Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Prozess, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 30 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
stomart

Издание:

Франц Кафка. Процесът

Превел от немски: Димитър Стоевски

Народна култура, София, 1980

 

Franz Kafka

Der Prozess

© Fischer Bücherei KG, Frankfurt am Main und Hamburg 1960

Ins Bulgarische übertragen von © Dimiter Stojewsky

Redigiert von Willi Brückner

Verlag Narodna kultura Sofia 1980


По-долу е показана статията за Процесът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Процесът.

Процесът
Der Process
Kafka Der Prozess 1925.jpg
Автор Франц Кафка
Първо издание 1925 г.
Германия
Издателство Die Schmiede, Berlin
Оригинален език немски
Жанр хорър
Вид роман

Издателство в БГ Народна култура, 1980
Преводач Димитър Стоевски
Процесът в Общомедия

Процесът (на немски: Der Process, по-късно като Der Prozess и Der Prozeß) е роман на Франц Кафка, първоначално публикуван през 1925. Една от най-известните творби на Кафка, той разказва историята на мъж, арестуван и разследван от дистанционен, недостъпен орган, като естеството на неговото престъпление остава неразкрито нито на него, нито на читателя.

Подобно на другите романи на Кафка, Процесът никога не е завършен, въпреки че тя включва глава, която довежда историята до край. Поради това са налице несъответствия във времето, както и други прекъсвания в разказа.

След смъртта на Кафка през 1924, неговият приятел и изпълнител на литературните му завети Макс Брод редактира текста за издаване.

Резюме на сюжета

На тридесетия си рожден ден, главният финансов директор на банка, Йозеф K., е неочаквано арестуван от двама неидентифицирани агенти от неуточнена агенция за неуточнено престъпление. Шефът на агентите пристига по-късно и провежда мини трибунал в стаята на съседката на К., госпожица Брюстнер. K. не е отведен, а е оставен „свободен“ да чака инструкции от следствената комисия. Той отива на работа и същата нощ се извинява на госпожица Бюрстнер за нахлуването в нейната стая. В края на разговора той изведнъж я целува.

K. получава телефонно обаждане, че е призован в съда, а като дата е определена идващата неделя. Часът не е определен, а също така не му е даден и адрес. Адресът се оказа огромна постройка, в която се дават квартири на сиромаси. K. трябва да изследва, за да намери съда, който се оказва, че се намира на тавана. Стаята е задушна, опърпана и претъпкана, и въпреки че няма идея в какво е обвинен или кой води процеса, държи дълга реч, омаловажаваща целият процес, включително агентите, които са го арестували и по време на която съпругата на един прислужник е изнасилена. Тогава се прибира вкъщи.

K. по-късно отива да посети съда отново, въпреки че не е бил призован. Съдът не е в сесия. Вместо това той говори със съпругата на прислужника, която се опитва да го съблазни да я отведе от тук, и която му дава повече информация за процеса и предлага да му помогне. K. по-късно отива с прислужника на по-високо ниво, където се оказва, че се помещават офисите на съда, които са опърпани и задушни.

K. се връща вкъщи и намира госпожица Монтаг, наемателка на друга стая, да се премества при госпожица Бюрстнер. Той подозира, че това се прави, за да му попречи да следва аферата с втората. При все това се появява и друг наемател, Капитан Ланц, който изглежда, че е в „отбора“ на Монтаг.

По-късно, в един килер в неговата банка, К. открива двамата агенти, които са го арестували, да биват налагани от един бияч, в резултат на жалбите на К. пред съда. K. се опитва да спори с бияча, казвайки че хората не трябва да бъдат бити с камшик, но биячът е непреклонен. Следващият ден, той се връща в килера и е шокиран да види всичко така, както го е оставил предния ден, включително бияча с камшика и двамата агенти.

K. е посетен от чичо си, който е бивш настойник на К. Чичото изглежда притеснен и отчаян от затрудненото положение на К. Симпатизиращ в началото, впоследствие той е загрижен, че К. подценява сериозността на случая. Чичото представя К. на адвокат, в присъствието на Лени – медицинска сестра, която чичото на К. подозира, че е любовница на адвоката. По време на обсъждането става ясно коло този процес е по-различен от обикновените правни производства – предполага се презумпцията на виновност, бюрокрацията го изпълва в широчина на много нива и всичко е тайно – от обвинението, до правилата на съда, до органа, седящ зад съда – дори самоличността на съдиите на по-високите нива. Адвокатът му казва, че може да изготви резюме за К., но понеже обвинението и правилата са неизвестни, това е трудоемка работа. Също така, напълно е възможно никога да не бъде прочетено. Но в същото време е много важно. Адвокатът казва, че най-важната негова задача е да се договори с могъшите съдебни служители зад кулисите. По време на раговора, адвокатът разкрива, че канцеларският директор стои скрит в тъмното в ъгъла. Канцеларският директор излиза от тъмнината и се присъединява към разговора, но К. е извикан навън от Лени, която го завежда в съседната стая, където тя предлага да му помогне и го прелъстява. Те имат сексуален контакт. След това, К. отвън среща чичо си, който е бесен и претендира, че липсата на уважение от страна на К. влияе зле за случая му.

K. посещава адвоката няколко пъти. Адвокатът непрекъснато му казва колко бедствено е неговото положение и му разказва много истории за други безнадеждни клиенти и неговите задкулисни усилия от името на тези клиенти, и се хвали с многото си връзки. Заданието никога не е завършено. Работата на K. в банката се разстройва и той е обзет от тревога от своето дело.

K. е изненадан от един от неговите клиенти в банката, който му казва, че е запознат, че срещу К. се води дело. Клиентът е научил за това от Титорели, художник, който е разказал на клиента за делото на К. и отношенията му със съда. Клиентът съветва К. да отиде при Титорели за съвет. Титорели живее на тавана в жилище в предградие в противоположната на съда страна на града. Три тийнейдърки се присмиват на К. и го закачат „сексуално“. Титорели се оказва официален художник на портрети за съда – наследяема позиция, и има задълбочени познания на протичащите в съда процеси. К. научава, че доколкото Титорели знае, нито един ответник никога не е бил оправдаван. Той представя опциите пред К. и предлага да му помогне с една от тях. Опциите са: получаване на временно оправдаване от долна инстанция, която може да бъде отменена по всяко време от по-високо ниво, водещо до възобновяване на процеса; или услуга от нисшестоящи съдии за протакане на делото. Титорели показва на К. да излезе от малка задна врата, понеже момичетата са блокирали вратата, през която К. е влязъл. За недоумение на К., вратата отваря друг лабиринт от офисите на съда – отново опърпани и задушни.

K. решава да поеме контрола на нещата в свои ръце и посещава своя адвокат с намерението да оттегли пълномощното за представителство. В дома на адвоката той се запознава с един потиснат индивид, Блок, клиент, който предлага на К. частично прозрение от перспективата на клиент. Делото на Блок продължава пет години и той се е превърнал от проспериращ бизнесмен в почти банкрутирал и е практически поробен от зависимостта си от адвоката и Лени, с която изглежда да е сексуално „ангажиран“. Адвокатът се подиграва с Блок пред К. на неговото кучешко раболепие. Тези впечатления допълнително отравят мнението на К. за адвоката. (Тази глава е останала недовършена от автора.)

K. е помолен от банката да покаже на един италиански клиент околните места, представляващи културен интерес, но италианският клиент, притиснат от времето, моли К. да го заведе само в Катедралата, определяйки час за среща там. Когато клиентът не се появява, К. разглежда катедралата, която е пуста с изключение на една старица и един църковен служител. K. забелязва свещеник, който изглежда, че се подготвя да изнесе проповед от малък амвон. Когато той започва, K. тръгва да излиза, но е призован да остане в залата. Вместо да произнесе проповед, свещеникът извиква името на К. K. доближава амвона и свещеникът го упреква за неговото отношение към процеса и за търсенето на чужда помощ, особено от жени. K. го моли да слезе, а двама души влизат и се разхождат в катедралата. Свещеникът работи за съда като капелан и казва на К. притча (която е публикувана отделно като „Преди закона“), която има за цел да обясни неговото положение. K. и свещеникът обсъждат притчата. Свещеникът казва на К., че притчата е древен текст на съда и много поколения съдебни служители са правили интерпретации.

В навечерието на тридесет и първия рожден ден на K. двама мъже пристигат в неговия апартамент. Той ги очаква и оказва малка съпротива – всъщност двамата мъже получават указания от К. докато го водят из града. К. ги завежда до една каменоломна, където двамата мъже поставят главата на К. върху един откъртен камък. Един от мъжете изважда двуостър касапски нож и докато двамата мъже си го разменят напред-назад между тях, разказвачът ни казва, че „K. изведнъж проумя, че всъщност би било негов дълг да улови ножа, когато той минаваше от ръка в ръка над него и сам да го забие в гърдите си“. Той не взема ножа. Един от мъжете държи неговото рамо, а другият забива ножа дълбоко в сърцето и го завърта два пъти. Последните думи на K. са: „Като куче!“

Персонажи

  • Йозеф K. – Главният герой (протагонистът) в историята.
  • Госпожица Бюрстнер – Живее в съседната стая в къщата, в която живее и Йозеф K. Тя го оставя да я целува една нощ, но след това го отблъсква. Появява се отново за кратко във финалните страници на романа.
  • Госпожица Монтаг – Приятелка на Госпожица Бюрстнер, тя говори на K. за прекратяване на връзката му с Госпожица Бюрстнер след неговият арест. Тя твърди, че може да му донесе прозрение, защото тя е обективна трета страна.
  • Вилем и Франц – Служителите, които една сутрин арестуват K., но отказват да разкрият престъплението, което е обвинен, че е извършил.
  • Инспекторът – Мъжът, който води разследването в къщата (квартирата) на Йозеф К. и го информира официално, че е арестуван.
  • Рабенщайнер, Кулих и Каминер – Младши банкови служители, които присъстват на изслушването в пансиона.
  • Госпожа Грубах – Собственичката на къщата, в която K. живее. За нея K. е на висока почит, независимо от неговият арест.
  • Жената в съда – В нейната къща се състои първото заседание от делото на K. Тя търси помощ от K., защото не иска да бъде магистратите да злоупотребяват повече с нея.
  • Студентът – Деформиран човек, който действа по заповед на съдията. Ще бъде могъщ човек в бъдеще.
  • Съдията – Първият съдия на K. В първия процес обърква K. с бояджия.
  • Чичо Карл – Поривист чичо на K. от провинцията, бивш негов настойник. След като научава за процеса, Карл настоява К. да наеме господин Хулд като адвокат.
  • Господин Хулд, адвокат – Помпозният и претенциозен адвокат на K., който предоставя почти нищо в областта на действието и много повече в областта на анекдота.
  • Лени – медицинската сестра на Господин Хулд, тя има чувства към Йозеф К. и скоро става негова любовница. Тя му показва ципестата си ръка, още една препратка към мотива за ръката в цялата книга. Очевидно, тя намира обвинените мъже за безкрайно атрактивни – факта за тяхното обвиненеи ги прави неустоими за нея.
  • Алберт – канцеларски директор в съда и приятел на Хулд.
  • Биячът – човекът, който наказва Франц и Вилем в банката след жалбите на К. срещу двамата агенти.
  • Вицепрезидентът – мазен съперник на К. в банката, само чакащ да го хване в компрометираща ситуация. Той многократно се възползва от заетостта на К. с процеса, за да придвижи своите амбиции.
  • Президентът – Управителят на банката. Болнав човек, чиято позиция Вицепрезидентът се опитва да заеме. Държи се добре с К., като го кани на различни събития.
  • Руди Блок, търговец – Блок е друг обвиняем и клиент на Хулд. Неговото дело е от преди 5 години и той е само сянка на проспериращия търговец на зърно, какъвто някога е бил. Цялото си време, енергия и ресурси той посвещава на неговото дело. Въпреки, че той е наел допълнително пет адвоката, той е напълно и трогателно подчинен на Хулд.
  • Производителят – Човек, който чува за процесът на К. и го съветва да се види с един художник, който знае как функционира съдебната система.
  • Титорели, Художник – Титорели наследява позицията съдебен художник от баща си. Той знае много за това, което влиза и излиза от най-ниското ниво на съда. Той предлага да помогне на K. и успява да пробута на обвиняемия мъж няколко идентични картини с ландшафт.
  • Свещеникът – затворнически капелан, когото K. среща в църквата. Свещеникът съветва K. да приеме съдбата си, т.к. неговият случай се развива неблагоприятно.
  • Пазачът и фермерът – герои от притчата на капелана.

Законност

В скорошно изследване, базирано на писанията на Кафка,[1] Реза Бенакар посочва, че много от описанията на Кафка на закона и законността често се третират като метафори за неща, различни от закона, но също така достойни за изследване като особена концепция на закона и законността, която оперира парадоксално като интегрална част от човешкото състояние в модерността.[2] Жозеф K. и неговият необясним опит със закона в Процесът например е повлиян от действителен правен случай, в който Кафка е замесен.[2]

Филмови адаптации

Театрални и оперни адаптации

  • Сценаристът и режисьор Стивън Беркоф адаптира няколко от романите на Кафка в пиеси и ги поставя на сцената. Неговата версия на Процесът е първоначално играна през 1970 в Лондон и е публикувана през 1981.[3]
  • Базираният в Чикаго сценарист, Грег Алън, написва и режисира K., базиран на Процесът. Той е продуциран от Хипокрит и се играе няколко месеца през 2010 в Шопен Театър в Чикаго.[4]
  • Йозеф K, по сценарий на Том Баздън и базиран на Процесът, се играе в модерен Лондон, като в ролята на протагонистът е банкера от ситито. Играе се в Гейт Театър, Нотинг Хил, Лондон, в края на 2010.[5]
  • Gottfried von Einem написан като опера, Der Prozeß, базирана на ромата. Нейният американски дебют е режисиран от Ото Премингер.
  • Сценаристът Серж Ламот адаптира Процесът за сцената. Режисиран от Франсоа Жирар, неговата версия на Процесът е представена за пръв път през 2004 в Монреал и Отава, Канада, и издадена през 2005.

Избрани издания

Вижте още

Бележки

  1. Corngold, Stanley et al., (eds.) Франц Кафка: Служебни писания. Princeton, Princeton University Press, 2009.
  2. а б Banakar, Reza, "In Search of Heimat: A Note on Franz Kafka’s Concept of Law" (October 19, 2009) Law and Literature, Vol. 22, Summer 2010.
  3. Berkoff, Steven. „The Trial, Metamorphosis, In the Penal Colony. Three theatre adaptions from Franz Kafka.“ Oxford: Amber Lane Press, 1981.
  4. "'K.' by The Hypocrites: Greg Allen's 'K.' can be unfeeling, but it showed the way" by Chris Jones, Chicago Tribune (26 October 2010)
  5. "Joseph K – review" by Lynn Gardner, The Guardian (17 November 2010)
  6. http://www.conjunctions.com/archives/c30-fk.htm

Библиография

  • Engel, Manfred: „Der Process“. In: Manfred Engel, Bernd Auerochs (eds.): Kafka-Handbuch. Leben – Werk – Wirkung. Stuttgart, Weimar: Metzler 2010, 192 – 207. ISBN 978-3-476-02167-0

Външни препратки

Глава първа
Арестуване. Разговор с госпожа Грубах. После с госпожица Брюстнер

Сигурно някой беше наклеветил Йозеф К., защото една сутрин го арестуваха, без да беше извършил някакво зло. Готвачката на неговата хазяйка госпожа Грубах, която му носеше закуската всеки ден към осем часа заранта, този път не се яви. Това не бе се случвало никога досега. К. почака още известно време, видя, както си лежеше на възглавката, старата жена, която живееше отсреща и го наблюдаваше сега с някакво необичайно за нея любопитство, после обаче, едновременно озадачен и гладен, позвъни. Веднага се похлопа и влезе един мъж, когото той никога не бе виждал в това жилище. Беше строен, с яка снага, носеше добре прилегнал черен костюм — подобен на пътнишките — с фалти, джобове, токички, копчета и с колан; поради това същият изглеждаше твърде практичен, без да може човек да проумее за какво точно служи.

— Кой сте вие? — попита К. и тутакси се поизправи в леглото.

Човекът обаче не обърна внимание на въпроса, сякаш неговата поява беше нещо съвсем редно, и каза само:

— Вие позвънихте, нали?

— Време е Ана да ми донесе закуската — отвърна К. и се помъчи изпърво мълчаливо, чрез внимателно наблюдение и размишление да установи кой собствено беше този човек. Ала другият не се остави да го оглеждат дълго, а се запъти към вратата, пооткрехна я и каза някому, който явно стоеше непосредствено зад нея:

— Иска Ана да му донесе закуската.

В съседната стая се разнесе лек смях, който звучеше така, че не беше сигурно дали не се смееха няколко души едновременно. И макар че непознатият не можеше да е узнал от този смях нещо, което да не знаел и преди, той все пак каза на К. със служебен тон:

— Невъзможно.

— Хубава работа! — рече К., скочи от леглото и бързо си обу панталона. — Я да видя аз какви са тези хора в съседната стая и как госпожа Грубах ще се оправдае пред мене за това безпокойство.

Мина му наистина тозчас през ума, че не биваше да го казва гласно и че по този начин признава на непознатия, тъй да се рече, известно право на надзор, но сега това не му изглеждаше важно. Все пак непознатият като че ли го схвана така, защото рече:

— Не ще ли бъде по-добре да си стоите тук?

— Нито ще стоя тук, нито искам да ми приказвате, докато не ми се представите.

— Казах го за ваше добро — отвърна непознатият и сега вече доброволно отвори вратата.

В съседната стая, където К. влезе по-бавно, отколкото искаше, на пръв поглед всичко изглеждаше почти както предишната вечер. Тук беше дневната на госпожа Грубах. Може би в тази стая, претъпкана с мебели, покривки, порцеланови изделия и фотографии, днес имаше малко повече свободно пространство от всеки друг път; това не пролича веднага, още повече понеже главната промяна се състоеше в присъствието на един мъж, седнал до отворения прозорец с книга в ръце, от която вдигна очи и рече:

— Трябваше да останете в стаята си! Франц не ви ли каза?

— Да, но какво искате от мене? — отвърна К. и премести погледа си от новия познайник към първия, назован Франц, който стоеше на вратата, и после пак назад към новия.

През отворения прозорец той зърна отново старата жена, която с типично старческо любопитство бе се преместила на съседния, точно насрещен прозорец, за да може да види всичко до края.

— Ще отида да попитам госпожа Грубах… — каза К., направи движение, сякаш се изтръгва от двамината мъже, които обаче бяха застанали далече от него, и се накани да върви.

— Не — обади се мъжът до прозореца, хвърли книгата на една масичка и стана. — Не ви се позволява да излизате, защото сте задържан.

— Така изглежда — рече К. — Но защо? — попита той после.

— Не сме упълномощени да ви кажем. Влезте в стаята си и чакайте. На делото е даден вече ход и вие ще узнаете своевременно всичко. Аз дори превишавам правата си, като ви увещавам по такъв дружелюбен начин. Но се надявам, че няма да ме чуе никой друг, освен Франц, а той самият се държи радушно към вас въпреки нареждането. Ако и занапред имате такъв голям късмет, както при определяне на пазачите ви, то можете да бъдете напълно спокоен.

К. понечи да седне, но видя, че в цялата стая нямаше такава възможност, освен на стола до прозореца.

— Скоро ще се убедите, че говорим само истината — намеси се Франц и тръгна едновременно с другаря си към него.

Вторият мъж беше значително по-висок от К. и току го потупваше по рамото. Двамата погледнаха внимателно нощницата на К. и казаха, че сега ще трябва да облече друга, много по-лошокачествена, но те щели да приберат на сигурно място тая риза, както и останалото му бельо, и ако неговият въпрос се разреши в благоприятен смисъл, щели да му ги върнат.

— По-добре ще бъде да предадете нещата си на нас, а не в хранилището — казаха те, — защото в хранилището често стават злоупотреби, пък и там след известен срок разпродават всички вещи, без оглед на това дали съответното дело е приключено, или не. А и как се протакат процеси от този вид, особено в последно време! Разбира се, в края на краищата хранилището ще ви изплати получената при разпродажбата сума, но тази сума, първо, е нищожна, защото решаващ момент при разпродажбата не е предложената най-висока цена, а размерът на подкупа; и, второ, от опит знаем, че такива, получени при разпродажба, суми от година на година, минали от едни ръце в други, намаляват все повече и повече.

К. не обръщаше внимание на тези приказки и не държеше много на правото да се разпорежда с вещите си, ако изобщо още имаше такова право; много по-важно за него беше да изясни положението си. В присъствието на тези хора обаче той не можеше дори да мисли, вторият пазач — да, те сигурно бяха пазачи — непрекъснато го блъскаше просто приятелски с корема си; но щом К. вдигнеше очи, виждаше над това дебело тяло едно съвсем неподходящо, сухо, кокалесто лице с едър, поизкривен настрана нос; двамата се споразумяваха мълком с очи над главата му.

Що за хора бяха те? За какво говореха? В какво учреждение служеха? Та нали К. все пак живееше в правова държава, навсякъде царуваше мир, всички закони бяха в сила — кой се осмеляваше да го напада в жилището му? Той винаги беше склонен да гледа колкото е възможно по-леко на всичко, да повярва в най-лошото чак когато настъпи най-лошото, да не се грижи за бъдещето, дори да вижда опасност от всяка страна. Но тази работа тук му се струваше нередна. Можеше наистина да се погледне на всичко като на шега, някаква дебелашка шега, устроена от неговите колеги в банката незнайно по какви причини — може би понеже днес беше тридесетият му рожден ден? Естествено това беше възможно, може би той би трябвало по някакъв начин да се изсмее в лицето на пазачите и те щяха да се разсмеят заедно с него? Може би те бяха наети от улицата разносвачи, приличаха на такива. Въпреки всичко К. реши твърдо сега, реши го още от първия поглед върху пазача Франц, да не изпуска из ръце и най-нищожното предимство, което имаше може би пред тези хора. К. не виждаше кой знае каква опасност в обстоятелството, дето после колегите му можеха да приказват, че не разбирал от шега. Но добре си спомняше — макар че иначе нямаше навик да черпи поука от опита — няколко сами по себе си незначителни случки, при които той, за разлика от своите приятели, съзнателно, без каквото и да било чувство за евентуалните последици, бе се държал непредпазливо и накрая бе понесъл наказанието си. Това не биваше да се повтори, поне този път не; ако е някаква комедия, ще играе и той.

Все още беше свободен.

— Позволете — рече той, мина бързо между пазачите и влезе в стаята си.

— Изглежда разумен — каза един от тях зад него.

В стаята си К. тутакси изтегли чекмеджетата на писалището; там всичко беше грижливо подредено, ала във възбудата си не можа да намери веднага именно търсените документи за самоличност. Накрая намери колоездачната си карта и понечи да отиде при пазачите с нея, но сетне тя му се стори твърде неубедителна, затова продължи да търси, докато намери свидетелството за рождение.

Когато се върна в съседната стая, видя в същото време да се отваря насрещната врата и през нея да влиза госпожа Грубах. Тя се мярна само за миг, защото, щом съгледа К., явно се смути, извини се и излезе, като затвори крайно внимателно вратата.

— Влезте, влезте! — успя да каже К.

Застана с книжата си насред стаята и погледна още веднъж към вратата, която не се отвори повторно; стресна го викът на пазачите, които седяха край масичката до отворения прозорец и както сега установи К. ядяха закуската му.

— Тя защо не влезе? — попита той.

— Не бива — отговори високият пазач, — защото вие сте задържан.

— Как може да бъда задържан? И то по такъв начин?

— Ето че пак започвате! — рече пазачът и топна в паничката с мед резен хляб, намазан с масло. — На такива въпроси не отговаряме.

— Трябва да отговаряте — каза К. — Ето моите документи за самоличност, покажете ми сега вашите и преди всичко заповедта за задържане.

— Боже господи! — извика пазачът. — Защо не се примирите с положението си и защо, както изглежда, сте решили излишно да ни дразните, да дразните нас двамата, които в момента вероятно сме ви най-близки от всички ваши ближни!

— Така е, повярвайте — обади се Франц и не вдигна към устата си чашата с кафе, която държеше в ръката си, а спря върху К. дълъг, навярно многозначителен, но неразбираем поглед.

Без да иска, К. се впусна в един диалог на погледи Франц, но скоро все пак тупна с ръка по книжата и рече:

— Ето моите документи за самоличност.

— Какво всъщност ни засягат те? — сега вече силно извика високият пазач. — Държите се по-лошо от дете. Какво искате? Да не искате да ускорите и приключите набърже вашия голям, проклет процес, като се впуснете в дискусия с нас, пазачите, върху документи за самоличност и заповед за задържане? Ние сме низши служители, не разбираме много от документи за самоличност и нямаме нищо друго общо с вашия процес, освен да стоим по десет часа през деня на пост у вас и да ни се плаща за тази работа. Ето какво сме ние, но въпреки всичко сме способни да проумеем, че високото ведомство, на което служим, преди да разпореди подобно задържане, се осведомява много подробно за причините на задържането и личността на задържания. В това няма грешка. Нашето ведомство, доколкото го познавам, а аз познавам само най-низшите чинове, съвсем не дири вината у населението, защото, както е казано в закона, вината сама го притегля и тогава то изпраща нас, пазачите. Такъв е законът. Каква грешка би могло да има?

— Аз не познавам тоя закон — каза К.

— Толкова по-зле за вас — забеляза пазачът.

— Този закон сигурно съществува само във вашите глави — каза К.

Той искаше да се промъкне по някакъв начин в мислите на пазачите, да ги обърне в своя полза, или да ги разбере. Ала пазачът отби накъсо:

— Ще го изпитате на собствената си кожа.

Намеси се Франц:

— Виж какво, Вилем: той заяви, че не познава закона, а едновременно твърди, че бил невинен.

— Имаш пълно право, но него не можем накара да проумее нещо рече другият.

К. не отвърна нищо повече, а си помисли: — „Трябва ли да позволя на тези най-нисши органи (те самите признават, че са такива) да ме объркат още повече с брътвежите си? Та те във всеки случай приказват за неща, които съвсем не разбират. Тяхната самоувереност се дължи само на глупостта им. Десетина думи, разменени с равностоен на мен човек, биха изяснили всичко несравнено по-добре, отколкото безконечните приказки с тези двама.“

Той измина няколко пъти напред-назад свободното пространство на стаята и пак видя оттатък улицата старата жена, която бе довлякла на прозореца и един много по-стар от нея мъж, когото бе прегърнала с ръка. К. реши, че трябва да сложи край на това излагане на показ:

— Заведете ме при началника си.

— Когато той пожелае, не по-рано — отвърна пазачът, назован от другаря си Вилем. — А сега ви съветвам — добави той — да се приберете в стаята си, да мирувате и да чакате какво ще постановят за вас. Съветваме ви да не се разсейвате с безполезни мисли, а да съберете силите си, защото ще има да се справяте с големи трудности. Вие не се отнесохте към нас така, както заслужаваше нашата отзивчивост, забравихте, че ние, все едно какво представляваме от себе си, сега поне в сравнение с вас сме свободни хора, а това не е малко предимство. Въпреки всичко ние сме готови, в случай че имате пари, да ви вземем нещо за закуска от кафенето насреща.

К. постоя известно време мирно, без да отговори на това предложение. Може би двамата не ще посмеят да го спрат, ако той отвори вратата към съседната стая или дори вратата към преддверието; може би най-простото решение на цялата работа би било да отиде до крайност. Но може би те все пак ще го хванат, ще го повалят на пода и тогава ще загуби онова превъзходство, което в известно отношение още имаше над тях. Ето защо предпочете онази сигурна развръзка, която без друго щеше да последва от естествения ход на нещата, и се върна в стаята си, без от негова страна или от страна на пазачите му да бъде казана поне още една дума.

Отпусна се върху леглото си, след като взе от мивката хубавата ябълка, която си бе отделил снощи за утринната закуска. Сега трябваше да закуси само с нея, но във всеки случай щеше да си хапне много по-хубаво — увери се в това още след първата голяма хапка, — отколкото със закуската от мръсното нощно кафене, която би получил по милост на пазачите.

Почувства се добре и обнадежден. Нямаше как, наистина щеше да отсъства от работа в банката тази сутрин, но лесно можеше да се извини, защото заемаше там сравнително висока длъжност. Дали да каже истинската причина? Мислеше да постъпи точно така. Ако не му повярват, което беше допустимо в неговия случай, може да посочи за свидетел госпожа Грубах или дори двамата старци оттатък улицата, които сега сигурно се придвижваха към отсрещния прозорец. К. се учуди — учудваше го по-скоро ходът на мислите у двамата пазачи, — че го заставиха да се прибере в стаята си и го оставиха сам тука, където той имаше не една възможност да сложи край на живота си. Същевременно обаче се попита — този път в хода на своите собствени мисли — с какво основание би могъл да го стори. Дали затова, че двамата седяха в съседната стая и бяха докопали закуската му? Би било толкова безразсъдно да сложи край на живота си — той самият, дори да би се решил да го направи, не би бил в състояние именно защото е безразсъдство. Ако умствената ограниченост на пазачите не беше толкова очебийна, би могло да се допусне, че и те поради същото убеждение не съзираха никаква опасност в това да го оставят сам. Ако искаха, те можеха да видят сега как той отива пред стенното шкафче, където пазеше бутилка доброкачествена ракия, как най-напред гаврътва една чашка като заместител на закуската, после втора, за да си даде смелост; разбира се, втората ще изпие само за сигурност, само в случай че стане нужда да се окуражава, но това беше невероятно.

В този миг едно повикване от съседната стая го уплаши до такава степен, че чукна зъбите си о чашката:

— Вика ви инспекторът!

Уплаши го само кресливият тон, това късо, отривисто, войнишко изкряскване, което в никакъв случай не би очаквал от пазача Франц. Самата заповед му беше добре дошла.

— Най-сетне! — извика той в отговор.

Заключи стенния шкаф и тозчас влезе бързешката в съседната стая. Там стояха двамата пазачи, но те го изгониха обратно в стаята му, сякаш беше съвсем естествено.

— Какво си въобразявате? — извикаха те. — Да се явите пред инспектора по риза? Той ще заповяда да ви набият, а заедно с вас и нас!

— Поврага, оставете ме! — извика К., изблъскан вече назад чак до гардероба. — Щом ме нападате в леглото, не може да очаквате, че ще ме заварите в официален костюм.

— Безполезно е да се противите! — казаха пазачите, които при всяко викане на К. запазваха пълно спокойствие, дори се натъжаваха и по този начин го объркваха или го накарваха да се поопомни.

— Смешни церемонии! — измърмори той, вдигна едно сако от стола и го подържа известно време с две ръце, сякаш чакаше пазачите да кажат мнението си. Те поклатиха отрицателно глави и рекоха:

— Трябва да бъде черно.

Тогава К. хвърли сакото на пода и каза, без сам да знае в какъв смисъл го казва:

— Та това още не е главното съдебно заседание!

Пазачите се усмихнаха, но настояха на своето:

— Трябва да бъде черно.

— Добре, така да бъде, стига това да ускори работата — каза К.

Отвори сам гардероба, рови дълго сред многото дрехи, избра най-хубавия си черен костюм с жакет, талията на който почти бе произвела сензация между познатите му, извади после и друга риза и започна грижливо да се облича. Тайно в душата си вярваше, че цялата работа е ускорена, тъй като пазачите забравиха да го заставят да се окъпе. Наблюдаваше ги, за да разбере дали все пак няма да се сетят, но на тях естествено това съвсем не минаваше през ума; наопаки, Вилем не забрави да изпрати Франц при инспектора, за да му доложи, че К. се облича.

След като окончателно се облече, К. трябваше да мине непосредствено пред Вилем през празната съседна стая и се озова в следващата, двукрилата врата на която беше вече отворена. К. знаеше положително, че отскоро тази стая се обитаваше от някоя си госпожица Бюрстнер, машинописка, която обикновено отиваше много рано сутринта на работа и се прибираше късно у дома; К. не беше разменил с нея много думи освен обикновените поздрави. Сега нощната масичка беше преместена от леглото в средата на стаята и служеше като заседателна маса, зад която седеше инспекторът. Той беше метнал крак върху крак, а едната му ръка лежеше върху задната облегалка на стола.

В един ъгъл на стаята стояха трима млади хора и разглеждаха фотографиите на госпожица Бюрстнер, забодени на една рогозка върху стената. На мартинката на отворения прозорец беше закачена бяла блуза. На прозореца оттатък улицата пак бяха се облегнали бабата и дядото, сега обаче компанията им беше се увеличила, защото зад тях стоеше един много висок мъж с разкопчана на гърдите риза, който непрестанно натискаше с пръсти и сучеше червеникавата си островърха брада.

— Йозеф К.? — попита го инспекторът, може би само за да насочи разсеяния му поглед към себе си.

К. кимна.

— Сигурно сте много изненадан от случилото се тази сутрин? — попита инспекторът и размести с две ръце няколкото предмета върху нощната масичка — свещта, кибрита, една книга и един игленик, — сякаш тези предмети му бяха нужни за съдебното заседание.

— Разбира се — отвърна К. и го обзе чувство на приятност, че най-сетне стои пред разумен човек и може да разговаря с него по своя въпрос. — Разбира се изненадан съм, но в никакъв случай не съм много изненадан.

— Не сте много изненадан? — попита инспекторът, постави свещта в средата на масичката и подреди другите неща около нея.

— Може би не ме разбирате правилно — побърза да забележи К. — Искам да кажа… — Тук се пресече и се огледа за стол. — Мога да седна, нали? — попита той.

— Не е прието — отговори инспекторът.

— Искам да кажа — продължи К. без по-нататъшна пауза, — че наистина съм много изненадан, но след като е живял тридесет години на този свят и е трябвало сам да си пробива път, както ми бе писано на мене, човек се е закалил срещу всякакви изненади и не си ги слага много на сърце. Особено пък днешната.

— Защо особено пък днешната?

— Не искам да кажа, че гледам на цялата работа като на някаква шега, защото взетите мерки ми се струват прекомерно широки. Би трябвало в нея да участват всички членове на пансиона, вие всички също, а това би надхвърлило границите на една шега. Затова не искам да кажа, че е шега.

— Напълно правилно — съгласи се инспекторът и провери колко кибритени клечки има в кибритената кутийка.

— От друга страна обаче — продължи К., като се обърна към всички и би се обърнал на драго сърце дори към тримата, които разглеждаха фотографиите, — от друга страна обаче, работата не може да бъде от кой знае каква важност. Аз заключавам от всичко, че съм обвиняем, но не мога да намеря и най-нищожна вина, заради която да могат да ме обвинят. Но и това е второстепенен въпрос, главният е: кой ме обвинява? Кое учреждение води делото? Вие чиновници ли сте? Никой от вас не носи униформа, ако не решим да наречем вашето облекло — тук той се обърна към Франц — униформа, но за мене то е по-скоро пътнишки костюм. Аз настоявам за яснота по тези въпроси и съм убеден, че след това изясняване ще можем да се разделим най-сърдечно.

Инспекторът тупна кибритената кутийка върху масата.

— Изпаднали сте в голямо заблуждение — каза гой. — Тези господа и аз съвсем не сме важни за вашия случай, ние дори не знаем почти нищо за него. Бихме могли да носим най-редовни униформи, но и това не би влошило ни най-малко вашия случай. Аз също не мога дори да ви кажа дали сте обвиняем или по-скоро: не зная дали сте обвиняем. Вярно е, че сте задържан, но повече не зная. Може би пазачите са плещели нещо друго, тогава то си остава именно плещене. Но макар сега да не отговарям на въпросите ви, все пак мога да ви посъветвам: мислете по-малко за нас и за онова, което ще стане с вас, мислете по-добре повече за себе си. И не вдигайте толкова шум с чувството за невинност, защото така само разваляте съвсем нелошото впечатление, което иначе правите. А би трябвало изобщо да се въздържате повече с приказките си; почти всичко, което казахте преди, би могло, ако бяхте употребили само няколко думи, да се подразбере и от държането ви; пък и казаното съвсем не беше кой знае колко изгодно за вас.

К. гледаше вторачено инспектора. Нима тук един може би по-млад от него човек го наставяше като в училище? Мъмреха го заради откровеността му? И не узна нищо относно причината за задържането му, нито кой беше наредил да го задържат? Той се развълнува доста, започна да ходи напред-назад, без някой да го възпрепятства, избута назад ръкавелите си, опипа гърдите си, приглади косите си, мина покрай тримата господа и каза:

— Та това е направо безсмислено!

Тримата извърнаха глави към него и го погледнаха отзивчиво, но сериозно. Накрая К. се спря отново пред масата на инспектора и попита:

— Прокурорът Хастерер е мой добър приятел, мога ли да му телефонирам?

— Разбира се — отговори инспекторът, — но не виждам какъв смисъл би имало, освен ако искате да говорите с него по някоя лично ваша работа.

— Какъв смисъл ли? — извика К. повече слисан, отколкото ядосан. — И кой сте вие всъщност? Търсите смисъл, а вършите най-безсмисленото нещо на света? Та то би разчувствало и камъка? Тези господа най-напред ме нападнаха, а сега седят или стоят тук, след като ме изправиха в ужасно трудно положение пред вас. Питате какъв смисъл би имало да телефонирам на прокурор, когато, както изглежда, съм арестуван? Добре, няма да телефонирам.

— Напротив — рече инспекторът и изпружи ръка към хола, където беше телефонът, — моля, телефонирайте!

— Не, не искам вече — каза К. и отиде до прозореца.

Тримата оттатък улицата още стояха на прозореца; но като видяха сега, че и К. се е доближил до прозореца, тяхното спокойно съзерцание бе посмутено. Старците понечиха да се изправят, но мъжът зад тях ги успокои.

— Там също има такива зрители — извика К. много високо на инспектора и посочи с показалеца навън. После извика към тях: — Махнете се оттам!

Тримата веднага се дръпнаха две-три крачки назад, старците минаха дори зад мъжа, който ги закри с широката си снага и — доколкото можеше да се съди по движенията на устата му — каза нещо неразбираемо относно разстоянието. Те обаче не изчезнаха окончателно, а изглеждаше да чакат момента, когато щяха да могат незабелязано да се приближат отново до прозореца.

— Натрапчиви, нагли хора! — рече К., когато се обърна назад към стаята.

Инспекторът, доколкото К. успя да забележи изкосо, може би се съгласи с него. Но беше също така възможно той изобщо да не бе слушал, понеже беше притиснал здраво едната си ръка върху масата и като че сравняваше дължината на отделните пръсти. Двамата пазачи седяха на един куфар, застлан с гиздава покривка, и триеха колената си. Тримата млади хора бяха опрели ръце на хълбоците си и гледаха безцелно наоколо. Беше тихо като в напусната канцелария.

— И тъй, господа — извика К. и за един миг му се стори, че носи всички тези хора на раменете си. — Доколкото мога да съдя по изражението на лицата ви, моята работа като че ли е приключена. По мое мнение най-добре ще бъде да не размишляваме повече дали вашите постъпки са били оправдани или неоправдани и чрез взаимно ръкостискане да сложим мирен край на цялата тая история. Ако и вие споделяте моето мнение, то моля…

Той пристъпи до масата на инспектора и му подаде ръка. Инспекторът вдигна очи, попрехапа устните си и погледна протегнатата ръка; К. все още вярваше, че инспекторът ще я стисне. Той обаче стана от стола, взе коравата, обла шапка, оставена на леглото на госпожица Бюрстнер, и я сложи внимателно с две ръце на главата си — също както постъпва човек, когато си избира нова шапка.

— Колко просто ви изглежда всичко! — каза той през това време на К. — Казвате да сложим мирен край на тази история? Не, не, наистина не може. От друга страна обаче, съвсем не искам да кажа, че следва да изпаднете в отчаяние. Не, и защо? Вие сте само задържан, нищо повече. Това трябваше да ви съобщя, направих го и видях също как го посрещнахте. За днес стига и ние можем да се сбогуваме, разбира се, временно. Сега сигурно ще пожелаете да отидете в банката?

— В банката ли? — попита К. — Доколкото разбрах, аз съм задържан.

Попита с известно упорство, защото макар че протегнатата му ръка не бе поета, той се чувстваше все по-независим от всички тези хора, особено след като инспекторът стана от стола. Той си играеше с тях. Имаше намерение, в случай че те си тръгнат, да изтича подире им до пътната врата и да им предложи да го арестуват. Затова именно повтори:

— Как мога да отида в банката, щом съм задържан?

— Ах, тъй — рече инспекторът, стигнал вече до вратата, — вие не сте ме разбрали добре. Вярно е, задържан сте, но това не бива да ви пречи да изпълнявате професионалните си задължения. Не бива да пречи и на вашия привичен начин на живот.

— Тогава не било чак толкова лошо човек да бъде задържан — каза К. и се приближи до инспектора.

— Аз никога не съм казал нещо друго — отвърна инспекторът.

— Но тогава, изглежда, дори съобщението за задържането не е било много необходимо — каза К. и се приближи още повече.

Другите също бяха се приближили. Сега всички се събраха на едно тясно пространство до вратата.

— Аз изпълнявах дълга си — каза инспекторът.

— Глупав дълг — вметна К. неотстъпчиво.

— Така да е — отговори инспекторът, — но няма защо да губим време с такива приказки. Аз предполагах, че ще искате да отидете в банката. Понеже вие обръщате точно внимание на всяка дума, ще добавя: не ви принуждавам да отидете в банката, само предполагах, че ще поискате да отидете. И за да ви улесня, а така също за да пристигнете в банката колкото е възможно по-неочебийно, държах на ваше разположение тия трима господа, ваши колеги.

— Какво? — извика К. и погледна учудено тримата.

Тези толкова безлични, малокръвни млади хора, които той все още помнеше само като група, наведена над фотографиите, действително бяха чиновници от неговата банка, не колеги — колеги беше твърде силно казано и доказваше, че във всезнайството на инспектора зееше празнина; но все пак те бяха низши чиновници от банката.

Как можа К. да недовиди това? Колко много трябва да е било погълнато вниманието му от инспектора и пазачите, та да не познае тия трима! Непохватният Рабенщайнер, който вечно размахваше ръце, русият Кулих с хлътналите очи и Каминер с непоносимата усмивка, дължаща се на хроническо мускулно разтегляне.

— Добро утро! — рече К. след известно време и подаде ръка на господата, които коректно се поклониха. — Аз съвсем не ви познах. Сега, значи, отиваме на работа, нали?

Господата се засмяха и кимнаха живо, сякаш през цялото време бяха чакали да отидат на работа. Само когато К. потърси с очи и не откри шапката си, останала в стаята му, тримата се втурнаха един през друг да я донесат — обстоятелство, което все пак издаваше известно смущение. К. стоеше мирно и гледате подире им през двете отворени врати; последен беше естествено равнодушният Рабенщайнер, чийто ход запомняше елегантен тръс.

Каминер му подаде шапката и К. трябваше изрично да си каже — всъщност това често бе му се налагало и в банката, — че усмивката на Каминер не беше преднамерена, нещо повече, че той изобщо не можеше да се усмихне преднамерено.

После в хола госпожа Грубер, която съвсем не изглеждаше да е гузна, отвори външната врата пред четиримата и К., както неведнъж досега, погледна връзките на престилката й, впили се ненужно дълбоко в огромния й корем. Долу на улицата К., с часовник в ръка, реши да вземе автомобил, за да не уголемява ненужно вече половинчасовото закъснение. Каминер изтича до ъгъла да доведе кола, другите двама явно се помъчиха да разсеят К., но Кулих внезапно посочи пътната врата на отсрещната къща, където току-що се появи високият мъж с русата островърха брада и — в първия миг посмутен, че сега се показва в целия си ръст — отстъпи до стената и се облегна на нея. Старците сигурно бяха още на стълбата. К. се ядоса на Кулих, задето насочи вниманието им върху тоя човек, когото той самият вече беше видял преди, когото дори бе очаквал.

— Не гледайте натам! — процеди той, без да забележи колко неуместно беше да говори по този начин на независими мъже.

Но не стана нужда да им дава някакво обяснение, защото точно тогава дойде автомобилът, те се качиха и потеглиха. Тогава К. си спомни, че съвсем не беше забелязал излизането на инспектора и на пазачите — горе инспекторът пренебрегваше тримата чиновници, сега пък чиновниците пренебрегнаха инспектора. Това не говореше за голямо присъствие на духа и К. се зарече да се наблюдава по-внимателно в това отношение. Все пак той неволно се обърна и се наведе над задната част на автомобила, та ако още е възможно да види инспектора и пазачите. Но веднага се изви отново напред и се облегна удобно в ъгъла на колата, без да е направил дори опит да потърси някого с очи. Макар и да не изглеждаше така, точно сега той би се почувствал по-добре, ако някой му кажеше няколко успокоителни думи, но господата изглеждаха уморени, Рабенщайнер гледаше надясно навън, Кулих — наляво, само Каминер бе на разположение с ухилената си уста, за жалост обаче човещината забраняваше да се шегува човек с нея.

 

 

Тази пролет К. обикновено прекарваше вечерите по следния начин: ако още имаше възможност — защото много често оставаше в бюрото до девет часа, — разхождаше се малко сам или с чиновници и после се отбиваше в една бирария, където поседяваше обикновено до единадесет часа с неколцина възрастни господа около една постоянно запазена за тях маса. В това разпределение на времето имаше и изключения, например когато директорът на банката, който високо ценеше работоспособността и добросъвестността на К., го поканваше на разходка с автомобил или на вечеря във вилата си. Освен това веднъж в седмицата К. отиваше при едно момиче на име Елза, което през нощта до късно сутринта обслужваше като келнерка посетителите на една кръчма, а през деня приемаше посещения, без да става от леглото.

Тази вечер обаче — денят беше минал бързо в напрегната работа и с многобройни почтителни и дружески честитки по случай рождения му ден — К. реши да се прибере веднага в къщи. През всички малки паузи на дневната работа беше мислил само за това; без да знае точно какво има пред вид, все му се струваше, че сутрешните събития са причинили голям безпорядък в цялото жилище на госпожа Грубах и че именно той е необходим там, за да възстанови реда. А веднъж този ред възстановен, щеше да бъде заличена всяка следа от онези събития и всичко щеше да поеме привичния си ход. Особено нямаше защо да се опасява от тримата чиновници — те потънаха отново в огромния банков персонал и у тях не личеше никаква промяна. К. бе ги викал често поотделно или заедно в кабинета си, не с друга цел, а само за да види държането им и всеки път бе ги освобождавал успокоен.

Когато в девет и половина вечерта стигна до къщата, където живееше, завари на пътната врата един млад човек, който стоеше там разкрачен широко и пушеше лула.

— Кой сте вие? — попита К. тутакси и приближи лице до момъка.

Но в полутъмния сводест ходник не се виждаше добре.

— Аз съм син на портиера, уважаеми господине — отговори момъкът, извади лулата от устата си и се дръпна настрана.

— Син на портиера ли? — попита К. и припрян чука с бастуна си по земята.

— Желаете ли нещо, господине? Да повикам ли татко?

— Не, не — рече К. и в гласа му се долавяше някакъв тон на опрощение, сякаш момъкът бе извършил нещо лошо, а той му прощаваше; после добави: — Добре.

Продължи пътя си, но преди да поеме нагоре стълбата, още веднъж се обърна назад.

Можеше да влезе направо в стаята си, но понеже искаше да поприказва с госпожа Грубах, похлопа пътьом на нейната врата.

Тя наплиташе чорап, седнала до масата, на която лежеше още цяла купчина стари чорапи. К. разсеяно се извини, че я безпокои толкова късно, ала госпожа Грубах беше много радушна и не искаше да чуе никакво извинение, можел да приказва с нея винаги, когато пожелаел, знаел прекрасно, че бил най-добрият и най-драгият й наемател.

К. огледа стаята, която отново беше напълно в предишното си състояние, дори сервизът от закуската, останал сутринта на масичката до прозореца, също беше вече изнесен.

„Женски ръце наистина свършват безшумно много работа!“ — помисли си К.

Той може би щеше да разбие намясто сервиза, но положително нямаше да намери сили в себе си да го изнесе. Погледна с известна благодарност госпожа Грубах и попита:

— Защо работите толкова до късно?

Сега двамата седяха край масата и К. от време навреме бръкваше с ръка в купчината чорапи.

— Има много работа — отговори тя. — През деня се грижа за наемателите; ако реша да подредя и собствените си неща, остават ми само вечерите.

— И аз днес навярно ви създадох още една извънредна работа.

— Защо? — попита тя сега донякъде припрян то отпусна чорапа и куките в скута си.

— Искам да кажа за хората, дето бяха сутринта тук.

— Ах, тъй! — рече тя и възвърна спокойствието си. — Те не ми създадоха никаква особена работа.

К. гледаше мълчаливо как отново се залавя с наплитането на чорапа.

„Тя, изглежда, се учудва, че говоря за това — помисли си той, — изглежда, не смята за уместно, дето говоря за това. Ето защо е дваж по-важно да го сторя. Мога да говоря за случилото се само с една стара жена.“

— Напротив, създаде ви работа — но вече няма да се повтори.

— И не може да се повтори — потвърди тя и усмихна почти тъжно на К.

— Сериозно ли мислите така? — попита К.

— Да — отговори тя по-тихо. — Но преди всичко не бива да го вземате много присърце. Какво ли не се случва на света! Понеже разговаряте толкова поверително с мене, господин К., ще ви призная, че аз подслушвах малко зад вратата, пък и двамата пазачи ми поразказаха това-онова. Та тук се касае за вашето щастие, а аз наистина съм загрижена за него може би повече, отколкото ми се полага, защото аз съм обикновена наемодателка. Значи, аз подочух това-онова, но не мога да кажа, че беше нещо много лошо. Не. Вие наистина сте арестуван, но не както арестуват крадец. Ако арестуват човека като крадец, тогава е лошо, но това арестуване… То ми прилича на нещо учено, извинете, ако говоря глупаво, то ми прилича на нещо учено, което аз наистина не разбирам, но което човек не е и длъжен да разбира.

— Това, което казахте, съвсем не е глупаво, госпожо Грубах, най-малкото аз донякъде също съм на вашето мнение, с тази разлика само, че аз съдя за всичко случило се още по-рязко от вас и просто не го смятам дори за нещо учено, а изобщо за нищо. Мене просто ме нападнаха изневиделица, така беше. Ако бях станал веднага след като се събудих, без да се вълнувам, че Ана се бави със закуската, и без да обръщам внимание, че някой се е изпречил на пътя ми, ако бях дошъл при вас, този път по изключение щях да позакуся в кухнята и после щях да ви помоля да ми донесете дрехите от стаята. С две думи, ако бях действал разумно, нямаше да се случи нищо, всичко, което се готвеше да стане, щеше да бъде задушено в зародиша му. Ала човек винаги е толкова малко подготвен! В банката например съм подготвен, там е невъзможно да ми се случи нещо подобно, там имам свой собствен прислужник, общият и вътрешният телефон стоят на масата пред мене, непрестанно влизат хора, клиенти и чиновници, но освен това и преди всичко там неотстъпно съм погълнат от работата си и запазвам присъствие на духа, там просто бих изпитал удоволствие, ако се видя изправен пред подобна история. Но както и да е, всичко мина и аз собствено не мислех да приказвам повече по този въпрос, исках само да чуя вашето мнение, мнението на една разумна жена, и много се радвам, че сме единодушни. Сега обаче трябва да ми подадете ръка, подобно единодушие трябва да се потвърди с ръкостискане.

„Дали ще ми подаде ръка? Инспекторът не ми подаде ръка“ — помисли си той и погледна жената по-другояче от преди, погледна я изпитателно.

Тя стана от стола, понеже и той бе станал, явно малко смутена, тъй като не бе разбрала всичко, казано от К. Поради смущението си пък каза нещо, което съвсем не искаше да каже и което съвсем не беше на място.

— Не бива толкова да се притеснявате, господин К. — каза тя със сълзи в гласа и естествено забрави ръкостискането.

— И през ума не ми минава да се притеснявам — отвърна К.

Внезапно се почувства уморен и осъзна колко безпредметно е всяко единодушие с тази жена.

Стигнал до вратата, той попита още:

— Госпожица Бюрепнер в къщи ли е?

— Не — отговори госпожа Грубах и при това сухо уведомление се усмихна с някакво закъсняло разумно съчувствие. — На театър е. Трябва ли ви за нещо? Да й предам ли нещо?

— Ах, исках само да разменя няколко думи с нея.

— За съжаление не знам кога ще си дойде; когато е на театър, обикновено си идва късно.

— Няма никакво значение — рече К. и обърна вече наведената си глава към вратата, за да излезе, исках само да й се извиня, че днес използвах нейната стая.

— Не е нужно, господин К., вие сте прекомерно внимателен. Госпожицата не знае нищо, излезе рано сутринта и не се е връщала, пък и всичко вече е подредено, вижте сам!

И тя отвори вратата към стаята на госпожица Бюрстнер.

— Благодаря, вярвам ви — каза К.

После все пак се приближи до отворената врата. В тъмната, тиха стая зареше луната. Доколкото можеше да се види, действително всичко беше на мястото си, дори блузата не висеше вече на прозоречната мартинка. Необикновено високо натрупани изглеждаха възглавниците в леглото, облени отчасти от лунна светлина.

— Госпожицата често се прибира късно — рече К. и погледна госпожа Грубах така, като че тя носи отговорност за закъсненията.

— Ами такива са си младите! — каза госпожа Грубах, сякаш ги извиняваше.

— Разбира се, разбира се — рече К., — но така може да се стигне твърде далече.

— Може — съгласи се госпожа Грубах, — имате пълно право, господин К. Може би имате право и в настоящия случай. Разбира се, аз няма да злословя за госпожица Бюрстнер, тя е добро, мило момиче, любезна, порядъчна, точна, трудолюбива, аз ценя високо всичко това, но вярно е, че би трябвало да бъде по-горда, по-сдържана. През този месец-два пъти вече я видях в глухи улици и все с господа. Много неприятно ми е и го разказвам, кълна се, само вам, господин К., но едва ли ще може да се избегне да поговоря и лично с госпожицата по този въпрос. Впрочем не е само това, което ме кара да се съмнявам в нея.

— Вие сте на съвсем погрешен път! — извика разярен К. и беше почти неспособен да прикрие яростта си. — Всъщност навярно сте схванали криво забележката ми за госпожицата, не това исках да кажа. Дори искрено ви предупреждавам да не казвате каквото и да било на госпожицата. Вие се заблуждавате напълно, аз много добре познавам госпожицата, в това, което казахте, няма нищо вярно. Впрочем аз може би отивам твърде далече, не ви спирам, кажете й каквото щете. Лека нощ.

— Господин К. — извика умолително госпожа Грубах и се спусна подир К. чак до вратата му, вече отворена от него, — няма да говоря още нищо с госпожицата, най-напред, разбира се, ще продължа да я наблюдавам; само на вас доверих, каквото знаех. В края на краищата аз действам в духа на всички наематели, като се стремя да запазя чистотата на пансиона, нищо друго не целя.

— Чистотата! — извика К. през вече притворената врата. — Ако искате да запазите пансиона чист, трябва най-напред да кажете на мене да напусна.

После затръшна вратата, като не обърна никакво внимание на едно тихо похлопване.

Но понеже никак не му се спеше, реши да будува и да използва този удобен случай, за да установи кога ще се прибере госпожица Бюрстнер. Тогава може би ще му се удаде също, колкото и неподобаващо да беше, да размени още няколко думи с нея.

Когато се облегна на отворения прозорец и притисна с длани уморените си очи, за миг през ума му мина дори да накаже госпожа Грубах, като предума госпожица Бюрстнер да напусне пансиона заедно с него. Тутакси обаче му се стори, че с това ужасно ще прекали и дори започна сам да се подозира, че в действителност възнамерява да смени жилището поради случилото се тази сутрин. А нищо не би било по-безсмислено и главно по-безцелно и по-недостойно от подобна постъпка.

След като му дотегна да гледа пустата улица, той полегна на канапето, но първом пооткрехна вратата към хола, за да може веднага от канапето да зърне всекиго, който влезе в жилището. Лежа спокойно докъм единадесет часа на канапето, като пушеше пура. Но после не можа да издържи по-дълго на това място, а излезе за малко в хола, сякаш така би могъл да ускори пристигането на госпожица Бюрстнер. Нямаше особено желание да я види, не можеше дори да си спомни как точно изглеждаше, сега обаче искаше да поприказва с нея и се дразнеше, че с късното си прибиране тя отново предизвикваше безпокойство и безредие сега, в края на днешния ден. Тя беше виновна и за това, че той днес не вечеря и пропусна възнамеряваното посещение у Елза. Разбира се, можеше да навакса двете работи, ако просто отидеше сега в кръчмата, където служеше Елза. Реши да го направи по-късно, след разговора с госпожица Бюрстнер.

Минаваше единадесет и половина, когато на стълбището се разнесоха нечии стъпки. К., който, потънал в мислите си, шумно ходеше напред-назад в хола така, като че ли се намираше в собствената си стая, побягна и се скри зад вратата си. Прибираше се госпожица Бюрстнер.

Докато заключваше входната врата отвътре, тя попридърпа копринения шал над тесните си рамене, понеже й стана студено. След миг само щеше да влезе в стаята си, където К. естествено не биваше да нахълта посред нощ; трябваше, значи, да я заговори сега, но за беда беше забравил да запали електричеството в стаята си и ако излезеше из тъмнина, появата му щеше да прилича на внезапно нападение и най-малкото щеше ужасно да я изплаши. В своята безпомощност и тъй като нямаше време за губене, той пошушна през пролуката на открехнатата врата:

— Госпожице Бюрстнер!

Беше по-скоро молба, отколкото повикване.

— Има ли някой тук? — попита госпожица Бюрстнер и се огледа наоколо с широко разтворени очи.

— Аз съм — рече К. и излезе от стаята си.

— Ах, господин К.! — каза усмихната госпожица Бюрстнер. — Добър вечер! — И му подаде ръка.

— Исках да разменя няколко думи с вас, ще ми разрешите ли това сега?

— Сега ли? — попита госпожица Бюрстнер. — Трябва ли да стане сега? Малко странно е, нали?

— Чакам ви от девет часа.

— М-да, бях на театър, не знаех нищо за вас.

— Поводът за това, което искам да ви кажа, изникна едва днес.

— Тъй. Е, тогава по принцип нямам нищо против, само че съм уморена до смърт. Елате за няколко минути в моята стая. Тук в никакъв случай не бихме могли да разговаряме, защото ще събудим всички, а това би ми било още по-неприятно заради нас двамата, не толкова заради хората. Почакайте тук, докато светна в моята стая и тогава угасете светлината в хола.

К. направи така, но после почака, докато госпожица Бюрстнер от стаята си повторно тихо го покани да отиде при нея.

— Седнете — рече тя и посочи отоманката.

Тя самата застана права до долния край на леглото въпреки умората, за която бе споменала; дори не свали малката си шапка, украсена щедро с цветя.

— И тъй, какво искахте? Наистина съм любопитна.

Кръстоса леко нозе.

— Ще кажете може би — поде К., — че работата не била толкова спешна, за да бъде обсъдена сега, обаче…

— Въведения не слушам никога — пресече го госпожица Бюрстнер.

— Това ще улесни задачата ми — рече К. — Във вашата стая тая заран, донякъде по моя вина, биде създадено известно безредие; предизвикаха го външни лица мимо волята ми и все пак, както казах, по моя вина; ето защо исках да ви помоля за извинение.

— Моята стая ли? — попита госпожица Бюрстнер и погледна изпитателно не стаята, а самия К.

— Да, — рече К. и сега двамата за първи път се погледнаха в очите, — начинът, по който стана това, сам по себе си не заслужава да се говори за него.

— Но всъщност това е интересното — вметна госпожица Бюрстнер.

— Не — рече К.

— Ех — добави госпожица Бюрстнер, — аз няма да се натрапвам в тайни. Щом настоявате, че е безинтересно, не възразявам. И понеже молите за извинение, аз на драго сърце ви извинявам, още повече, че не мога да открия нито следа от някакво безредие.

Опряла длани ниско на бедрата си, тя обиколи стаята. Спря се пред рогозката с фотографиите.

— Я вижте! — извика тя. — Фотографиите ми действително се разхвърлени. Некрасиво е. Значи, някой е бил в стаята ми без разрешение.

К. кимна и изруга наум чиновника Каминер, който никога не беше в състояние да обуздае своята досадна, безсмислена живост.

— Странно е — каза госпожица Бюрстнер, — че съм принудена да ви забранявам нещо, което вие сам би трябвало да си забраните, именно: да влизате в стая та ми в мое отсъствие.

— Но нали ви обясних, госпожице — възрази К. и също отиде пред фотографиите, — че не аз пося вина за разбъркването на вашите фотографии! Но понеже не ми вярвате, трябва да ви призная, че следствената комисия бе довела трима банкови чиновници, единият от които, когото при първия удобен случай ще изхвърля от банката, вероятно е вземал фотографиите в ръце. Да, тук имаше следствена комисия — добави К., понеже госпожицата го погледна въпросително.

— Заради вас ли? — попита госпожицата.

— Да — отговори К.

— Не може да бъде! — извика госпожицата и се засмя.

— Така е — рече К. — Или вие вярвате, че съм невинен?

— Хм, невинен… — отвърна госпожицата — не мога да изкажа веднага едно мнение, което би могло да има сериозни последици, пък и не ви познавам добре; но човек трябва да е извършил тежко престъпление, за да изпратят веднага следствена комисия в жилището му. Но понеже вие сте свободен (поне по вашето спокойствие заключавам, че не сте избягали от затвора), мисля все пак, че не може да сте извършили подобно престъпление.

— Да — каза К., — възможно е следствената комисия да е стигнала до убеждение, че съм невинен или поне не толкова виновен, колкото са мислили.

— Разбира се, възможно е — потвърди много внимателно госпожица Бюрстнер.

— Ето, виждате ли — извика К., вие нямате голям опит в съдебните работи.

— Наистина нямам — призна госпожица Бюрстнер — и често съм съжалявала за това, защото бих желала да зная всичко и точно съдебните работи ме интересуват невъобразимо. Съдът крие някаква своеобразна притегателна сила, нали? Но сигурно ще попълня познанията си в тази насока, защото следващия месец ще постъпя на канцеларска работа в едно адвокатско бюро.

— Много добре — рече К., — тогава ще можете да ми помогнете малко в моя процес.

— Може — каза госпожица Бюрстнер, — защо не? Аз обичам да прилагам на практика знанията си.

— Казах го съвсем сериозно — рече К. — или поне наполовина сериозно, както го казвате и вие. Работата е толкова маловажна, че не заслужава човек да прибегне до услугите на адвокат, но от съветник все ще ми стане нужда.

— Да, но ако се наложи да бъда съветник, би трябвало да зная за какво се касае — каза госпожица Бюрстнер.

— Там именно е работата, че аз самият не зная нищо — отвърна К.

— Значи, вие си устроихте шега с мене! — забеляза госпожица Бюрстнер прекомерно разочарована. — Но съвсем не беше нужно да избирате за шегата си такъв късен нощен час.

И тя се махна от фотографиите, където двамата стояха толкова дълго време заедно.

— Съвсем не, госпожице — извика К., — не си устройвам шега. Ах, защо не ми вярвате! Казах ви всичко, каквото зная. Казах ви дори повече, отколкото зная, защото това не беше никаква следствена комисия, аз я нарекох така, защото не зная какво друго име да й дам. Беше наистина комисия, но тя не разследва нищо, а само ме задържа.

Госпожица Бюрстнер седеше на отоманката и пак се засмя.

— Как стана това? — попита тя.

— Страшно — отвърна К.

Но сега той съвсем не мислеше за случилото се, а беше погълнат от това, което виждаше пред себе си: госпожица Бюрстнер бе подпряла лицето си на едната ръка, облакътена върху възглавницата на отоманката, а в същото време гладеше бавно бедрото си с другата ръка.

— Това е много общо казано — промълви госпожица Бюрстнер.

— Какво значи много общо казано? — попита К., но веднага си спомни и пак попита: — Да ви покажа ли как беше?

Искаше му се да се поразтъпче, но не и да си отиде.

— Уморена съм вече — забеляза госпожица Бюрст.

— Късно се прибрахте — отвърна К.

— И цялата работа сега свършва с това, че ме обсипвате с укори. Но и с право; аз сбърках, като ви пуснах да влезете при мене, защото, както се видя, съвсем не е било необходимо.

— Беше необходимо, тепърва ще се убедите — възрази К. — Бива ли да отместя нощната масичка от леглото ви?

— Какво ви е скимнало? — попита госпожица Бюрстнер. — Разбира се, че не бива!

— Тогава не мога да ви го представя нагледно — каза К. сприхаво, като че ли с тая забрана му се нанасяше неизмерима вреда.

— Но щом е необходимо за нагледно представяне, преместете спокойно масичката — рече госпожица Бюрстнер и след малко добави с по-слаб глас: — Толкова съм уморена, че позволявам повече от допустимото.

К. постави нощната масичка насред стаята и седна зад нея.

— Трябва да си представите правилно разпределението на действащите лица, много интересно е. Аз ще бъда инспекторът, там на куфара ще седят двама пазачи, пред фотографиите ще стоят трима млади хора. Само покрай другото споменавам, че на прозоречната мартинка е окачена една бяла блуза. И сега започва… Ах, забравих себе си. Най-важното действащо лице, значи, аз, ще стои тук пред масичката. Инспекторът е седнал извънредно удобно, метнал е крак върху крак, а ръката си е провесил тук над облегалката на стола, сиреч — безподобен дебелак. А сега започва действието. Инспекторът вика, сякаш се налага да ме събуди, просто крещи; за съжаление, щом искам да ви го представя нагледно, аз също трябва да крещя; но впрочем той крещи така само името ми.

Госпожица Бюрстнер, която слушаше засмяна, сложи показалеца върху устните си, за да възпре К. да крещи, но закъсня. К. толкова бе се вживял в ролята си, че извика бавно:

— Йозеф К.!

Наистина не толкова високо, както бе се заканил, но все пак викът, нададен внезапно, като че ли се разнесе постепенно в стаята.

В този миг на вратата на съседната стая се похлопа неколкократно, силно, изкъсо и на равни промеждутъци от време. Госпожица Бюрстнер пребледня и сложи ръка върху сърцето си. К. се изплаши особено силно, защото още известно време беше напълно неспособен да мисли за нещо друго освен за случилото се сутринта и на девойката, на която го представяше сега. Но щом се съвзе, отиде на един скок до госпожица Бюрстнер и улови ръката й.

— Не се страхувайте от нищо — пошушна той, — аз ще уредя всичко. Но кой ли може да бъде? Нали от тази страна е само дневната, където не спи никой.

— Спи — пошепна госпожица Бюрстнер в ухото на К., — от вчера в нея спи един племенник на госпожа Грубах, някакъв капитан. В момента няма друга свободна стая. Аз също бях забравила. Защо трябваше да крещите толкова високо! Ах, нещастната аз!

— Няма причина да бъдете нещастна — рече К.

После, понеже тя се отпусна възнак върху възглавницата, той я целуна по челото.

— Махнете се, махнете се! — каза тя и бързешката отново се изправи. — Вървете си, вървете си най-сетне, какво искате от мене! Та той подслушва на вратата, чува всичко. Как ме мъчите!

— Няма да си отида — рече К., — докато не се поуспокоите. Елате в другия ъгъл на стаята, там не може да ни чуе.

Тя безволно допусна да я отведе в ъгъла.

— Не помисляте дори — поде К., — че наистина се касае за една неприятност за вас, но съвсем не за опасност. Знаете, че госпожа Грубах просто ме обожава и безусловно ще повярва всичко, каквото й кажа аз, а в случая решаващия глас ще има тя, още повече, че капитанът е неин племенник. Всъщност тя е и донякъде зависима от мене, защото взе назаем от мене доста голяма сума. Аз ще приема всяко ваше предложение за обяснение на нашата среща, стига то да е що-годе целесъобразно и ви гарантирам, че ще накарам госпожа Грубах да си послужи с това обяснение пред обществеността, но и тя самата наистина и искрено да го повярва. Мене вие не бива по никакъв начин да щадите. Ако искате да се разчуе, че съм ви нападнал, то аз ще говоря на госпожа Грубах в този смисъл и тя ще повярва, без да загуби доверие в мене, защото е много привързана към мене.

Госпожица Бюрстнер гледаше мълчаливо и малко безсилно отпусната пода пред себе си.

— Защо госпожа Грубах да не повярва, че съм ви нападнал? — добави К.

Той гледаше косите й — разделени от път по средата леко бухнати, здраво пристегнати, червеникави коси. Мислеше, че ще извърне очи към него, но тя промълви, без да променя положението си:

— Простете, внезапното похлопване много ме изплаши, не толкова заради последиците, до които би могли да доведе присъствието на капитана. След вашето изкрещяване беше много тихо и изведнъж се похлопа, ето защо така се изплаших; и понеже седях близо до вратата похлопа се почти до мене. Благодаря за вашите предложения, но не ги приемам. Аз мога да нося отговорността за всичко, случило се в моята стая, и то пред всекиго. Чудя се, че не забелязвате каква обида се крие във вашите предложения, естествено, редом с добрите намерения, на които отдавам заслуженото. Сега обаче си вървете, оставете ме сама, сега ми е по-необходимо от преди да бъда сама. Няколкото минути, за които помолихте станаха вече половин час и повече.

К. улови ръката й и после китката на тази ръка и попита:

— Но не ми се сърдите, нали?

Тя махна леко ръката му и отговори:

— Не, не! Аз не се сърдя никога и никому.

Той отново хвана китката на ръката й. Сега тя не се възпротиви и така го придружи до вратата. Той беше решил твърдо да си отиде. Но пред вратата се стъписа, сякаш не беше очаквал да намери тук врата. Госпожица Бюрстнер използва този миг, за да се освободи от него, да отвори вратата, да се измъкне в хола и оттам да каже тихо:

— Моля ви, елате най-сетне. Вижте — тя посочи вратата на капитана, изпод която прозираше слаб светлик, — той седи на светло и се забавлява с нас.

— Ида, ида — отвърна К., мина напред, улови я през кръста, целуна я по устата и после по цялото лице, както ожадняло животно тича с изплезен език над най-сетне намерения извор. Накрая я целуна по шията над гърлото и дълго не откъсна устните си оттам. Някакъв шум в стаята на капитана го накара да вдигне глава.

— Сега ще си отида — рече той.

Искаше да назове госпожица Бюрстнер със собственото й име, но не го знаеше. Тя кимна уморено, вече наполовина обърнала се, му остави ръката си за целувка, сякаш не знаеше какво ще прави, и после приведена влезе в стаята си.

Малко след това К. си легна. Заспа много скоро, преди да заспи поразмисли още малко върху поведението си, беше доволен от него, но се учуди, че не беше много по-доволен. Поразтревожи се сериозно да не би капитанът да причини някакви неприятности на госпожица Бюрстнер.