Морис Дрюон
Разруха (28)

III

Шудлер се хранеше с лявата ръка и когато беше принуден да си служи с ножа, започваше да стърже неприятно по чинията си.

— Когато жена ми Адела, която вие познавахте, драги ми Русо… — каза той внезапно, но се спря изведнъж едновременно развеселен и разтревожен и никой не узна какво искаше да каже.

— И тъй, ваше превъзходителство, уведоми ли ви господин баронът за проекта си, който… аз покровителствам? — попита Стринберг.

Финансистът винаги наричаше хората с най-помпозните им титли, така както правят ония, които се намират в двата противоположни края на обществото — слугите и владетелите, тоест хората, които, за да запазят мястото си, трябва най-много да ласкаят тщеславието на ближния си.

Обръщението „ваше превъзходителство“, което капка по капка откликваше в ухото на Русо, смекчаваше подсъзнателната антипатия, която той беше изпитал към Стринберг.

— Да, отчасти — отвърна Русо, за да печели време.

Министърът нямаше нищо против, докато се храни, да му говорят за неща, които вече знаеше, за да може съвсем спокойно да се наслаждава на угощението. Тъпчейки се с печена патица, ориз с морски раци и гъши дроб, гарниран с гъби, при всяка хапка и при всяка глътка скъпо вино, за което прислужникът му пееше в ухото стари дати, Русо се упрекваше: „Целия следобед ще ми бъде тежко. Ще бъда неспособен да работя… Е, по дяволите! Веднъж се живее. Ще взема едно хапче за храносмилане.“ И завладян от добро самочувствие, той се предаде на лакомията си. „Разбира се, би трябвало да правя като него“ — казваше си той, виждайки, че Стринберг пие само минерална вода.

През това време Шудлер още веднъж излагаше проекта, за който се бяха събрали.

Десет години след мирния договор значителна част от недвижимите имоти в областите, опустошени от войната през 1914 — 1918 година, все още не бяха възстановени и държавата далеч не беше изплатила чрез годишни вноски щетите, които беше признала на пострадалите.

Въз основа на един закон на министерството на финансите от 1920 година те получаваха възможност да се възползват от положението си на пострадали и да избързат с възстановяването на недвижимите си имоти, като се организират в синдикати, и да сключат чрез посредничеството на някои банки гарантирани от държавата заеми.

Практически операцията се развиваше по следния начин: банката, получила или сигурна, че ще получи агреман, издирваше в дадена област пострадалите от войната, събираше доказателства за нанесените им щети и ги насърчаваше да се организират в отделни синдикати. После тя отпускаше и пласираше заем в размер, равен на сумата, изчислена според събраните акредитиви за отпускане на заема, гарантиран с годишни вноски на държавата, които служеха за изплащане на лихвата и за погасяване на съответната част от главницата.

Банката изплащаше на пострадалите сумите, които им се полагаха, но само при съответните гаранции, че те ще бъдат употребени изключително за възстановяване на нанесените от войната щети; при това заемът се отпускаше на пет последователни части, всяка от по една пета от размера на целия заем.

Според уговорката банката всеки момент трябваше да бъде в състояние да докаже пред финансовите органи, че между документите за оползотворяване на отпусканите суми и сметките по изразходваните суми от фондовете по заема съществува пълно покритие.

Агреманът всеки момент можеше да бъде оттеглен. При всяка несигурност в работите на банката тя се задължаваше незабавно да върне сумите, които задържаше.

В момента две групи, най-значителните досега, бяха на път да се организират в Лорен и Артоа; щетите, причинени от войната за всеки от тия два департамента поотделно, възлизаха на повече от един милиард франка.

Именно такъв агреман — да пусне заеми и да управлява тия два милиарда — Ноел Шудлер искаше да получи от Русо.

За да го убеди, исполинът развиваше сега една от любимите си теми: изграждането на нови градове и индустрии. Той говореше за благотворното влияние, което можеше да окаже един голям банкер, един човек със смели идеи, използвайки тия големи синдикати по възстановяването, за необходимостта от подновяване на архитектурата и градоустройството. Не беше ли една от ролите на банкерите през всички времена да вдъхновяват архитектите? Така например Медичите…

Към края на своя жизнен път някои хора, изглежда, се връщат към игрите и забавленията от детските си години, когато, вдъхновени след последната страница на прелистените си илюстровани книги, играят ролите на Цезар, на Людвиг XI или на принц Конде, хвърлят маршалските си жезли през съседските огради или затварят лабалюевци^[1] в плетените кошове по таваните.

Някои хора скришом в себе си може би никога не престават да си играят, като отъждествяват себе си със знаменити исторически личности; открито обаче те се осмеляват да се отдават на тази игра само в началото и в края на съществуването си; при това играчките, с които си служат старците, са по-опасни, отколкото играчките на децата.

Русо беше малко раздразнен от играта на Шудлер, но съвсем не му идваше на ум да се запита на какво всъщност играеше самият той само преди час, изправен на прозореца срещу двореца Лувър.

— Нищо велико не е създадено на този свят без добрата воля и прозорливия ум на държавника — каза Стринберг, поглеждайки Русо.

Министърът на финансите се съгласи с едва скривано задоволство.

Шудлер замислен наведе чело към покривката.

— Когато Адела, жена ми… — започна той, но изведнъж подскочи и се огледа наоколо, сякаш не той, а някой друг беше произнесъл тия думи.

— Тогава, ваше превъзходителство — поде Стринберг, — какво мислите за… този агреман?

— Но, драги ми господине — каза Русо, — мисля, че е напълно осъществим. Нашият приятел Шудлер ще направи изложение, което ще бъде разгледано от моите служби, при което, той го знае, ще има цялата ми подкрепа.

Бисерните очи на северния финансист; птичите клепачи на Анатол Русо; мрачният поглед на исполина в присвитите очи между тлъстите гънки… червените ръце на Стринберг като ръцете на палач от III век, забравени върху покривката; късите, лакоми и ревматични ръце на министъра; месестите и дълги ръце на барона, които сякаш търкаляха между пръстите си топче хляб… Тримата мъже замълчаха за миг, докато им сервират леките ястия преди печеното и преди десерта.

Анатол Русо беше неподкупен министър. Само понякога, когато беше сигурен, че на кабинета предстои да падне, се задоволяваше с някоя дребна операция свързана с рентата; но не можеше и въпрос да става да му се предложи процент, подкуп или участие в черковен доход.

И тъй като не можеше да получи никаква лична облага от уговаряната в момента сделка, Русо нямаше причини да бърза, ако не се смятаха чисто приятелските чувства.

„Но защо Ноел държеше и Стринберг да присъства при разговорите по въпрос, който той прекрасно можеше и сам да уреди с мене — питаше се той. — Може би за да ми направи впечатление, да ми покаже, че има голяма подкрепа… че той се разбира със Стринберг… или пък защото иска да направи впечатление на Стринберг с присъствието ми… да, по-скоро това ще е.“

— Вие добре разбирате, драги ми Русо, че това са синдикати, които искат да получат кредит от моята банка, предпочитайки я пред останалите банки — поясни Шудлер, поглеждайки машинално Стринберг.

— А, да… — каза Русо.

Той започваше да схваща истинската роля на международния финансист в това мероприятие и защо Ноел бързаше и беше така настойчив, но само един миг по-късно забрави това, което мислеше, че е отгатнал. „Наистина много ядох… пък и всичко това съвсем не е толкова важно…“

— Впрочем — заяви той, като отхвърли назад хубавите си бели коси — политиката на правителството не насърчава образуването на нови синдикати по възстановяването. Тия анюитети вече доста много тежат на бюджета на държавата и за да ги отстоява, самата тя може би ще бъде принудена да прибегне до заем. Дали ще го сключим, или не и при какви условия, не се знае…

„Русо се пази… — мислеше Ноел. — Пък и не е необходимо да говоря за това, което не ги интересува, нито могат да разберат…“

Фразата, която на два пъти се бе въздържал да изрече докрай, сега бръмчеше в главата му подобно на оса, която се мъчи да се измъкне от стъклен съд.

Министърът, борейки се срещу дрямката, която бавно нахлуваше откъм утробата му и го завладяваше, продължаваше да мърка.

— Да отидем да пием кафето в кабинета ми — покани ги Шудлер загрижен, ставайки от масата.

Русо мина пръв, съвсем мъничък върху високите си токове, с гордо изправена на раменете глава, със зачервено лице и издут под жилетката стомах.

Тримата мъже влязоха във високата, тапицирана със зелена кожа стая, център и крепост на могъществото на Шудлер.

— Не съм ви показал ордените си — каза Ноел на Стринберг.

Той го отведе до една плоска витрина, поставена под портрета му, където върху скъпо тъмночервено кадифе бяха наредени ордените, емайлите, връзките и лентите на най-различни и най-високи ордени и отличия.

Стринберг, изглежда, за първи път се заинтересува от нещо друго освен от финансови въпроси.

— Аз нямам този орден — каза той, като сочеше един кръст в бяло и зелено. — А вие сте кавалер на този орден! Аз имам „Великия кръст“… При това вие, естествено, имате ордените на бивша Австро-Унгария.

Те двамата сякаш бяха колекционери на пощенски марки, с които още малко и щяха да почнат обмяна. Искате ли моя „Свети Венцеслав“? Давам ви „Зеления дракон“…

— Хм! Ако нямаше министри да ви ги раздават!… — каза Русо, потупвайки по рамото Шудлер, за да му напомни любезно, че той дължеше именно на него ордена на „Почетния легион“.

— Драги ми Русо, малко ракия?…

Русо рязко отказа, замахвайки с ръка.

— Грешите, драги. Тя е от 1811 година и това е последната бутилка…

— А, така ли? Е, щом е от 1811… — предаде се министърът.

Тая прочута ракия беше помагала на Шудлерови при всички важни случаи, тя беше послужила и за Моблан… Последната бутилка.

Ноел я взе внимателно с лявата ръка, страхувайки се да не би дясната да му изневери.

Русо взе чашата между дланите си, сякаш тя беше някаква тръпнеща от студ птичка, и потъна в едно дълбоко кадифено кресло, за да може по-удобно да отпива скъпоценната течност.

Едва тогава Стринберг започна своя внимателен оглед над тия две марионетки — това дремещо джудже и тоя треперещ исполин, които съдбата хвърляше в червените му лапи.

Вие, ваше превъзходителство, преди малко подхвърлихте идеята за един заем за покриване нуждите по възстановяването? Ако се отнася до частен заем, аз съм готов да ви го дам.

Анатол Русо повдигна нос над чашата си и гореща вълна още повече обагри лицето му. Как? Стринберг, човекът, който правителствата молеха по цели месеци, човекът, на когото всеки министър на финансите се надяваше и от когото очакваше чудо, му предлагаше по такъв съвсем прост начин заем… Не, не беше възможно; прекалено хубаво беше…

Стринберг обясни, че предлага заем не на френското правителство изобщо, а на личността Анатол Русо. Негово превъзходителство беше наистина първата личност във Франция, която събуждаше у него подобни чувства на разбирателство и доверие… Русо не посмя да подхвърли никакви цифри, сякаш това би оскърбило неограничените възможности на финансиста.

„Ето, ето колко погрешни са първите ни впечатления за хората!“ — мислеше Русо.

Той вече си представяше големите възможности, които можеше да му открие предлаганият заем. Укрепнал политически благодарение на спогодбата със Стринберг, той щеше да стане необходим човек, месия… председател на следващия министерски кабинет.

— Франция ще посрещне с голямо задоволство… — каза той, оглеждайки витрините около себе си, като че ли търсеше нещо, което веднага трябваше да даде на финансиста. — Трябва да се срещнем отново в най-скоро време — добави той.

— Да. Обичам това, което предлагам, да бъде прието веднага — подчерта Стринберг.

Що се отнасяше до агремана на банката „Шудлер“, това беше въпрос, който се решаваше само с един подпис на негово превъзходителство. Стринберг се надяваше, че този подпис ще бъде сложен още през същата седмица.

Русо даде знак, че е съгласен.

— До следващата ни среща работата ще бъде уредена.

„Несъмнено — мислеше си Шудлер — у Стринберг има нещо гениално.“

Двама гениални мъже, събрани заедно — Шудлер и Стринберг; заеми за синдикатите, правителствен заем, големи проекти и още по-големи реализации… Един шанс, истински шанс беше, че Русо толкова много се бе харесал на Стринберг. „Великолепно беше хрумването ми да ги събера…“

Изведнъж исполинът забрави да внимава за малката фраза-оса, която постоянно бръмчеше в главата му.

— Ето на, ето една хубава среща — каза той. — Знаете, когато Адела, жена ми, очакваше ежемесечните си неприятности.

Свършено беше, той се бе изтървал; чувстваше се едновременно облекчен и притеснен. Но Стринберг, изглежда, не бе схванал за какво точно ставаше дума.

Ноел продължи:

— … И тъй, тя имаше нужда от ред; тогава караше да подреждат всички долапи, да се почистват всички сребърни прибори и украси. А аз й се подигравах; казвах й: „А-ха, значи, ще е вдругиден.“ Но откакто тя почина, разбрах, че жените имат по-добър инстинкт от нас, мъжете.

Той се заплиташе; беше се разчувствал и се питаше защо още в самото начало на обеда му се бе сторило толкова важно да говори точно за тия неща.

Русо беше порядъчно пийнал и бе достатъчно доволен от себе си и от другите, за да се учудва от думите на Ноел. Министърът даже ги използва, за да се покаже остроумен.

— Е добре, господа! — възкликна той. — Мисля, че днес ние подредихме долапите на Франция.