Морис Дрюон
Разруха (21)

VIII

Стъклописите в оловните си рамки не пропущаха светлината през островърхите аркади и ниските сводове на черквата бяха тъмни и неприветливи. Огромни еленови рога покрай стените се редуваха с картини, представляващи пътя към Голгота, и поддържаха гъсти гирлянди от самодивски чимшир. Изпод преплетения непокорен листак се провираше умоляващата ръка на Жана д’Арк, надзърташе гипсовата глава на кюрето от Арс, прозираше ореолът на света Тереза. Под блещукащата светлина на свещите дългите редици от еленови рога, сякаш носени от невидимите тела на животните, се движеха иззад храсталака. Човек би казал, че цялата черква е изградена направо от гората.

Въздухът беше наситен с мириса на ноември, на мъгла, на тамян и на кожи.

Черквата бе просто претъпкана от гъста тълпа и закъснелите с мъка отваряха портала, за да се смесят с последните редици. Нито за Великден, нито за Коледа, нито за който и да е официален празник кюрето на малкото селце Шанту-Моглев не можеше да се похвали с такъв наплив и с присъствието на толкова много благородни люде. Всички знатни и по-дребни благородници от тоя край на Франция се бяха събрали тук с най-забележителните лица и с новите, вече подраснали за женитба поколения; триста души, чийто произход водеше началото си от историята на Франция, имената на които напомняха далечни битки, прочути картини, предателства, дуели, договори и кралски изневери. Смесени с местните аристократи, се мяркаха и неколцина търговци на дървен материал и на жито, двама-трима парижки банкери, един важен нотариус с благородни черти, който съхраняваше в кантората си актовете по забогатяването или бавното опропастяване на почти всички присъстващи, както и няколко служители по опазване на историческите паметници, горите и водите.

Пред стъпалата на олтара двамата пикьори, стъпили здраво в широките си ботуши, държаха за ремъци по едно едро ловно куче.

Старият Валансе с побеляла козина и изскочили ребра, с извит гръбнак под голяма, вързана на фльонга панделка в жълто и черно и с трепереща задница всеки три минути изпускаше върху плочите по няколко капки кървава урина.

Свещеникът беше нервен; това куче му създаваше повече грижи, отколкото цялата литургия. Той се страхуваше, че децата, които му прислужваха на литургията, можеха всеки момент да избухнат в смях.

„Тия хлапета са толкова глупави… Но и възрастните не падат по-долу от тях, щом са довели това куче да пикае в църквата ми…“

Група свирачи на ловджийски рог, облечени в червени униформи, специално поръчани в Бурж, стояха изправени пред затворения хармониум.

От двете страни на олтара, на банките, определени обикновено за духовници, сега беше насядал елитът на ловния екип на Моглев: мъжете вляво, жените — вдясно. Облечени в сюртуци, заради цвета на които екипът беше получил прозвището „екип-слънце“, и отсечени през половин гърди от облицовката на дъбовите банки, извезани с художествена дърворезба, те приличаха на ония дарители, които може да се видят изписани в долните ъгли на старите стъклописи.

Двама монаси, дошли да проповядват покаяние, изтикани в един тъмен ъгъл, си шушукаха оживено и очите им блестяха от любопитство над широките бради.

На първата банка вляво, малко по-висока от другите и напомняща катедра, седеше неподвижен, с полуотворени клепачи над белезникавите зеници и облегнал качулатия си тил на дървеното облегало, старият маркиз дьо Ла Монри.

До него седеше виконт дьо Дуе-Души, комуто бяха оказали тая висока чест като представител на претендента на френската корона — покойния Орлеански херцог; виконтът, дебел старец с огромни бледи бузи и с глава, създадена да носи плисирана яка, дремеше, гладейки козята си брадичка на всемогъщ феодал.

Следваше красавецът Габриел Дьо Воос, който от обикновен гост предишния сезон сега — като племенник на маркиз дьо Ла Монри и водач на екипа — беше минал на по-високо място. По-нататък се мъдреха редица ловци с набити вратове, с дълги носове, с кокалести ръце и смръщени вежди, между които особено ярко се открояваха добродушната глава на майор Жилон и необикновената жреческа глава с керемиден цвят на някакъв едър холандски барон, който не разбираше нищо от лов и още от десет часа сутринта се бе налял до гуша с уиски.

Редицата на жените представляваше серия от трироги, украсени с къси пера и златни галони шапки, сложени на различни височини върху синкавобелите коси на графиня дьо Ла Монри, пепелявите коси на Жаклина, черните коси на братовчедка й Изабела, върху безцветните коси и ненапудрените лица на няколко похабени от честото майчинство владетелки на замъци, върху конското лице на госпожица Лонгбоал, девственица на петдесет години с телосложение на амазонка и с мъжки ръце.

Габриел беше мрачен. Той се чувстваше притеснен в новото си облекло, чийто блясък рязко се отличаваше от овехтелите сюртуци на съседите му; техните ловни одежди бяха измити от снеговете и мартенските дъждове, избелели от слънцето, омазнени от мъзга и изгорели от конска пот.

И на всичко отгоре тази сутрин госпожа дьо Ла Монри беше намерила за нужно в негово присъствие да каже на Жаклина:

— Виж колко прилича, така облечен, на Франсоа; същинска халюцинация! Първият ти мъж имаше същия вкус към тоя вид маскарад.

Тя мразеше лова и идваше в Моглев само веднаж в годината — на Свети Юбер; идваше като владетелка, която се подчинява на неизбежните задължения, налагани й от дворцовия протокол.

Още от самото начало на церемонията Габриел не изпущаше от очи жена си с упоритостта на ревнивец, дебнещ някоя кокетка, сякаш се надяваше да улови погледите, които тя разменяше с някого от отвъдния свят.

„Невъзможно е да не мисли за него в тоя момент — разсъждаваше той. — Аз стоя тук, на същата банка; тя ме гледа и сигурно вижда не мен, а него.“

Черквата, изобщо която и да е черква, беше мястото, което той еднакво мразеше било когато тя отиваше там сама, било придружена от него. Защото Габриел не се съмняваше ни най-малко, че там тя си спомняше за мъртвия и всеки път повеждаше мистичен разговор с него.

Когато след връщането им от Италия Жаклина беше помолила Габриел да не спят в обща спалня, тя беше сгрешила, казвайки му истинската причина за това:

— Когато вие спите до мене, не мога да се моля добре.

Смисълът на тези думи според него беше: „Вашето присъствие ме смущава, когато искам да се моля за Франсоа.“ И той хранеше подозрение към всяко духовно вглъбяване, към всякаква религиозност изобщо.

После се срамуваше от себе си, но това не изменяше нищо.

Габриел видя, че първият пикьор се приближи почтително към Жаклина, прошепна й нещо, а тя от своя страна направи знак на децата си, които стояха недалеч от олтара.

Мари-Анж и Жан-Ноел се приближиха, като се държаха за ръка, вдъхвайки си така по-голяма смелост и внимавайки добре да изпълнят нарежданията, които им бяха дали. Мари-Анж беше малко по-висока от брат си. Жан-Ноел се гордееше, че има панталони за езда.

Двете деца пресякоха мястото пред олтара, където приклекнаха на едно коляно, и се приближиха до банките на мъжете.

— Деди, моля ви да ми дадете вашия каскет, ще събираме волни пожертвования — каза Мари-Анж на Габриел, докато Жан-Ноел отправи същата молба към майор Жилон.

— Вземи, вземи — отвърна Габриел, но в погледа му не светна никаква искра на нежност.

Двете деца се поколебаха за миг, за да решат кой коя страна да вземе, после, подтикнат от вродения си инстинкт, Жан-Ноел се отправи към страната на дамите, а Мари-Анж запази за себе си пътеката край мъжете.

Събирайки пожертвованията, те пристъпваха бавно и се стараеха да вървят в крак. Красотата и детството им, както и тяхната стеснителност бяха тъй трогателни в това събрание, в което преобладаваха старостта и грозотата, че всички погледи и всички мисли се обърнаха към тях; механичните молитви на присъстващите замръзнаха на лицемерните им устни; отегчените от тържеството, които, за да разсеят скуката си, бяха започнали да броят рогата, сега също отправиха очи към децата и тишината в черквата, нарушавана до тоя момент само от скърцането на някой стол, от нечие изкашляне или от мърморещото песнопение на свещеника, сега изведнаж се оживи.

През това време Габриел не можеше да си наложи да не мисли къде бяха заченати Жан-Ноел и Мари-Анж — върху леглото на авеню Месина или тук, в Моглев.

Едно от момчетата, които присъстваха на литургията, разклати звънчето и подкани присъстващите за общуване с бога. Тогава двете редици дарители паднаха на колене при долните ъгли на старите стъклописи — мъжете, заплитайки се в ботушите, камшиците и ловджийските си ножове, и жените с трирогите си шапки, всички еднообразни и всички с пръсти на челото.

Свирачите в червено, застанали пред хармониума, издигнаха дванадесетте рога над главите си, доближиха дванадесетте мундщука до устните си. Черквата екна до сводовете. Звуците, откъснати от яркочервените гърди, преминали през извитата мед и изхвърлени във въздуха, се въртяха като кипящи мехури, извиваха се около свещите и ръцете на статуите, вплитаха се в гирляндите и еленовите рога и се връщаха, за да се пръснат в ушите на тълпата.

Бузите на свирачите бяха издути и зачервени като бузите на ангелите на Страшния съд.

„Моли се за него, хайде! — мислеше Габриел. — Моли бога да му прости самоубийството и да ви съедини във вечността; това е всичко, за което мечтаеш… А аз, аз само играя ролята на земен фигурант, който няма право да каже своята дума, защото му плащат дори и костюмите…“

Жан-Ноел беше паднал на колене там, където го беше заварил призивът на звънчето, по средата на централната пътека. Притискайки до гърдите си каскета, вече почти пълен с банкноти, той се молеше:

„Боже мой, закриляй душата на татко, който ни беше отнет при нещастен случай… А също и душата на Нунжес и Коли.“

Защото, докато във Франция все още съществуваха триста ловджийски екипа и докато един сляп стар благородник продължаваше да ръси със светена вода кучетата, конете, слугите и гостите си, една година по-рано Атлантическият океан вече беше прелетян със самолет.

И от една година Жан-Ноел прибавяше в молитвите си имената на нещастните предшественици на Линдберг.

„И после, боже — продължаваше да шепне момчето, — направи така, че един ден аз да стана водач на екипа като чичо Юрбен. И без туй това е неизбежно, защото майка ми ще го наследи, а след това и аз. Боже мили, направи аз да бъда всичко.“

В същия миг госпожа Лавердюр се задоволяваше да моли:

„Мили боже, помогни на моя Лавердюр да хване днес двехилядния си елен. Защото, ако не го улови, сигурно ще се разболее… А мъжът ми не заслужава това!“

Челата се вдигнаха. Жан-Ноел и Мари-Анж привършиха събирането на волните пожертвования и влязоха в олтара.

Едно дребно беззъбо старче с глупава усмивка им даде остатъците от нафората.

— Понеже вашето семейство прави тоя дар, правилно е да ги дам на вас — каза клисарят, докато посред стихари, епитрахили и кадилници двете деца ядяха последните кубчета от нафората.

Литургията беше към своя край. Дарителите станаха от местата си и бавно тръгнаха към дверите с достойнството на кралско семейство в края на „Те Deum“^[1].

Слепият вървеше начело; присъстващите го гледаха с почит. За да оправи стъпките си, старият благородник си служеше с голям тръстиков бастун, а със свободната си ръка леко се опираше на ръката на племенницата си.

Може би от едно последно желание да се харесва Юрбен дьо Ла Монри беше пожелал тоя ден да сложи единствен между мъжете в качеството си на водач на екипа голяма трирога шапка; с кривите си бедра, с надиплените в глезените ботуши и в дрехите си от времето на Людвиг XV той приличаше повече от всякога на прадедите си, чиито останки спяха вечния си сън под плочите, които Валансе беше отбелязал с червеникава локва.

Всички се събраха на селския площад, задръстен от спортни коли, лимузини, двуколки и големи запрегнати кабриолети. Лекото ноемврийско слънце огряваше празненството; слаб, но студен вятър — „сушав вятър“, както казваха селските първенци с дългите носове — духаше ниско. Мнозина от хората, които бяха тук, се виждаха само веднъж в годината — на Свети Юбер, и идваха за удоволствието да се срещнат, да видят и да бъдат видени. Всички се впуснаха в общи разговори, разменяха си незначителни думи, възпоминания или любезности от благоприличие.

Дьо Воос беше представен на множество хора, чиито имена никога нямаше да съумее да свърже с лицата им. Наблюдаван с любопитство и изследван до най-малките подробности, той чуваше зад гърба си духовити забележки и шеги. Дьо Воос — „новият съпруг на малката Ла Монри“ — беше централната фигура на деня. Стари хора с просълзени очи идваха да му стиснат ръка и представяйки се за далечни роднини на Жаклина, казваха:

— Ние сме тъй доволни заради нея!

Новият съпруг на Жаклина беше хубав, елегантен, в разцвета на силите си, пленителен, достоен да бъде облажаван за всичко. Сватбата му беше приказна. За младите той беше идеал, а в душите на възрастните събуждаше мъка по отлетелите млади години. Никой обаче не можеше да отгатне болката му.

Юрбен дьо Ла Монри, воден все така от Жаклина, бавно пристъпваше сред множеството. От време на време, докосвайки някого с дръжката на бастуна си, той питаше:

— Кой е?

До слепия се приближи някаква стара слаба дама, плътно загърната в сивото си палто като вейка в кората си.

— Юрбен — каза тя, — аз съм, Одил.

Жената имаше нежен и хармоничен глас, а лицето й бе набраздено от безброй бръчки.

— А, добре… Най-после! Чаках ви преди литургията — упрекна я маркизът.

— Гумата на колата на господин Сежари, който има добрината да ме доведе, се спука — отвърна тя.

Едва забележимото треперене на ръцете на водача на екипа изведнъж се усили; това можеше да се забележи веднага, още повече, че госпожа дьо Бондюмон — така се наричаше старата дама — почна също да трепери, разтърсвана от раменете до колената.

Жаклина пусна дискретно ръката на чичо си; хората наоколо неволно се отдръпнаха на няколко крачки и провинциалните благородници, възхитени, се намериха в кръг около тези двама старци, които си разменяха незначителни думи, треперещи един срещу друг на различни страни — единият от тях вече дори не можеше да вижда чертите на другия, — и изживяваха края на една дълга благоприлична любов.