Морис Дрюон
Разруха (17)

IV

Едуард Вилнер пишеше в тесния си кабинет, откъдето управляваше целия театър, подобно капитан, който управлява от мостика си своя кораб, с тази разлика само, че се чувстваше не господар след бога, а самия бог.

Лампата осветяваше тежкия, му наведен бюст, белите му къси и леко накъдрени в краищата коси и широкия му плосък тил.

Някакъв млад мъж, изправен от другата страна на масата от палисандър, очакваше Йехова да благоволи да забележи присъствието му.

Младият мъж с леко напудрено лице беше един от актьорите в новата пиеса на Едуард Вилнер, която бяха започнали да репетират неотдавна.

Знаменитият драматург най-сетне вдигна глава и остави перото си.

— А, ти ли си, драги Ромен. Да, повиках те…

Гласът на драматурга се изливаше от устата му като вода от водосточната тръба до преддверието на някоя катедрала, затворила в дълбочините си орган.

Клепачите му се спускаха някак си направо от челото, за да се изгубят в гънките на бузите му; огромните му уши, изглежда, долавяха далечни тътени в космическото пространство, а ноздрите му сякаш вдишваха пет пъти повече въздух, отколкото това е необходимо за един простосмъртен. Пренебрежение към целия свят свличаше ъглите на устните му, безкрайна ирония се бе натрупала в зениците му.

В продължение на четиридесет години Париж беше похабил всички възможни и невъзможни сравнения за това необикновено лице.

— Повиках те, защото исках да ти кажа, че жена ти е много мила — продължи Вилнер.

Младият актьор се усмихна малко изненадан, малко объркан.

— Да, да, много е мила. Казвам това, защото го мисля — продължи Вилнер. — Мисля, че има прекрасно тяло, че е умна, а изглежда и добра. Да, много добра, тя ми харесва много.

Честите повторения и особено начинът да започва всяко ново изречение с думите, с които завършваше предшестващото, правеха говора му някак бавен, напевен.

Ромен Далма, който под тънкия слой пудра криеше доста жив темперамент, знаейки на какво е способен Вилнер, очакваше някакво непристойно предложение и донякъде се безпокоеше за кариерата си.

— Възхитен съм, че ви харесва — отвърна той студено. — Аз също я харесвам много.

— Тогава много добре. Мисля, че тя е цяло щастие за тебе…

Вилнер направи продължителна пауза, за да се наслади през това време на безпокойството на своя събеседник. После стана. Изправен, той достигаше почти до тавана на малката стаичка и така я изпълваше, че сякаш обричаше посетителя си на бързо задушаване от липса на въздух.

— … цяло щастие. Трябва да бъдеш много мил с нея. Нали знаеш, аз добре познавам жените; те са малки, чувствителни същества… Подаряваш ли й цветя?

— Но да… понякога — отвърна младият актьор, отново объркан.

— Сега, миличък, ще трябва да ги поднасяш всеки ден. Ще ти увелича надницата с двайсет франка, за да можеш всяка сутрин да й купуваш по един букет. Доволен ли си?

Изумлението, радостта и чувството на благодарност зачервиха бузите на Ромен Далма.

— Благодаря ви, господин Вилнер. Наистина много любезно от ваша страна! — възкликна той.

— Не ме наричай така церемониално „господин Вилнер“, сякаш съм началник на полицията или директор на „Галери Лафайет“^[1]. Остави това за разпоредителките. Наричай ме… наричай ме, както всички ме наричат…

— Благодаря, маестро — каза Ромен Далма.

Вилнер леко поклати глава в знак на задоволство.

— Значи, ще имаш двеста и двайсет франка дневно. Ето на, повишението е вписано в контракта. Остава само да се подпишеш, ето тук. Вземи писалката ми — каза Вилнер, прибавяйки към великодушието, си и тая висока чест.

„Всичко лошо, което говорят за него, е преувеличено — мислеше актьорът, слагайки подписа си под контракта. — С хората, които обича, той е наистина прекрасен. И каква деликатност във великодушието му, в начина да ми покаже, че е доволен от мене…“

— Добре. И така, до скоро виждане. Впрочем ще те видя на репетицията — добави Вилнер, отпращайки го.

Актьорът излезе доволен от живота, от професията си, от ролята си, от жена си, от директора и от себе си и заслиза по витата стълба, която извеждаше на сцената. Но по средата на втория етаж се спря внезапно и се плесна по челото.

— Ах, мръсникът му с мръсник! — прошепна той.

Защото си спомни, че според общите условия за договорите, установени от Вилнер, актьор, който получаваше възнаграждение, по-високо от двеста франка, беше задължен, ако играеше в пиеса с модерни костюми, да си набавя лично тези костюми.

Салонът на „Театр де Дьо-Вил“ беше в класически стил, кръгъл и хубав, с облицовка от изкуствен мрамор и позлата, с ложи и балкони с набрани завески от червено кадифе и висок куполовиден свод. Едуард Вилнер с увлечение разказваше историята на своя театър и произхода на неговото име.

— По време на Директорията имало двама актьори, които се наричали Дьовил…

Сега редиците на столовете бяха покрити с дълги калъфи; големият свод дремеше в полумрак и прах, наслоен там, откакто съществуваше светът; само полуосветената сцена и първият ред в партера плуваха в жълтеникаво сияние. Виждаха се практикаблите за декорите, които не бяха закрепени, горният осветителен мост и чигите.

Високият силует на Едуард Вилнер безшумно премина през салона. Едно кресло в средата на втория ред изскърца. Старото божество току-що бе седнало на гърба на мрака, за да моделира новите си творения.

Естер Могар и Жак дьо Симюр, представяни от Силвена Дюал и другаря й Ромен Далма, репетираха една преходна сцена.

Далма, който трябваше да произнесе някаква безкрайна и горчива тирада, улеснен от ожесточението си поради мнимото увеличение на заплатата, се справяше успешно с ролята си.

„Добре е! Точно така трябва да се даде“ — помисли Вилнер.

Докато говореше Симюр, Естер трябваше да се премести от едно кресло към съседното канапе, без да изпуща от очи партньора си.

От мястото, където беше седнал, Вилнер виждаше под полата на костюма бедрата на Силвена Дюал.

„Хубави бедра има тая малка! — помисли той. — Създадени за удоволствие.“ И изведнаж изкрещя:

— Започвайте отново!

„И като си помисли само човек, че вечерта на генералната репетиция от това ще се възползват всички тия глухи старци, които ще трябва да поставя на първите три реда… Ба! Все пак това е утешение, което може да им се предложи“ — помисли той, все повече съсредоточавайки поглед в Силвена.

— Добре ли е така, маестро? — попита Далма.

— Да… не съвсем… Опитай се да придадеш повече ирония на „Колко изморителна е любовта, когато вече не обичаш, па даже и когато само слушаш за нея!“ А ти, Дюал, повтори мизансцена си.

„Натрапчиви… натрапчиви, като цветя от тапетите на някоя нова стая… Ето на! Дали не е хубаво това? Във всеки случай не подхожда за бедрата. Но може би ще послужи за друго нещо?…“

Той извади малък бележник и за всеки случаи отбеляза сравнението, което му беше минало през ум. После каза:

— Е добре, мили Ромен. Първия път беше по-добре. Трябва да се предаде така, както го изпълни първия път.

Преминаха към репликите на Силвена.

Беше третата или четвъртата репетиция и Вилнер чувстваше, че интересът му към младата актриса, на която бе дал второстепенната роля на Естер, нараства. Симпатиите му към младата жена се увеличаваха донякъде преди всичко от това, че Силвена беше червенокоса — преди да побелее, Вилнер също бе червенокос. Той намираше, че тя е добре сложена, беше привлекателна и имаше нещо наелектризиращо в мускулите и гласа. Освен това тя му напомняше една любовница, която преди тридесет и пет години го беше накарала да страда много.

„Но тя е доста неузряла; много е претенциозна, а няма достатъчно професионален опит. Всичко ще трябва да се обработи; заслужава си труда; от това момиче може да се изтръгне истински талант.“

Няколко минути той я слуша мълчаливо, анализирайки кое в изговора и в движенията на актрисата беше лично и кое изкуствено, отделяйки непринудеността, която имаше стойност, от щампата и шаржа.

После неочаквано стана и изкрещя с ужасния си дълбок глас:

— Остави! Започвай отново. Играеш лошо, много лошо! Нищо не си разбрала! Въобразяваш си, че играеш като богиня, а си само една гъска!

Силвена, която смяташе, че се е справила прекрасно и очакваше похвали, обърна към него сгърчено от яд лице. Тя се чувстваше унижена, че се отнасят по такъв начин с нея в присъствието на другарите й. Вече се канеше да отвърне на Вилнер, че човек не се обръща така към една дама и че това е най-добрият начин да я накара да загуби всичкото си вдъхновение, и ако тя действително беше толкова лоша — това се дължеше на факта, че ролята й е такава.

Но Вилнер вече се изкачваше по малката странична стълбичка за сцената и пред тоя стар човек, пред когото трепереха всички — работници, режисьори, разпоредителки, актьори, декоратори, електротехници, вътрешно Силвена се почувства слаба като тръстика.

Когато Вилнер се намираше на сцената, тя изменяше пропорциите си; мястото на мебелите, декорите, даже техническите съоръжения — всичко добиваше своя смисъл, своето място и ставаше действителност.

Той започна да обяснява, да описва, да пресъздава Естер Могар със семейството й, с мъките и болестите й, извличайки своите тълкувания както от всекидневните си наблюдения, така и от анализа на душите. Той се движеше от креслото до канапето и от канапето до вратата възбуден, крещейки, ругаейки, разчувстваше се неочаквано, протягаше ръце, после, връщайки се към Силвена, я хващаше за раменете, завърташе я, за да я постави на точното й място, изричайки в очите й цял залп от ругатни. С грамадните си ноздри, с торбичките под веждите той беше почти красив в тоя момент, красив със своята сила и необузданост, красив като вол, който тегли хомота, за да изтръгне затъналата в пръст кола, като разпасан бик, като дървар, размахващ брадвата си, или като скулптор, който дълбае своя мрамор. Кого извайваше той в тоя момент от невидимата каменна скала? Кого моделираше с този поток от кални думи? Кому искаше да вдъхне живот с гръмовното си вдъхновение? На въображаемата Естер или на реалната Силвена?

Жалко беше наистина да се хвърлят толкова сили и знания на човешката природа за бедната мъничка Естер Могар, чиято личност се побираше в осемдесетте реда на един текст без особен блясък и която, след като всяка вечер през сезона щеше да изживява времето, необходимо за тая реплика от осемдесет реда, щеше да отиде, без съмнение завинаги, да гние в безкрайното гробище на второстепенните образи на театъра.

Но Вилнер знаеше, че в битието няма второстепенни неща и че на природата бяха необходими също толкова усилия, грижи, търсения и опити както за създаването на едно крилце на бръмбар, така и за един човешки мозък.

Присъстващите техници и артисти мълчаха. Драматургът се намираше в един от върховните си мигове на вдъхновение. Тоя човек, който непрекъснато разправяше в разговорите си и в пиесите си за любовта като специалист, в действителност не познаваше любовта освен единствено в тия творчески моменти.

Двадесет пъти едно след друго нещастната Силвена, угнетена, затъпяла, с натежала глава, съкрушена и убита, трябваше да повтаря съвсем простата фраза:

„О, не! Да страдам отново за това, което съм изстрадала — никога вече!“

— Но ти никога ли не си била изоставяна, никога ли не си била мамена! — изкрещя й отново Вилнер.

— Ами вие? — провикна се тя едновременно разгневена и измъчена.

Вилнер се изправи в целия си ръст и за миг се замисли.

— Да, миличка, един път — отвърна той сериозно. — За щастие! И колко много ми послужи това! Та ти виждаш, че то ми е от полза дори и сега.

Тогава Силвена си спомни оня ден през миналата пролет, когато Жилон бе дошъл да й съобщи за раздялата й с Габриел. От тоя момент тя не беше се влюбвала нито веднаж; преживяла бе само няколко авантюри, които не бяха продължили повече от една нощ и не бяха й оставили никакви щастливи спомени. Изведнъж тя се почувства нещастна, изоставена, загубена в света и най-сетне каза своето: „… Да страдам отново… никога вече“ по начин, който би разплакал цялата зала.

— Хайде, върви горе-долу! — каза Вилнер, скривайки задоволството си и чувството си на гордост.

Силвена, повалила се върху прашното канапе и цялата трепереща от нерви, разтърсвайки прекрасната си червена коса, хленчеше през сълзи:

— О, не… не, господин Вилнер… тоест, маестро… ако аз съм глупава като гъска. Ако съм гъска, ако бъде така всеки ден… предпочитам да ви върна ролята си.

Вилнер повдигна рамене и от устата му избълбука като през водосточна тръба:

— Нали знаеш какво казваше татко Жюл Льометр^[2]: „Актьорите са като тромпети. Трябва да им духаш вътре…“ От време на време — добави Вилнер — се случва чудо: намира се тромпет, който свири сам.

И обръщайки гръб към жълтата светлина на сцената, той слезе по стълбичката, скришом напипвайки пулса си, за да провери дали не се е преуморил.

Малко по-късно Едуард Вилнер със своеобразно сплесната на главата си мека филцова шапка и загърнат в грамадно светлобежово палто, подплатено с боброва кожа, на път да си отива мина зад кулисите.

— Отиде ли си госпожица Дюал? — попита той една от гардеробиерките.

— Не, господин Вилнер, тя е още тук.

Той бутна вратата на една актьорска стая. Силвена, застанала пред тоалетната със заровени в косата ръце, забеляза в огледалото образа на Вилнер и подскочи.

А образът каза:

— Искаш ли да вечеряш утре с мене? Ще отидем в „Тур д’Аржан“. Харесва ли ти „Тур д’Аржан“? Добре, шофьорът ми ще мине да те вземе в осем часа.