Морис Дрюон
Разруха (54)

III

През целия ден на Коледа двете камари бяха заседавали непрекъснато, за да може да приемат държавния бюджет за следващата финансова година преди 31 декември. Към 11 часа вечерта в Люксембургския дворец беше гласуван бюджетът за изящните изкуства. Той беше приет след една блестяща намеса на Симон Лашом, който бе настоял пред сенаторите да му дадат средствата, необходими да защити „най-прекрасната, най-сигурната, най-святата част от целокупното богатство на Франция: нейните художествени съкровища и жизнеността на нейната култура!“

За Симон, който грижливо беше подготвил този бюджет в същото здание на улица Гренел, където бе започнал кариерата си, притичвайки се на повикването на Анатол Русо, това гласуване представляваше успех. Младият държавен подсекретар — той беше успял да запази портфейла си в два последователни кабинета, — напускайки тази вечер сената, се питаше какво да прави. Да телефонира на Силвена? Не. По-скоро му се искаше да прекара в мъжка компания, сред която да успокои нервното възбуждение, причинено от заседанието, докато станеше време за сън. Колкото по-възрастен ставаше Симон, толкова повече се увеличаваха политическите му задължения, толкова по-кратко време той имаше нужда за сън. Но вместо това той ядеше непрекъснато, и то с все по-голям апетит.

— Хайде да отидем да изядем по един бифтек и да изпием шише бургундско в „Карнавал“ — покани той един от сътрудниците си.

След като опиташе без никакво удоволствие други заведения, радостта, гладът, умората, успехът, любовта или самотата му винаги го връщаха там „като в конюшня“, както казваше той.

Не че мястото беше значително по-хубаво от другите; но тук Симон имаше свои спомени, тук бе създал и свои навици. В „Карнавал“ той познаваше метр д’отела по малкото му име, тук го посрещаха с приятелски усмивки и уважение. Заведението старееше заедно с него.

— Добър вечер, Абел. Едно спокойно кътче — каза Симон, като влезе вътре.

— Разбира се, както винаги, веднага, господин министре — отговори метр д’отелът.

Симон не беше от ония клиенти, пред които автоматически слагаха кофичка с шампанско; в кухнята винаги бяха готови да му приготвят нещо по негов вкус, а сметките му бяха много скромни.

От време на време Симон спираше някой акт, съставен на притежателя, или се застъпваше за намаляване на данъците му.

Тази вечер той се озова до някакъв внушителен, тържествено строг и мълчалив човек, който седеше на стола си като истукан, като някаква огромна мортадела или като чудовищна емблема, която бяха поставили там. Този човек имаше някакъв другар със златна верижка на китката, който непрекъснато му обясняваше, че животът почваше в тоя час и на това място, че трябва да свърши с всичко, да започне отново и че ще смаже мутрата на първия, който… и че „ако някой му досажда, трябваше добре да знае, че гробищата не са създадени за кучета“.

— Възможно е! — отвръщаше другият.

Двамата мъже пиеха ужасно много. Внезапно тоя, който носеше златна верижка, стана, изправи се пред Симон, хвана го за двете ръце, събори ножа и вилицата в чинията му и се провикна:

— Чувам, че вие сте Симон Лашом? Исках да ви срещна още когато ми говориха за вас. Нали вие сте един от тия, които провалиха Шудлер?

Той имаше злия поглед на пияница и Симон, обезпокоен, се опита да се освободи.

— Позволете ми да ви благодаря — поде другият. — Ще ви стане веднага ясно защо. Аз съм Дьо Воос, мъжът на вдовицата.

Симон направи ново движение на изненада.

— Знаете ли, тя ви мрази сега — продължи Габриел. — Помислете само! Вие посегнахте към бащата на нейния Франсоа, към богатството на Франсоа, към вестника на нейния Франсоа!…

— Но, господине… аз никога не съм имал нищо против Франсоа Шудлер, винаги съм бил в най-добри отношения с него — каза сухо Симон.

— А, значи, и вие намирате, че той е бил благороден? — извика Габриел.

— Най-сетне… що се отнася до сделките… не бих могъл да кажа нищо друго, господине — побърза да добави Симон.

Габриел поглади челюстта си с дългата си ръка.

— Никой друг — каза той, — никой, чувате ли, не ме е карал да страдам толкова. И тия, които го защищават, са мои врагове.

И без да помоли за разрешение, той седна. Беше облечен във фрак. Някакво пиянско кокетство го беше накарало да се отбие на улица Любек и да се преоблече.

Случайността беше направила така, че до този ден Симон и Дьо Воос не бяха се срещали никога. В Париж Симон и Жаклина не се движеха в същите среди. В Бери, макар че неговият окръг се намираше в съседство с Моглев, Симон не поддържаше напълно политическото становище на „замъците“ и собствениците на кучета. От краха насам нямаше вече никакво основание Жаклина и той да подновят връзките си.

И така, за него беше много забавно да се запознае с втория мъж на младата вдовица, за която известно време се бе надявал, че ще може да се ожени.

„Колко правилно постъпих — казваше си той — или по-скоро колко хубаво отреди съдбата. Добре щях да се подредя в момента на фалита.“

Той наблюдаваше Габриел.

„Всъщност той е точно типът, който й подхожда — мислеше Симон. — Хубав мъж, голяма муцуна, може би глупак и малко пияница. Точно за село.“

Лашом не разбираше нищо от това, което му разправяше Габриел, и мислеше, че той под действието на алкохола излива своето някогашно озлобление към Ноел Шудлер.

Симон си припомни друг един пияница, който десет годили по-рано, в същата тази зала, му беше казал:

— Шудлеровци ли? Свършено е с тях, сринати са със земята! След една седмица на авеню Месина ще има надпис: „Продава се…“

И това наистина беше станало. Люлю Моблан… странен призрак, който се изправяше понякога по пътищата на спомените, с бомбето си, с подутините на черепа си…

Симон дигна чашата към устните си.

В този момент светлините намаляха, в един ъгъл светна прожектор и след барабанен залп диригентът на оркестъра съобщи, че дирекцията на „Карнавал“ има голямото удоволствие да представи в репертоара си „върналата се след триумфално турне в Южна Америка… Ани Фере!…“

— О, боже мой! Още един призрак! — каза Симон Лашом на сътрудника си.

В конуса на светлината се появи певицата, силно напудрена, усмихната и остаряла. Тя беше страшно надебеляла. Под роклята й, между сутиена и колана, се очертаваха тлъстини. Симон се запита от колко ли неуспехи, несбъднати надежди и пропаднала любов се състоеше „триумфалното турне“, за да се завърне и Ани Фере тук — в конюшнята, при яслите.

Тя каза, че ще изпее веднага за някогашните си прочути приятели, които се намират в залата (съдържателят й беше съобщил за присъствието на Лашом), шлагерите, които бяха имали успех през 1920–1922 година: „Моят мил“ и „Ла Виолетера“.

Някакво глупаво вълнение обхвана Симон, слушайки тези стари песни, които бяха придружавали навлизането му в парижкия живот. Той отново направи някогашното движение, избърсвайки с палци очилата си. Е, какво? Не беше толкова отдавна, но все пак беше минало достатъчно време, за да може човек да преуспее или да се провали, да създаде нещо или пък да не постигне нищо… Струваше му се, че животът може да се събере в една шепа.

Нито прекрасни градове, нито неочаквано отново намерени скъпи приятели могат да припомнят миналото с такава бързина и подробности, както една банална мелодия, която някога е била популярна. Тия няколко ноти, няколко обикновени ритми и оскъдни рими, действайки върху загадъчната мрежа на паметта, ни свързват изведнъж с картини от нашия минал живот, с ръцете на отдавнашни любовници, с лицата на мъртъвци.

Ани Фере изливаше сега шлагери на деня или на годината, като „Говори ми за любов“… нови песнички, които след десет години щяха да имат същата сила да събуждат спомени. Но сега Лашом не слушаше тия песнички; той щеше да ги слуша по-късно…

Симон направи знак на сервитьора да напълни чашите. Не искаше да се напие, наистина не, но някаква ужасна меланхолия беше го обгърнала като мокра покривка.

Защото пред него беше същият сервитьор, който от десет години наливаше от шишето, същият едър циганин цигулар, който дирижираше оркестъра и чуруликаше с цигулката си… „унгарски валс… много специален“, плъзгайки по двойките същите своднически погледи само с тази разлика, че сега косата му беше съвсем побеляла; пред него беше все същото момиче, което обслужваше гардероба и продаваше цигари, и все същата Ани Фере, която пееше…

„Как могат тия хора — питаше се Симон — да обличат все същите дрехи, да повтарят все същите движения, от младостта си, та чак докато станат немощни, без да постигнат нещо друго… без да се хвърлят във водата?“

Има също и кондуктори на автобуси, които човек среща след петнадесет години все още да пътуват по същата линия, дупчещи през същите часове същите билети на същите пътници…

Симон изпитваше някакво неопределено отчаяние пред това неумолимо всекидневно повторение на посредствеността.

Той изпразни чашата си. Не искаше да пие много и все пак…

„А ето че и аз идвам винаги тук, за да пия…“

Не, с него не беше същото. Той бе отказал да преподава латинска граматика, да я преподава всяка сутрин в същия клас и да изкачва все същия четвърти етаж на улица Ломон… „Ломон… «De viris»^[1]… колко смешно…“ и все същите вечери, същият поглед на Ивона…

Той се бе издигнал, бе успял, беше сменял служби и жени… Беше между щастливците на тоя свят, достоен да бъде… Той бе накарал да гласуват бюджета за изящните изкуства… „целокупното художествено богатство на Франция“…

А току-що беше готов да се осъди и да се отврати от себе си.

Разбра защо духът на революциите минава през народните маси и защо даже и войните се посрещат понякога с радост; премного хора са уморени да тикат все същия мелничен камък, всеки ден, все върху същото зърно, и че е неизбежно дебелокожото им сърце да се пръсне един ден…

Тогава защо той, Симон, който се бе отказал не само да срича „De viris“ всяка сутрин, но още доста преди това, в детството си, не се беше съгласил да води същата крава на водопой и да кара същия тор на нивите, не беше се наредил на страната на разбунтувалите се, вместо да се издигне съвсем самичък с ловките си юмруци до най-добрите места на пиршеството?

Има каузи, към които човек се чувства предател единствено за това, че не ги е възприел. И това чувство понякога придава непоносима горчивина и на най-хубавите питиета.