на лансирана в обществото дама, на презираща мъжете или на сантиментална, или пък на актриса, пристрастена единствено към своята професия? Последната роля й се струваше най-подходяща. Но Силвена не се чувстваше напълно сигурна в себе си.

Колата спря на авеню Анри-Мартен; шофьорът покани Силвена да слезе и я придружи до някакъв обширен хол с колони. Един студен и неприветлив портиер, седнал в хубава, цялата остъклена портиерска будка подобно служител от пропуска в някое министерство, изгледа проницателно младата жена. Асансьорът в стил „Рококо“, боядисан в бяло и наподобяващ стол-носилка, я изкачи на втория етаж.

Прислужникът в бяло сако отвори вратата на Силвена и мълчаливо я поведе през хлъзгащите се врати на оскъдно осветени стаи, от уредбата на които младата жена успя да долови само отделни елементи: огромни мраморни антични глави, стари епитрахили с цвета на вишни и злато, окачени в дъното на някоя витрина, модерни кресла, обемисти старопечатни книги…

Силвена вървеше с нарастващо смущение, държейки розата за стеблото.

Оскъдното осветление и загадъчната тишина, които царуваха в тоя апартамент, тайните на вселената, които дремеха под изтритата кожа на подвързиите, жреческите накити, замръзналите гримаси на мъртвите богове и преди всичко вратите, които така тайнствено се затваряха след нея, създаваха у Силвена впечатлението, че прониква стъпка по стъпка в залите на някакъв непознат храм, изхода на който тя никога не би могла да намери сама.

Прислужникът бутна последната врата и крилата й се отдръпнаха встрани, разкривайки пред Силвена ярко осветената светая светих.

Старото живо божество, пред което се прекланяше градът, стана от масата си и с грацията на минотавър тръгна срещу новата жертва, която му изпращаше животът.

Вилнер носеше жакет от тъмнозелена коприна, която още повече подчертаваше белотата на късата му къдрава коса и тила му на свещен бик.

— А, ето те… Много добре! — възкликна той. — Точно така исках да те видя да влизаш. Жената би трябвало винаги да държи цветя. Но това не ти дава основание да мислиш, че като се кълчиш така, имаш походка на принцеса. Остави бедрата си на мястото, където ги е поставила природата, и тогава, ей богу, ще изглеждаш истинска принцеса.

Намираха се в спалнята на Вилнер. Широко и ниско канапе-легло, покрито с меки кожи, бе поставено така, че до него се стигаше по две полукръгли стъпала като до някакъв трон. До леглото една нощна масичка беше отрупана с лекарства, кутийки с всевъзможни прахове, флакончета с хапчета, туби, капкомери, инхалатори от всякакъв вид. Имаше марля и йод и за най-малката драскотина, порцеланови чаши за промиване на очите и лекарства за всички органи, за всички жлези и всички вътрешности.

Една цепеница бавно догаряше в камината и прибавяше своя мирис към приятната топлина на радиатора. Ръкописи, изписани на пишеща машина листове и купища бележки, подредени в папки с различен цвят и в азбучни класьори, отрупваха голямата писалищна маса, подредена с усърдието на експерт-счетоводител.

Силвена тутакси забеляза, че върху една масичка за бридж бяха сложени прибори за двама души.

Вилнер се бе увлякъл в основен анализ на женските походки и по-специално на два вида походки у проститутките.

— Има такива — обясняваше той, — които се кълчат така, премятайки бедра от едната страна на тялото към другата, както децата прехвърлят бонбон от едната в другата буза; други пък ходят с отсечена, скъсена стъпка, с която сякаш пробождат тротоара.

После той неочаквано попита:

— Къде искаш да вечеряме, в „Тур д’Аржан“ или тук?

— Но… не знам, маестро… вие… — отвърна нерешително Силвена, поглеждайки към масичката с приборите.

Тя веднага съжали, че не беше по-дръзка и си припомни как бе изпуснала възможността да получи прекрасни бисери в деня, в който се бе запознала с Люсиен Моблан.

„Нима винаги ще върша все едни и същи глупости“ — упрекна се тя.

— Не ме наричай така официално „маестро“, като че ли съм ти семеен нотариус… — каза Вилнер. — Наричай ме Едуард, както ме наричат всичките ми истински приятели.

После, притиснал я под тежестта на тази привилегия, Вилнер продължи:

— Много добре, имаш право; ще вечеряме тук. Ще бъде по-приятно.

Той позвъни и нареди да сервират, добавяйки:

— Угасете в другите стаи.

Силвена много скоро разбра, че Вилнер въобще не беше възнамерявал да я води другаде. Вечерята беше напълно готова и се състоеше от такива неща, които, за да бъдат приготвени, се изискваше продължително време.

Тя се примири с неизбежното и преглъщайки разочарованието си, реши да изпълни втората част от програмата, за която беше мечтала тази вечер — да заинтересува Вилнер, да събуди любопитството му и да го плени.

Но той не я оставяше да говори. Плашеше се като от огън от хората, които му казваха: „Животът ми, знаете ли, е готов сюжет за пиеса.“ А Силвена може би принадлежеше именно към тия хора.

Предпочиташе да говори той, да се спира на истини, които другите отминаваха, да си служи със стари от половин век парадокси, но станали в днешно време истини, като например тази, че „Младостта не е възраст за щастие“. Но за да поддържа на повърхността афоризмите, които вече бяха плували дълго, той умееше ловко да им прикачва по няколко плавника, добавяйки веднага:

— Старостта е най-щастливото време от живота. Жалко само, че трае толкова кратко.

Нямаше нужда събеседникът му да приказва много-много. Личностите по-добре се разкриваха пред него по начина, по който реагираха към неговия собствен монолог. За Силвена той си мислеше:

„Тая малка ще свърши или в «Комеди Франсез» (там се играят толкова лоши пиеси!), или като кръчмарка. Когато попрехвърли годинките, ще се влюби в някой хотелиерски доставчик или готвач и двамата ще открият кафене (но други ще отидат в него!), което ще се нарича «При Силвена»… Не, тя ще свърши по-скоро в «Комеди Франсез»; много е загрижена за бъдещето си; тя е егоистка!“

Мислейки, така, той отброи в чашата си двадесет капки от един специалитет с калций, който се даваше на бременни жени, и постави върху покривката две хапчета за възбуждане, които щеше да вземе след печеното; въздействието на тези хапчета щеше да неутрализира по-късно с една таблетка за успокоение.

Силвена използва настъпилото мълчание, за да пусне в ход едно от ласкателствата, които беше приготвила за него; тя изрази изненадата си, че Вилнер не е в Академията.

— За какво ми е? — възкликна той, като се изправи. — Мислиш ли, че не съм работил достатъчно за френския език, та да ходя още там и да губя четвъртъците си в преписване на речника? Каква полза бих имал от това? Повтарям ти, аз съм повече от щастлив! — продължи той, като разпери ръце. — Ето, погледни ме, миличка. Аз имам всичко. Аз завърших моето дело. Не ми е трудно да бъда най-големият драматичен автор на своето време, защото аз съм единственият. Всяка моя пиеса извисява паметника, който ще ме надживее. Имам си мой, собствен театър; виждам в моите кресла да дефилират и да аплодират всички, които са интелигентни, богати, тъпи, бедни, млади, стари, жадни или преситени. Понякога имам и това удоволствие да открия някой актьорски талант, да го изтръгна от черупката му и да го наложа на тълпата глупци…

При последните думи на Вилнер вълна от надежда нахлу в гърдите на Силвена.

— Преди всичко — добави глухо Вилнер, навеждайки глава над яденето — те никога не биха ме приели в редовете си, защото съм евреин.

— А Порто-Риж^[1]?

— Порто-Риж не ги стесняваше; той беше второстепенен талант!

Вилнер взе една клечка за зъби и почовърка малко между кътниците си.

— Всъщност ти може би предпочиташе да вечеряш в „Тур д’Аржан“? — поде той. — Не? Наистина ли?… Вярно, че в „Тур“ е прекрасно, но там е много скъпо, а аз намирам, че това е демобилизиращо… Какво ти разправях?… Ах, да, че съм много щастлив. А най-големият, най-дълбокият извор на моята радост е щастието, което съм дал на жените… на всички, чуваш ли ме добре, на всички…

Под масичката за бридж Силвена почувства високите колене на Вилнер.

— И защо така, миличка? — попита той с лицемерна наивност, а после продължи: — Всички продължават да ми пишат: „Скъпи, знаменити Едуард“, да ми пращат подаръци и да очакват деня, в който отново ще ги извикам при себе си. Виждаш ли тоя златен часовник? Даде ми го миналата седмица една жена. Имам десет часовника като този в това чекмедже. Бих могъл да стана часовникар.

Той отпи глътка вино и продължи:

— Няма нито една жена, с която да съм спал и да не я помня, да не помня всичко… парфюма й, нейната плът…

— Не е много ласкателно за мене това, което казвате. Едуард — промълви Силвена, като избягваше да го поглежда и мачкаше ръба на покривката.

„А-ха, тя вече ревнува!“ — помисли Вилнер.

— Впрочем вие, който имате такава памет, не си ли спомняте… 1922 година?

— Какво през 1922 година? Да не сме… да не сме спали заедно?

Силвена леко наведе глава.

В очите на Вилнер се появи съмнение… „Дали не се подиграва с мене?…“, а след това на безпокойство, което се превърна почти в ужас.

— Не посмях да ви го напомня, след като ме взехте в театъра — каза Силвена. — Смятах, че така е по-дискретно. Но все пак… Наистина тогава бях съвсем хлапачка!

— Чакай… чакай… Но да, вярно! Сега си спомням. Бяхме се срещнали в някакъв нощен локал и аз те отведох с кола, нали? Даже ти сама ми каза: „Ах не, говоря ви сериозно, моля ви се.“ Ти искаше да имаш дете и не можеше… Аз се опитах да ти направя удоволствие… Но си мислех, че нищо не разбираш от любов. Сериозното е достъпно за всички. Значи, ти си била? Но какво искаш, ти толкова много си се променила, толкова си се разхубавила… Вярвай, за първи път ми се случва…

В тоя момент влезе прислужникът и съобщи:

— Викат ви на телефона господин Лашом.

— Ах да, дайте ми го — каза Вилнер, доволен, че може да прекъсне разговора.

Той тръгна към телефона, мислейки:

„Чудно! Наистина за първи път ми се случва подобно нещо.“

— Добър вечер, драги ми депутате и приятелю… Благодаря, да, много добре… Да вечеряме в петък идната седмица? Къде?

За да заглуши пращенето, Вилнер пъргаво затисна с ръка втората слушалка.

— Да, да, мястото ми харесва. Много е приятно. В смокинг. Кои ще бъдат там?… Не, от жените? Нашата скъпа Марта, разбира се, и после… принцеса Тореджиано, да, много добре… Инес Сандовал, поетесата, да!

Разговаряйки, Вилнер си отбелязваше имената на един откъснат лист.

— Добре, разбрано, драги приятелю. Разбира се. В петък идната седмица — повтори той и остави слушалката.

„Малката Сандовал — мислеше той, — да, никога не съм спал с нея.“

Драматургът посегна към един малък класьор, потърси между фишовете и измъкна един с буквата „С“.

Дванадесети декември 1908 година. Вечеря у херцогиня Живерни. Малката Сандовал, двадесетгодишна, току-що омъжена за Жюл Сандовал. Красива, интелигентна брюнетка. Облечена в рокля с воднозелен цвят, с огърлица от пушени топази. Казах й да не носи обици, защото ушите са създадени да бъдат голи…

На фиша имаше и други две бележки, едната, датираща от 1913, а другата, още по-прясна — от 1924 година. Старият прелъстител съхраняваше в дървената кутия бележки от тоя род за приблизително осемстотин жени, които някога бе притежавал или не; бележки, които обхващаха петдесет години от живота му в Париж и в други европейски столици.

Всеки път, преди да тръгне да вечеря в града, осведомил се предварително и грижливо за сътрапезниците си, той преглеждаше фишовете в класьора. Следващата седмица, в петък, той щеше да примами след кафето Инес Сандовал в някое ъгълче и от устата му като от водосточна тръба върху поетесата щеше да се излее почти чудотворен поток от далечни спомени:

„Първият път, когато се срещнахме, щеше да й каже той, беше у прекрасната Сесил дьо Живерни… Но, да, мила, оттогава вече има двадесет години. Вие бяхте облечена в рокля с воднозелен цвят, блестяща като водорасли… но, да, разбира се, че помня! Как бих могъл да го забравя… Вашите уши ме бяха дълбоко смутили, но вие бяхте тъй мила да свалите за миг великолепните бисери, които носехте тогава, за да ми откриете други, още по-прекрасни бисери…“

Малко жени бяха устояли на опиянението от подобно ухажване.

За да успокои съвестта си, Вилнер потърси на буквата „Д“. Той намери паметни бележки за няколко вече починали познати. За Силвена обаче нямаше нищо!

„Ето, ето какво значи да презираш момичетата, които не са херцогини“ — ядосваше се той на себе си, връщайки се към масата.