Морис Дрюон
Разруха (52)

I

Месеците, които последваха инцидента на гробището, бяха за Жаклина и Габриел бавно потъване в ада, от който нито единият, нито другият имаха сили да се измъкнат.

Ревността на Габриел избухна отново с такава сила, постоянство и издребняване, до които той по-рано никога не беше достигал.

Думите, имената на градовете или конете, срещите им с хора, които Жаклина познаваше още от времето на първата си женитба, или само споменаването на имената им в някакъв разговор, всичко беше за Габриел достатъчен повод за враждебно мълчание или за внезапен и безсмислен гняв.

Жаклина вече не смееше да произнесе каквато и да е фраза, без предварително да се увери, че тя не съдържа някаква опасна дума. Тогава Габриел почна да дебне тия премълчавания.

„Тя мисли за това, тя щеше да го каже“ — мислеше той.

А Жаклина подхвърляше каквото и да е, неубедително, фалшиво, само за да прекъсне мъчението от това вледеняващо и ненавистно наблюдение.

На няколко пъти двамата се опитаха да живеят разделени за по няколко дена, за да си отдъхнат, тя в Моглев, а той в Париж или обратно. Но Жаклина откри, че подобно на ранен, който дърпа превръзката си, за да разкървави отново раната, Габриел използваше това време, за да рови по чекмеджетата, да изнасилва тайната на старите писма, да изравя спомените, които принадлежаха само на нея, най-сетне да изостря една болка, която беше само негова.

Смъртта на Ноел Шудлер, дошла точно по това време, предизвика в семейството им драма, която продължи цяла седмица. Габриел разреши на жена си да присъства на заупокойната литургия, но й забрани да отиде на гробищата.

„Като си помисля — казваше си той, — че след това, което направих за нея… след усилията, които положих, за да спася от лапите на тия вагабонти онова, което й оставаше… Можех да си пасувам и да оставя всичко да пропадне…“

Жаклина се подчини; на излизане от черквата тя се престори, че е неразположена и остави децата да отидат без нея до Пер-Лашез. Тя не разбираше впрочем тая своя покорност; но ту бунтувайки се, ту стараейки се да остане спокойна, принудена от условията на общото им съществуване, тя се поддаваше на скритата игра на Габриел. Той беше успял да създаде у нея чувство на непоносима виновност.

„Но какво съм направила? — охкаше тя съвсем самичка, стискайки слепоочията си с ръце. — Какво съм направила, за да страда той така? Не е възможно, той е луд…“

Същия въпрос си задаваше понякога и Габриел. Видимо в него нямаше нищо, което да говори за душевна неуравновесеност. Той беше твърде посредствен, не го измъчваха никакви религиозни или философски въпроси, тялото му не страдаше от никакви функционални смущения.

Защо тогава и от най-малкия повод или даже без никакъв повод кошмарът му внезапно се появяваше отново?

На Габриел се струваше, че разумът му се раздира като някакво платно, като чаршаф, на който разпарят подгъва. И гневът се налагаше над мисълта му.

В такива моменти той отиваше да пие. Алкохолът беше единственото нещо, което премахваше това му състояние или по-скоро притъпяваше съзнанието му.

Първия път той се бе напил само за това; но скоро при постепенното алкохолизиране започна да пие просто от нуждата да пие.

Жаклина беше принудена да прибегне до съучастничеството на слугите, които трябваше да крият алкохола, да казват, че са забравили да купят вино или че са загубили ключа от избата. Детски лъжи, които никога не можеха да измамят заинтересования.

В такива случаи Габриел казваше, че ще отиде да си купи цигари или списания, използвайки тоя повод, за да глътне три коняка, и се връщаше, според случая, зъл или блуждаещ нанякъде.

В Моглев, през време на лова, Габриел вече нямаше нужда да изисква от жена си да го следва. Тя го следваше неотклонно. Но той все пак намираше начин да се откъсне от лова — под някакъв предлог — и да го завърши в компанията на барон Ван Хеерен в някоя кръчма. Холандецът беше станал ужасът на Жаклина.

Една вечер, когато не бяха хванали нищо и кучетата бяха уморени, в настъпващата нощ, както бяха на двадесет и пет километра от Моглев, Габриел успя да повлече в кръчмата даже и първия пикьор.

— Хайде елате, Лавердюр — каза той, — Жолибоа ще върне кучетата. Елате да изпием по чашка; това е заповед!

— Ех, господин графът можеше да ми заповяда нещо по-неприятно.

Лавердюр се върна порядъчно пийнал.

— Виж ти! Виж ти! На какво прилича това! Ама че си се натряскал! Я го вижте вие! — изпищя госпожа Лавердюр, мигайки. — Да не почнеш да я караш по тоя начин, а? Само това ни липсва!

— Знаеш ли, Леонтина — отвърна поучително Лавердюр, — мисля, че разбрах какво му е на тоя човек; той страда при спомена за господин барон Франсоа. Ето това е.

— Да! Но това не е причина да се държи така, както и слугите не биха се държали — отсече госпожа Лавердюр. — Само като те гледам… А после всички говорят!… Ако и това не е срамно!

— Да… да… това може би не е така просто — отвърна пикьорът, който свято почиташе господаря си и беше дълбоко привързан към него.

Алкохолът състаряваше Габриел. Той едва беше встъпил в четиридесетте години, а косата му бързо побеляваше по слепоочията, лицето му подпухна и под очите му се появиха меки торбички. Хубавецът Дьо Воос се похабяваше. Той започна да пуши все повече и повече, пръстите му пожълтяха.

Страданието оставяше следи и върху Жаклина. Тя слабееше. Тенът й беше загубил оная вълнуваща прозрачност, която до неотдавна й бе придавала някаква душевна красота. Тя се превръщаше в дребна суха женичка, която някога е била хубава, но която сега започваше да се набръчква.

Габриел я пожелаваше все по-рядко. В действителност даже не я желаеше вече, освен когато беше пиян. Отначало, поучила се от опита на собствената си слабост, тя реши да му отказва през такива дни.

— Аха! Аха! — провикваше се Дьо Воос. — Тая вечер госпожата ще прекара с мъртвия рогоносец… А на мене — нищо!

После Жаклина се примири. Някаква сила, срещу която не можеше да направи нищо, я тласкаше и свързваше с тялото на Габриел. Та щеше ли тя без тази сила, която я владееше, да приеме толкова страдания, да намери даже основания да страда?

В такива моменти тя само се стараеше да се пази големите ръце на Габриел да не се доближават много до шията й.

„Но най-сетне така може би било дори по-добре!…“ — казваше си понякога тя.

Когато Габриел не беше пиян или не се намираше под влиянието на своя кошмар, той решаваше кръстословици. От безделие беше се пристрастил към това занимание. Това беше причината за страстта му към седмичните списания. Виждаха го да броди из стаите на Моглев с „П’ти Ларус“ под ръка. Той научи наизуст цялото потомство на Аврам и пълния списък на кралете на Халдея и Асирия.

Най-хубавите, единствено щастливи мигове за Жаклина през тоя период бяха вечерите, когато шиеше, а Габриел, смучейки златния молив, който тя му беше подарила, мърмореше:

— Да видим… „неговите пълководци си оспорваха империята му“… в девет букви… О, та това е много лесно, глупаво даже!

В такива дни тя благодареше на бога за това оскъдно щастие на преждевременни старци. Но то се случваше рядко.

— Най-сетне, Габриел — провикна се тя един ден на края на силите си, — не мислите ли, че вие сам през цялото време ми припомняте, не ми позволявате да забравя Франсоа? Не виждате ли, че вие вършите точно обратното на това, което би трябвало да вършите?

Той знаеше добре, че Жаклина е права и че занапред отговорен за техните мъки щеше да бъде той, а не тя. При все това, вместо да го признае, той си помисли: „Заради тия ти думи ще ти изневеря.“

Решението му съвсем не беше плод на някаква нова страст, а само на желание за мъст; Габриел прибягна, както правеше често в подобни случаи, към една стара връзка, тоест към Силвена Дюал.

Дали от умиление към миналото и към оня, който я бе направил щастлива и едновременно нещастна, от чувството за разплата да види как се завръща онзи, който я бе изоставил, или от желание да узнае дали все още желае мъжа, когото досега смяташе за единствената истинска любов в своя живот, Силвена отстъпи без много мъчнотии.

Но тя не изпита никакво удоволствие. Съжали, че се беше съгласила, учуди се, че плътта можеше да стане така студена, след като е била тъй гореща, и изпадна в меланхолия поради разбитите си илюзии.

Що се отнася до Габриел, някаква необяснима подлост го накара да премълчи пред Жаклина постъпката, която бе извършил само за да може да се хвали с нея. Един път извършена, тя му се видя посредствена, излишна и недействителна.

И животът продължи в лов на елени, в избухвания, пиянство и кръстословици…