Морис Дрюон
Разруха (22)

IX

Замъкът Моглев се издигаше на висок хълм, който образуваше естествена тераса над селото. Гледан от тази страна с качулатите си кули по ъглите и със страничните си кули, той напомняше огромна мрачна средновековна постройка със сиви грапави стени, прорязани от тесни прозорци и ниски врати. Моравите, покриващи терасата, и няколкото стари бряста, горните клони на които не стигаха даже до половината на покрива, едва-едва оживяваха тая крепост.

Но когато човек минеше от другата страна на хълма, пред очите му внезапно блясваше западната фасада — оная прочута фасада, по която беше минал геният на „Ренесанса“ и която правеше от Моглев не само един от най-големите, но и един от най-красивите замъци в областта.

Нямаше нито едно ъгълче по тая фасада, до което да не се беше докосвала ръката на ваятел; нито едно местенце, което да не бе превърнато в колонка, по която да не се обвиваха майсторски изваяни акантът, бръшлянът и лозите — същинска плетеница от прозорци с гъсти решетки, ажурени стълби, по които някога се бяха изкачвали злодеи, лоджии, галерии с гербове, грамадни комини.

Колкото и често да идваше човек в Моглев, не можеше да не изпитва всеки път едно и също изумление от контраста между задната, феодална, войнствена и враждебна страна и пищния блясък на изкуството и богатството на предната фасада.

Голямо пространство, покрито със златист пясък и с параклиса малко встрани, образуваше официалния двор на замъка и откриваше още по-добре възвишаващия се величествен вид на прочутата фасада.

Паркът — творба на XVIII век в английски стил — с пръснатите по ливадата в подчертано безредие групи различни дървета — почваше непосредствено от двора, за да се слее с първите листаци на гората.

Гладките зелени води на едно изкуствено езеро отразяваха облаците, които се гонеха между високите стебла на тръстиката.

Ездитни коне, кучета и господари, строени в каре на двора като за парад, току-що бяха благословени от свещеника.

Слугите държаха глутницата кучета под камшик. Конете, гъделичкани от скоро остриганите косми, се дразнеха под дебелите си потници, в ъглите на които бяха извезани по една корона или инициали.

— Хайде, Лавердюр, докладвай! — извика маркизът.

Последван от втория пикьор и от двама горски пазачи, Лавердюр се приближи, сне каскета си и почтително застана пред слепия.

— Господин маркиз — започна той, — смятам, че има един елен, по всяка вероятност четиригодишен, в гората Малвоа. Но днес има и нещо по-добро — добави той откровено.

Жолибоа, вторият пикьор, високо слабо момче, с едното рамо по-късо от другото, с черна немирна къдрица на челото, бе проследил един елен с десет рогчета само „на един хвърлей оттук“.

— Той влезе в голямата алея — обясни вторият пикьор, — излезе на Рон-дю-Сеньор, шмугна се отново в гората вляво, където си почива денем. Копоят не ми обади, че е излязъл.

— Сам ли е, или е със стадо?

— Сам, господин маркиз.

Маркизът разпита горските. Единият от тях беше открил двегодишно еленче към Бордиер.

Най-сетне татко Плантроз, дребно лукаво старче с насълзени очи, което служеше в Моглев близо шестдесет години вече, изфъфли с беззъбата си уста:

— Аз открих един женски глиган по пътя за Фонд. Помислих си, че ако изтърват елена, не ще бъде лошо да имат поне една свиня.

Пътят за Фонд минаваше близо до колибата на стария горски пазач, който трудно можеше да се довлече по-далеч.

— Благодаря, Плантроз, много добре — каза снизходително маркизът.

После се замисли един миг. Лавердюр, малко ядосан, че не можа да рапортува за най-хубавия елен, чакаше решението на водача на екипа, таейки известна надежда, че маркизът ще му направи удоволствието да гони за двехилядния си елен животното, което сам бе проследил.

— Какво мислите вие, господа? — обърна се маркизът вежливо към дебелия виконт, към Жилон и Дьо Воос, които се намираха до него.

После, без да изчака отговора им, попита:

— Имате ли фъшкии, Жолибоа?

Вторият пикьор извади от джоба на панталоните си дребни животински изпражнения, кръгли и черни, и ги остави в ръката на маркиза, който внимателно ги заопипва. Жилон, поставяйки очилата си, се наведе над ръката му.

— И така, Лавердюр — реши маркизът, — вие ще тръгнете по следите на елена, открит от Жолибоа.

— Добре, господин маркиз.

— И ще го гоните с всички кучета… И не ви казвам това, за да бъде по-тържествено — добави маркизът, — а защото вече е късно и ще загубите много време тепърва да разпределяте вашите гончета.

— Слушам, господин маркиз — отговори Лавердюр, като в същото време си мислеше: „Ако бях на негово място, щях да реша същото. Между един четиригодишен елен и един десетак не може да има никакво колебание, особено в деня на свети Юбер. Освен това аз сам изпратих Жолибоа в Рон-дю-Сеньор… — утешаваше се той. — Жолибоа работи под моя заповед. А това е все едно, че аз съм проследил елена.“

— Жюлиен! — извика маркизът.

Приближи се старият кочияш на Моглев. Той държеше за юздата двадесетгодишна кобила със слаби, изтощени крайници и с големи, издълбани от годините дупки над тъжните очи.

— Моля, господин маркиз — каза кочияшът, сваляйки високата си шапка.

Той произнасяше думите с лек английски акцент, придобит половин век по-рано у един треньор в Мезон-Лафит.

— Днес няма да яздя — каза слепият. От четири години всеки път, когато имаше лов, той неизменно повтаряше тази фраза.

— Дали господин Жан-Ноел може да поязди малко Ежери?

— Да… да — разреши без особено желание маркизът. — Но внимателно, ти ще трябва да го придружаваш.

И без да добави нещо, той бързо се отдалечи; знаейки, че всички го гледат, маркизът се отправи самичък и с твърди стъпки към входа на замъка, където го очакваше Флорен.

Воден от слугата си, старият благородник изчезна, погълнат от огромната ренесансова фасада, зад която отиваше да скрие своята старост, слепота и мъка.