Морис Дрюон
Разруха (49)

IX

Летните горещини почнаха да натежават над Париж. Конните надбягвания за „Голямата награда“ бяха свършени и много хора вече бяха заминали. Близо до Плас дьо ла Конкорд буржоазната младеж се къпеше в къпалнята „Делини“, където водата се филтрираше.

Една сутрин собственицата на „Пансион де з’Еглантин“ извика по телефона професор Лартоа и го помоли да отиде по спешност във Вил д’Авре, Лартоа намери Ноел с изстинал, неподвижен крак, с подуто и посиняло стъпало и побелели пръсти, с болна прозрачна и сивкава белота, с тъмен кръг на ставата, сякаш гангрената бе отбелязала с молив оная част от тялото, която вече принадлежеше на смъртта.

Лартоа познаваше отлично развитието на тази болест, когато в едно тяло трупът се бори с живия организъм, изяждайки единия му нокът, после едно мускулче, после костта и накрая целия пръст.

Скривайки се зад медицинските термини — които лекарите употребяват не само, както мислят някои, за да издигнат от тщеславие личността си пред невежия простосмъртен, а по-скоро, за да спуснат завеса между болния и болката му, — Лартоа заяви със спокоен глас:

— Е добре, драги мой, вие имате задръстен артрит с начало на некроза.

Новата болест, която завладяваше тялото на стария барон, беше от същото естество, от същия атеросклерозен произход. Горе, в мозъка, малките втвърдени и надебелени каналчета оросяваха лошо централните сиви ядки; долу бедрената артерия, задръстена и свила се, отказваше да подхранва крака.

— Сигурно ви боли много, нали? — запита Лартоа.

— Ужасно, особено през нощта — отвърна Шудлер, чиято ръка удряше по завивката.

„Нещастникът, представям си какво му е! — каза си Лартоа. — Единият му крак е вече в ада.“

— Сериозно ли е? — попита Шудлер.

— Да, доста! Но ще ви измъкнем — отвърна Лартоа. — Само че ще трябва да се направят жертви. Ех, по дяволите! Всъщност не малко ви е минало през главата, но вие сте мъж.

А в същото време той си мислеше: „За него би било много по-добре да умре още тая нощ от един припадък…“

Страшно безпокойство прониза Ноел чак до костите, защото единственият и последен приятел му каза: „Вие сте мъж“ точно така, както се обръщат към малките деца.

Още същата вечер Лартоа нареди да го пренесат в хирургическото отделение на професор Шелиер.

Шелиер беше закръглен и набит човек, плешив, с няколко червеникави снопчета около темето, с набраздено от бръчки чело, със сини и живи очи, винаги пламтящи под веждите.

Упоритите му и малко сплеснати черти можеха върху друга личност да означават властолюбие, преувеличено самомнение и бруталност; у него обаче те изразяваха главно разбиране и обич към човека.

Лицето на професор Шелиер не отразяваше душата му; по-скоро то носеше маската на силата, а човек не е свикнал да вижда силата да се изразява като доброта.

Когато професорът хванеше някой болен за двете му китки, сякаш тия две точки, тия два полюса му бяха нужни, за да зареди собствената си сила в тялото на себеподобния, тогава даже и най-отчаяният имаше желание да живее.

Той прегледа Шудлер. После цели петнадесет минути двамата лекари се питаха: „Високо ампутиране или ниско ампутиране?“

— Знаеш, че не обичам много да режа… Гледам да е колкото може по-малко — каза Шелиер. — Да опитаме да му спасим петата, ако все още има надежда да може да ходи поне малко…

— Виждаш добре какво е общото му състояние — отвърна Лартоа.

— Е да, е да…

— А ако после се наложи да режем по-горе?

— Е какво пък, ще го режем. В състоянието, в което той се намира, високото ампутиране носи риск за смърт. Затова по-добре е да се вземе колкото може по-малко. Човек никога не знае!…

Луи Шелиер и Лартоа бяха на една и съща възраст и от един випуск; репутацията им на учени, всеки в своята област, беше равна.

В обръщението на „ти“ между двама стареещи мъже, стигнали в еднаквата си професия до апогея на славата си, винаги има — даже ако тия двама мъже, отдали се на едно и също поприще, не се обичат особено много — нещо дълбоко вълнуващо за тия, които им се възхищават и получават помощта им.

Затова, когато Лартоа и Шелиер, двамата „големи майстори“, вървяха по белите коридори на огромната работилница за продължаване на човешкия живот, между болногледачките, санитарите и асистентите настъпваше неволно мълчание.

— Върху какво работиш сега? — попита Лартоа.

— Правя изследвания — отвърна хирургът. — Мисля, че съм намерил точно за тая болест начин да премахна страданията, да избягна ампутацията. Може би ще ми трябват още пет години, за да разработя техниката… а може би и повече, но ще го постигна. А ти? — запита на свой ред той.

— О аз, аз съм стигнал до третия том на моята „Световна история на медицината“, а това не е краят. Нали знаеш — продължи Лартоа с ироничния си и съскащ глас, — когато се касае да направиш едно резюме на медицинските заблуждения от библията насам — защото библията е също един терапевтичен трактат — и да стигнеш до наши дни, трябва доста време!

— А кога заминаваш за почивка?

— Мислех през следващата седмица. Всичко беше уредено. Неизлечимо болните оставих да умрат, а на тия, на които всъщност нищо им няма, казах им най-сетне, че са оздравели. Само че сега… не знам вече. Всичко зависи от него — каза Лартоа, като посочи вратата, зад която се намираше Ноел Шудлер.

Тогава Шелиер разбра, че сърцето на Лартоа не беше безчувствено и цинично, както мислеха; и той, като него, не носеше истинската си маска.