Морис Дрюон
Разруха (20)

VII

Следобед на 2 ноември — Задушница, тоест в навечерието на Свети Юбер, маркиз дьо Ла Монри повика при себе си семейство Лавердюр.

Леонтина Лавердюр — прякорът на пикьора беше преминал и върху жена му, както и върху тримата му синове, които отдавна бяха забравили фамилното си име Буйо — беше дребна, мургава и креслива женичка, чиито клепачи непрекъснато трепкаха като крилца на бръмбар и която по всякакъв повод и без повод хокаше мъжа си. Но трябва да се каже, че и в молитвите си тя хокаше по същия начин светците от рая, та даже и самия господ.

— Значи, Лавердюр, утре ще хванете вашия двехиляден елен? — започна маркизът.

— Да се надяваме, господин маркиз, да се надяваме — отвърна пикьорът. — Да изпусна елен на Свети Юбер, би било наистина досадно? За цели тридесет и девет години, откакто съм в екипа, това се е случвало само веднаж. Господин маркизът сигурно си спомня годината след войната, с кучета, на които не можеше да се разчита… Да, двехилядния; все пак това е нещо…

Лавердюр поклати глава, всецяло проникнат от вълнуващите спомени за миналото, от мъка по отлетелите години. Той беше обичал професията си, живял бе в най-близка дружба с гората, заемал бе в своя свят мястото, което смяташе, че му се полага. Знаеше, че от Артоа до Гюен и от Поату до Морван важни господа казваха за него: „Лавердюр от екипа на Моглев ли? Та той е първият пикьор във Франция.“ Беше яздил хубави коне, с гордост бе развявал по селата жълтата си ливрея, улавял бе елени пред очите на принцове и кралски особи. Беше имал най-добрия, най-достойния господар; споделял бе живота си с една прекрасна жена, хокането на която беше за него всекидневна музика на възторзи и любов; имаха три момчета, всички здрави, настанени на скромни, но почтени служби, едното от които на свой ред също беше станало баща.

„Всъщност аз бях щастлив човек“ — мислеше си Лавердюр.

Такъв беше целият смисъл на този двехиляден елен — събитие, за което говореше толкова често и което седмица след седмица се приближаваше като щастлив завършък на жизнения му път, като някакъв тържествен химн… „Наближава, господин маркиз: хиляда деветстотин осемдесет и осмият.“ Или пък: „Разбираш ли, Леонтина, остават не повече от шест до…“

И ето сега бяха в навечерието на тоя тържествен ден.

Фактът, че случайностите в лова, продължителността на студовете, подранилата или закъсняла пролет, хитростта на преследвания дивеч, по-голямата или по-малка издръжливост на кучетата, както и всички ония непредвидени, неуловимо дребни неща, които се бяха стекли така, че тоя лов да съвпадне с деня на свети Юбер, беше за Лавердюр като предзнаменование на съдбата.

Той знаеше също, че няма да бъде в състояние още дълго да упражнява професията си.

„Ще хвана още сто, сто и петдесет, а после ще мога да стана надзирател, ако господин маркизът или госпожа графинята ме оставят, но да върша работата на пикьор, ще бъда стар… Вече съм на шестдесет и три години.“

— И така, Лавердюр — продължи маркизът, гладейки с ръка белите си мустаци, — повиках вас и жена ви, защото искам да ви направя по тоя случай един подарък.

„Дали Флорен не му е казал, че ми се ще една машина за пране — помисли госпожа Лавердюр. — Или пък ще ни даде пари. Тогава сигурно няма да купим машината, а ще ги сложим настрана.“

— Вие не сте родени в този край — поде слепият. — Старините ви наближават, а аз не искам да се безпокоите за почивката си на оня свят. Ето защо реших да ви подаря място в гробищата.

Силно вълнение заля лицето на Лавердюр и го обагри пурпурночервено, а клепачите на Леонтина затрепкаха още по-бързо.

— Нима, господин маркиз! — възкликна пикьорът. — О, не, това наистина е прекалено много! Нищо не може да ни зарадва така.

— Остава само да си изберете място, където искате да бъдете погребани — каза маркизът.

Пикьорът се обърна към жена си.

— Тогава, Леонтина, ти ще избереш — каза той, сякаш се отнасяше до настаняване в ново жилище.

Госпожа Лавердюр, бършейки очи с края на престилката си и едва сдържайки се да не заплаче, което обаче не смекчи кресливия й глас, отвърна:

— Няма значение къде. Нека господин маркизът избере. Той е много добър! Само ако е възможно едно местенце, където краката ни да бъдат на слънце.

Слепият прочисти гърлото си, като се изкашля машинално.

— Готово ли е за утре всичко? — попита той.

— Да, господин маркиз, както обикновено — отвърна Лавердюр. — Лично госпожа графинята, подпомагана от господин графа, в момента се занимава с черквата.

— Кои кучета ще вземете в черквата?

— Тъкмо по този въпрос исках да говоря с господин маркиза. Аншбал е най-хубавото, което може да бъде държано от Жолибоа. Що се отнася до мен, ако господин маркизът разреши, ще взема Валансе. Наистина той не ще прави особена чест на тържеството с вида си, пък и не е обичай да се взема старо куче, но господарят знае, че куче като Валансе не се среща често в живота. Тия, които знаят, ще разберат. На дванайсет години той се държи като по чудо. Това е последният му ловен сезон и кой знае дори дали ще завърши. Валансе уринира лошо, отива към уремия или нещо подобно… Справедливо ще бъде да му се направи тази чест.

— Добре, Лавердюр, така да бъде. Вземете Валансе… Най-младият ми брат също…

Маркизът не довърши мисълта си и се отпусна в креслото.

От някакво вцепенение, от отпадналост или от залеза, към който клонеше, Юрбен дьо Ла Монри все по-често и по-често изпадаше в такива моменти на умора, през които в ума му се раждаха странни асоциации, които той избягваше да обяснява докрай.

Лавердюрови разбраха, че маркизът е уморен и се оттеглиха, отправяйки се към кухнята на замъка, където бяха оставили налъмите си.

По пътя, който отделяше замъка от малкото им жилище до кучкарника, госпожа Лавердюр, все още подсмърчайки, се обърна към мъжа си:

— Видя ли, татко (тя беше свикнала да го нарича така, повлияна от децата си), видя ли, че и ние все пак ще имаме едно късче наша земя.

Лавердюр размишляваше.

— Сигурно е във връзка с думата „уремия“ — каза той изведнаж. — Тя му напомни за брат му, генерала, който умря от същата болест. А има хора, които разправят, че господин маркизът бил загубил паметта си!