Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на човеците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chute des corps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Морис Дрюон. Разруха

Превод: Елена и Борис Станишеви

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Малина Иванова, Йорданка Маркова

Дадена за печат на 15.X.1964 г.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 14–72

Формат: 84/108/32

Тираж: 25 090

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Държ. издателство „Народна култура“ — София, 1965 г.

История

  1. — Добавяне

III

Професор Лартоа имаше почти всички недостатъци, които се захващат като лишеи за човека, отрупан с дарби още от рождение, от много успехи през младостта и много почести през зрелостта си. Но въпреки всичко той свято държеше на приятелството.

На другия ден след посещението си във Вил д’Авре той потърси Симон Лашом. Симон беше държавен подсекретар на изящните изкуства в кабинета на Стен, единствения кабинет, който от дълго време насам донякъде се бе стабилизирал. Освен това, успял да уреди след краха на Шудлер откупването на „Л’Еко дю Матен“ от своята партия, Симон имаше значителен дял акции от големия ежедневник и заемаше господстващо положение в него.

— Драги Лашом — каза Лартоа с малко съскащия си глас, отмятайки глава назад, — драги Лашом, вие нямате право да оставите тоя човек в мизерията, в която е изпаднал, и е стигнал до положение да търси някаква възможност за себе си в малките обявления на вестника, до неотдавна негова собственост. Това е чудовищно! Съгласен съм, че е извършил всички възможни глупости, но все пак, ако той не беше създал някога тоя вестник, днес вие нямаше да бъдете в него… Като казвам вие, разбирам вас и другите. Е добре! Мисля, че под каквато и да е форма този вестник би трябвало, не казвам да го позлатите, че ви го е преотстъпил, но поне да му осигурите нещо, за да завърши прилично живота си, да може да си купи три ризи и да се качи на такси. Все пак Шудлер принадлежеше, и то за дълго време, към парижкото общество. Като си помисля за приемите, които някога даваше, за оная кипяща дейност и за идеите, които той винаги пръскаше наоколо си, за всички тия хора, кои го той пряко или косвено лансира…

Той си пое дъх.

— Може би не е много тактично от моя страна това, което ще кажа — добави той, — но не мога да не ви припомня, драги Лашом, че първата ви статия излезе именно в този вестник, и, мисля, че аз бях този, който ви препоръча за нея.

Симон беше твърде много безскрупулен и твърде сигурен за бъдещето си, за да се обиди от такова едно припомняне. Напротив, с протегнати към Лартоа ръце той се провикна:

— Но как… Дали си спомням! Смъртта на Жан дьо Ла Монри… Думите, с които той ви посочи като наследник в Академията… Знаете ли, че аз съм запазил писмото, което ми изпратихте на другия ден и в което ми съобщавахте, че сте ме препоръчали за тая статия?… На вас, драги ми приятелю, дължа всичко, което съм постигнал оттогава. Да, да!… Но аз не знаех, уверявам ви — продължи той, — че Шудлер е изпаднал в такова положение. Много добре, че дойдохте при мене; веднага ще проверя какво може да се направи… Ах! Знаете ли, драги и знаменити приятелю — добави Симон, изпращайки академика, — чух, че ви готвят за велик кавалер на ордена… О, няма още нищо определено… или аз не знам, може би за наградите по случай 14 юли…

И Лартоа, който дойде, мислейки: „Този Лашом наистина е един жалък мръсник; как само ще го засрамя!“, сега си отиваше, казвайки си: „Всъщност не е толкова лош този нехранимайко!“

Симон Лашом не забрави в следващото заседание на дирекционния съвет на „Л’Еко“ да изложи положението на Шудлер и да предложи, като че ли идеята беше негова, да му се помогне. Всички бяха трогнати от великодушието му.

Последицата от това беше едно писмо, с което „Л’Еко дю Матен“ предлагаше на Ноел Шудлер да заеме мястото на технически съветник за страницата на борсата срещу месечно възнаграждение от девет хиляди франка (почти колкото заплатата на главния редактор). Разбираше се от само себе си, че те щяха да посрещнат с най-голям интерес внушенията и критиките, които той щеше да прави, но че това не го задължаваше да присъства редовно във вестника.

Симон даже прояви деликатност, като не подписа лично писмото.

Не можеше да се прави благодеяние по по-учтив начин, нито да се намекне по по-ясен начин на Шудлер, че не държаха той да се явява в редакцията на вестника.

Това писмо беше за Шудлер стартът на стоте дни. Той веднага приготви багажа си, взе кола от Вил д’Авре до Плас дьо ла Конкорд, накара портиера на хотел „Крийон“ да заплати на шофьора и показвайки езика си на шефа на приемната, поиска цял апартамент на най-хубавия етаж.

„Тия хлапета, тия хлапета! — повтаряше той. — Сигурен бях. Те не могат да направят вестник без мене. За шест седмици всичко ще оправя!“

И той веднага почна да дава серия от обеди и вечери, „за да си възстанови контакта“. Канеше безразборно бившите си приятели, бившите си неприятели, провалени парламентаристи, министри, които от десет години не бяха сядали в министерско кресло, и всякакви други, излишни люде — авантюристи, срещнати предишния ден, лихвари и кожодери. Той не можеше да чуе да се говори за някаква сделка, за някакъв проект за сделка, без да каже: „Минете към мене. Ще проучим това. Ще имам големи възможности.“ Бившият банкер стана за известно време патриарх на едно странно общество от пропаднали люде, огорчени и разочаровани, на хора, които някога се бяха докосвали до шанса или които никога не го бяха срещали и все пак вярваха, макар и прехвърлили шестдесетте години, че са на добър път.

Шудлер носеше непрекъснато официалната си пелерина, накуцваше леко и плашеше клиентелата в хола на хотела.

В „Л’Еко“ той идваше всеки ден и влачеше брадата си на рибар по бюрата на редакторите, събаряше на земята, без да забележи, писалките и мастилниците на карикатуристите и слизаше да внесе безредие чак в печатницата.

Най-напред, под предлог да вземе някой лист, после, сядайки косо и хитро на ръба на някоя маса, накрая той започна да се настанява безцеремонно в креслото, докато отново превзе кабинета си, и Симон, когато идваше, не знаеше как да го прогони.

На края на месеца сметката за разходите на Ноел Шудлер възлизаше приблизително на сто хиляди франка. Тогава го помолиха настойчиво да се върне обратно във Вил д’Авре, предлагайки му просто вестникът да заплаща месечната му сметка в пансиона.

— Значи, принудително местожителство, изгнание! — извика Шудлер.

Симон наведе очи и сви рамене с израз на безсилие.