Морис Дрюон
Разруха (23)

X

Подгониха елена веднага, само на „един хвърлей“ от замъка, както казваха пикьорите. Чуха да свирят „Виждане“ и „Кралската“, което означаваше, че гонят голям елен, истински десетак.

Рогачът пресече една след друга три алеи недалече от ездачите и колите и почти всички имаха удоволствието да го видят; той сякаш летеше на два метра от земята с подгънати предни крака, с високо вдигнати ноздри и с ниско полегнали на шията му прекрасни рога.

Шестдесет кучета, надавайки силен лай, се носеха само на няколко крачки след него; пресичайки алеите, кучешката хайка напомняше надиплен пъстър килим.

След кучетата се появи Лавердюр. Провирайки се през сечищата, прескачайки ровове, стъпил здраво на стремената, той се носеше в пълен галоп, тръскайки рога си, за да изцеди събралата се в него слюнка. Лицето му беше силно зачервено, бузите хлътнали. В действителност още при първото сечище той скришом бе свалил и увил в носната си кърпа изкуствената си челюст, която му пречеше да свири с рога, докато язди.

Крещейки от радост, децата се катереха по стръмнините. Обедното слънце хвърляше между дърветата бледозлатисти отблясъци.

Екипът се състоеше от близо петдесет ездачи. Конете на гостите, несвикнали с роговете, с камшиците и врявата, се изправяха внезапно на задните си нозе, закачаха съседите си и при най-малко подръпване на юздите се стрелваха като камъни, изхвърляни от прашка.

Селските първенци с дългите носове наблюдаваха раздразнени и с презрение гледката на жълтите сюртуци.

— На всеки Свети Юбер винаги едно и също — мърмореха те. — Погледнете само, що за цирк!

Добродушният Жилон, наместил широкия си задник върху гърба на една кобила с къса и дебела шия, изведнъж беше станал мрачен и раздразнителен, както подобаваше на стар ловец, когато се атакува елен.

— Господа, ужасявам се, когато ме следват отблизо — викаше той на младежите, които ситнеха след него.

И понеже обичаят забраняваше на гостите да изпреварват благородниците, на младежите не оставаше нищо друго, освен да се поспират или да хванат някоя от страничните пътеки.

Самият Дьо Воос, надменен и властен, загрижен да се наложи веднага с положението, което заемаше сега, възседнал чистокръвния си дорест кон Командор, се обръщаше безцеремонно към ония, които бяха в автомобилите:

— Господа, бъдете любезни да угасите моторите. Ние сме на лов!

— Имате пълно право, те са непоносими — подкрепи го госпожица Лонгбоал, която беше фанатизирана ловджийка и свиреше на рог не по-лошо от мъжете.

Даже Лавердюр, всецяло отдаден на страстта си да хване двехилядния елен, си позволяваше, сваляйки каскета си, да апострофира „тия господа“, които задръстваха алеите или застрашаваха да пресекат следите под носа на кучетата.

Никой не би повярвал, гледайки мрачните и съсредоточени лица на ловджиите, че в случая се отнасяше само до едно удоволствие, а не до някаква важна мисия, провалянето на която би стоварило върху главите им гнева на краля.

Еленът скоро забави своя бяг, разигра кучетата с чести зигзаги, потъна за известно време в храстите, търсейки стадо елени, после отново се върна към мястото, откъдето бяха го подгонили и където селските първенци с дългите носове го очакваха спокойно, а по-младите, вече обиколили гората, едва се крепяха от умора върху потъналите в пяна коне.

Внезапно еленът взе решение и излезе на открито от страната, от която никой не го очакваше. Сега той имаше десетина минути преднина пред кучетата.

За миг Габриел се намери притиснат на една труднопроходима мочурлива пътека от неколцина стари благородници, които яздеха в тръс един след друг зад дебелия Мелхиор дьо Дуе-Души, по-обемист на коня си, отколкото Едуард VII. Прехвърлили вече годините, за да издържат по-продължително галопиране, те се доверяваха на познаването на местността и на ловджийския си усет, за да проследят елена, без да бързат, на първата ливада, където кучетата, ако са се заблудили, щяха да липсват.

Дотук Жаклина винаги беше яздила близо до Габриел. Но сега, когато се обърна отново, той не я видя вече. Бяха преминали лошия терен и страхувайки се да не й се е случило нещо лошо, той я почака няколко мига, а после се върна по стъпките си. Разтревожен от натрапчивата мисъл за някакво нещастие и с чувство за виновност, той все пак се реши да продължи напред. Не се чуваха никакви подвиквания, а рогът на Лавердюр едва-едва се долавяше в далечината.

„Не, глупаво е — казваше си Габриел. — Ако беше паднала, щеше да извика. Ние бяхме много. Може би се е скъсал ремъкът на стремето й.“

Половин левга по-нататък той намери Жаклина, ослушваща се на един кръстопът. Тя му направи с ръка знак да мълчи.

— Занапред ще бъдете така добра да ме следвате, нали? — каза той с досада и враждебен тон.

— Но вие никак не напредвахте — възрази Жаклина.

— Все пак не можех да съборя тая бъчва дьо Дуе-Души само за да ви направя удоволствие!

— Но можехте да прескочите рова и да отсечете направо, както направих аз. А сега, моля ви, мълчете. Нищо не може да се чуе.

В тона на Жаклина нямаше никаква оскърбителна нотка, като се изключи само известна нервност, така присъща на ловеца, който следва кучетата си. Но колкото и малко да беше зърното на раздора, то бе достатъчно да задвижи у Габриел механизма на натрапчивите му кошмарни мисли.

— Малко искам да знам дали чувате! — изкрещя той. — На лов вие винаги сте следвали първия си мъж, сама сте ми казвали това. Не виждам с какво бихте се изложили, ако и с мен постъпвате така.

— А! Това било значи! Започвате отново! — провикна се на свой ред Жаклина с блестящи от гняв очи. — Уверявам ви, даже ако бях забравила това, вие сам щяхте да се погрижите да съжалявам, че той не е тук. Следвах Франсоа, първо, защото бях с десет години по-млада, и, второ, защото той знаеше да ловува и не се задоволяваше само с това да си придава важния вид на лъжеблагородник, което впрочем никого не може да заблуди.

За миг те се изгледаха дръзко. Лицата и на двамата бяха зачервени, челата и шиите им бяха влажни от усилията при препускането. Жаклина беше без пудра, с разпилени къдрици, трирогата й шапка бе малко килната на главата; тя долови това в изпитващия и зъл поглед на Габриел.

— Е, добре! Щом сте толкова опитна, ловувайте, както си щете! — извика той. — Но в деня, в който ще си строшите врата, сигурно не ще бъда там, за да ви прибера.

Той пусна Командор в галоп, забождайки в слабините му с излишна сила шпорите си. Конят на Жаклина се готвеше да се понесе след него, но младата жена с твърда ръка го закова на място, танцуващ върху ситния чакъл на пътя.

„Един сержант, ето за какво се омъжих. Един сержант от казармата!“ — помисли тя, съжалявайки, че не му го беше казала преди малко, но предчувствайки с тревожно задоволство, че ще му го подхвърли при следващото скарване.

Габриел се спусна по наклона, понасяйки се направо и наслуки.

Той вече яздеше с по-умерен ход, искайки да се ориентира, когато на Командор падна една подкова. Тази неприятна и банална случка отново разпали яростта му. Сега той беше принуден да язди бавно с надежда — и това бе най-доброто, което можеше да предприеме — да намери колите и да се качи в някоя от тях, като повери коня си на кочияша.

Цели петнадесет минути Габриел се кле никога вече да не ходи на лов, да замине още същата вечер за Париж, да се разведе и да се върне в някой кавалерийски полк в колониите.

Тогава срещна край едно пустеещо място грамадния барон ван Хеерен, който както обикновено се бе загубил от останалите ездачи само пет минути след погването на елена и оттогава ловуваше справки, преди да завърши ловуването в първата селска кръчма. С право човек можеше да се запита защо тоя човек така упорито се носеше като потъващ товарен кораб два пъти седмично през Солон, Бери или Сансроа, когато вместо лов спокойно можеше да измисли някакъв друг повод, за да се изплъзва от жена си и на спокойствие да ходи да се налива с вино.

Възхитен от щастливия случай, който му изпращаше другар, холандският барон веднага предложи на Габриел:

— Да потърсим някое близко село, знаете, където някой ковач ще подкове коня ви. А през това време, знаете, ние ще отидем в кафенето.

Баронът до такава степен беше просмукан от алкохола, че му беше достатъчна само една чашка, за да възстанови прекрасното си самочувствие. При втората чашка той се впускаше в глупави откровения. В такива случаи приятелството му беше заразително. А Габриел беше огорчен, нещастен, отвратен от себе си и от живота…

Първата бутилка гроздова беше пресушена и втората започната, а новоподкованият кон, вързан за халката към вратата на кръчмата, отдавна очакваше своя господар. Но ван Хеерен все още държеше пламналата си глава с мекушаво достойнство и продължаваше да се изповядва:

— Щом се прибера, знаете, ще отида в леглото със слугинята. Тя има, знаете, много дебели бедра. А жена ми от долния етаж дочува. Но не ще посмее да каже нищо, защото ще я потупам по носа. Жена ми, знаете, е слаба!

А Габриел, продължавайки своя собствен монолог, отговаряше:

— Да, но тя е първата ви жена… и така… вие сте първият й съпруг. О не, скъпи приятелю, вие не знаете, вие съвсем не знаете какво значи да бъдеш втори съпруг на една вдовица!

От толкова дни вече той имаше такава нужда да се изприкаже и да излее мъката си някому, па ако ще този някой и да не го слушаше.

Скоро те се съгласиха, че светът принадлежи на мъжете и че беше голямо щастие да се срещнат две същества като тях, създадени така добре да се разбират.

Едва когато поискаха да засвирят с ловджийските си рогове в самата кръчма, за да заприличат още повече на евтините английски гравюри, окачени по стените, ханджийката се осмели и ги посъветва да си вървят.

— Така високопоставени и толкова богати, а как се погубват — каза тя, гледайки ги да се отдалечават. — Просто ти става жално да ги гледаш!

Ван Хеерен се бе погрижил да напълни обемистата си сребърна манерка, чието съдържание не забрави да раздели с другаря си по пътя.