Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на човеците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chute des corps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Морис Дрюон. Разруха

Превод: Елена и Борис Станишеви

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Малина Иванова, Йорданка Маркова

Дадена за печат на 15.X.1964 г.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 14–72

Формат: 84/108/32

Тираж: 25 090

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Държ. издателство „Народна култура“ — София, 1965 г.

История

  1. — Добавяне

IX

На другия ден — деня на премиерата на „Витриол“, Силвена потърси Вилнер в кабинета му. Той беше затворил вратата си за всички, забранил беше да влиза при него даже и госпожа Летан.

Сцената беше продължителна и бурна, изпълнена с молбите и сълзите на Силвена.

— Но аз бях пияна — обясняваше младата актриса. — Разбери най-сетне, че бях много щастлива! Имах желание да бъда с тебе. И нито за миг не престанах да бъда с тебе. Срамувам се, толкова се срамувам от това, което извърших!…

Вилнер, непреклонен и упорит, сега пускаше в ход и своя язвителен език.

— Преживях близо седемдесет и две години, без да те познавам — й каза той. — Сигурно ще мина без тебе и през времето, което още ми остава да живея.

Той подготвяше текстове за следващата си пиеса. Силвена вече отдавна бе схванала, че за него тя беше колкото обект на желания, толкова и прицел на ирония и презрение; тя служеше за прицелна точка на стрелите му. Но никога не го бе почувствала толкова ясно, както в тоя момент, когато желанието се беше изпарило и оставаше само иронията.

— Впрочем не си въобразявай — продължи той, — че вчерашната шега ти дава някакво превъзходство над мене. Пръв от двама ни, който изневери на другия, съм аз. Още на другия ден, когато беше при мен, една незначителна актриса ми се отдаде тук, в кабинета, а няколко дена по-късно се срещнах с Инес Сандовал. Останалото ще премълча от дискретност. Добрият опит ме е научил, че в четиридесет и осем часа от момента, в който познаеш някоя жена, трябва вече да се любиш с друга. Просто застраховка за бъдещето.

Тя видя Едуард Вилнер такъв, какъвто беше — чудовищен и зъл, и все пак не можеше да не страда и да не го умолява да не я отхвърля, защото в него имаше нещо, което надминаваше човешкото, и внезапното му отдръпване откриваше пред нея някаква бездна.

— Но как ще играя тая вечер, погледни ме, с това лице — каза тя, издигайки огледалото на пудриерата си, сякаш да се убеди, че беше обезобразена и че само една прошка можеше да възвърне нормалния й вид. — Не си прави Едуард, ти се инатиш от гордост, но уверявам те, че грешиш. И ще съжаляваш за мене.

— Така разправят всички жени, но интересното е, че именно те са, които съжаляват за нас, а не ние.

— Ти никога не ще намериш жена като мене.

— Слава богу!…

— Аз все пак ти дадох в дар младостта си…

— О, ти си я давала на толкова други…

Той дръпна към себе си някакви книжа и каза:

— Слушай! Ще видиш, че съм толкова великодушен, колкото е възможно, и даже повече, отколкото се мислех за способен. Бих могъл да си отмъстя, като те изгоня от театъра, ти го заслужаваш. Не искам обаче частният ни живот да взема връх над изкуството. Не те доведох дотам, където си, за да разруша с един удар кариерата ти. И така, ти ще подпишеш тоя договор, за да може отсега нататък между нас да се установят такива отношения, каквито трябва да съществуват между един директор и една изпълнителка.

Силвена беше готова да подпише всичко, което й поискат; с очи, блестящи от сълзи, тя подписа просто, без да прочете, договора, даващ изключителното право на „Театр де Дьо-Вил“ в продължение на пет години да разполага с нея като изпълнителка, и то при нисък хонорар; освен това тя се задължаваше към Вилнер с двадесет на сто от всички възможни контракти с филмови къщи или контракти от друго естество, които тя можеше да сключва, плюс задължението да ги уговаря само с негово съгласие и най-сетне една неустойка от един милион франка в случай, че наруши de jure и de facto някоя от клаузите на настоящия договор.

— Повярвай ми, много ти провървя — каза той, вземайки перото от ръката й.

После, когато тя излезе, драматургът отвори вратата на стаята на госпожа Летан.

— Готово — съобщи той. — Дали се сетихте да изпратите цветя на хубавата госпожа Боател?… Да, добре… Тогава покажете ми фактурите за афишите и дайте ми първите резултати от продажбата на местата.