Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на човеците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chute des corps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Морис Дрюон. Разруха

Превод: Елена и Борис Станишеви

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Малина Иванова, Йорданка Маркова

Дадена за печат на 15.X.1964 г.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 14–72

Формат: 84/108/32

Тираж: 25 090

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Държ. издателство „Народна култура“ — София, 1965 г.

История

  1. — Добавяне

XII

На бланката „Павион Савине“ във Виши — това беше първият преход от пътуването им на Юг — Габриел за първи път се подписа: „Граф дьо Воос“. Жаклина знаеше отлично, че голямото обърнато „В“ в герба, който Габриел носеше на пръстена си, не представляваше нищо повече от началната буква на името му. Въпреки това тя одобри новия си съпруг, така да се каже, с мълчаливо съгласие. „Всъщност деветдесет и девет на сто от титлите, които се носят днес, са само титли за парадност“ — каза си тя. Във всеки случай тя предпочиташе да се обръщат към нея с „госпожо графиньо“, отколкото само с „госпожо“.

Жаклина беше доволна преди всичко от това, че не бе принудена да попълва бланките, че имаше до себе си мъж, който щеше да се грижи и да решава материалните въпроси. Беше дошъл краят на малко унизителното й положение на самотна жена.

— Да се качим да си умием ръцете и после ще слезем да вечеряме — предложи Габриел. — Много е късно.

По време на вечерята в дъното на почти празния салон Жаклина неочаквано забеляза:

— Но защо говорим тихо? Та ние не се крием.

— Наистина — засмя се Габриел.

И той сам посегна към кофичката с шампанско, за да напълни чашите.

Когато се върнаха в апартамента, мебелиран в бисерносиви тонове в подправен стил „Людвиг XVI“, първото нещо, което Габриел забеляза още от вратата, беше снимката на Франсоа върху тоалетната масичка.

Чертите му застинаха в жестока гримаса, а хубавите му светлокафяви очи с разширени зеници за миг станаха съвсем черни. Без да каже дума, той мина в стаята си.

„Как трябва да постъпя? — питаше се той, събличайки се. — Това трябва да се спре веднага. Но ако избухна, тя, каквато я познавам, ще се отбранява. Неблагоразумие ще бъде да се караме заради другия още в самото начало. Ще й го кажа утре. Пък и в края на краищата пет пари не давам за това!“

Но той чувстваше, че ще сгреши, ако веднага не покаже, че е наскърбен и ако остави Жаклина да му се наложи.

Жаклина, която от своя страна много добре беше схванала погледа на Габриел, си мислеше:

„Аз съм глупачка. Трябваше да внимавам. Какво да правя сега? Да върна снимката в куфара? Но това ще бъде още по-лошо и за трима ни. Ето! Ето от какво се страхувах. Ще трябва да се отрека от всичко, което ми е скъпо.“

Когато Габриел се върна в стаята с измито и малко поотпуснато лице, тутакси откри, че снимката сега беше оставена върху тоалетната масичка легнала и сякаш случайно, поради небрежност, наполовина закрита от тоалетните принадлежности.

Габриел беше прекарал три седмици в целомъдрие, което смяташе за голямо постижение. Беше постоянствал във въздържанието си с чувството, че се пречиства.

Първата му прегръдка беше поривиста, но краткотрайна.

Почти веднага Жаклина се отправи към банята, продължавайки да усеща върху кожата си силните ръце на Габриел.

„Разбира се, ще бъде нелепо веднага да имаме дете — помисли той, очаквайки я да се върне. С Франсоа тя е забременяла веднага. Странно, но на която и да е жена аз сам щях да кажа: «Няма ли да станеш, миличка?», а сега не бих си и помислил за това.“

Когато Жаклина се върна, той беше запалил цигара.

„Точно както Франсоа“ — помисли тя.

Почти веднага той я прегърна отново, задържайки я този път по-продължително, което позволи на Жаклина да изпита сега онова сладостно отпущане, от което бе лишена толкова години.

Когато Габриел я погледна след това, очите й бяха затворени; изпод клепачите й се стичаха сълзи и с цената на голямо нервно усилие тя едва успяваше да потисне риданията, които повдигаха гърдите й.

Габриел беше много горд.

— Простете ми, простете ми — прошепна тя. — Много съм глупава, нали? Но от толкова отдавна…

Това „толкова отдавна“ веднага убеди Габриел, че Жаклина отново мислеше за Франсоа, и то точно в този момент. Той знаеше, че е невъзможно първата близост с едно ново тяло да не напомни, макар и бледо за предишното тяло, с което си свикнал от дълги месеци или години. От друга страна, този неволен спомен кара онзи, който извършва измяната, да я съзнава.

Можеше ли в тоя момент и самият Габриел да не мисли за ненаситната страст на Силвена, да не почувства отново продължителните трепети на кожата й, да не си представи огнените й коси? Можеше ли да се въздържи да не сравни и парфюма й с парфюма на Жаклина?

Той съзерцаваше през леката нощница, оставена от свенливост, тялото на Жаклина, нежната й кожа.

Гърдите на Жаклина бяха леко разлети от двете майчинства.

„А нима аз не съм притежавал жени от бордеите, нима не съм прелъстявал момичетата на берберите…“ — продължаваше да мисли Габриел.

Но въпреки това, което си беше обещал, той неочаквано запита:

— Смятате ли винаги да запазите до вас тази снимка?

Жаклина го погледна с тъга.

— Не, не. Простете ми, Габриел. Аз добре почувствах още преди малко… Но грешката не е моя; прислужницата разпакова куфара ми. Тя е извадила тая… рамка, без да знае… Ако бях направила това аз, мислите ли, че…

Тя казваше самата истина.

— Все пак вие сте я взели със себе си?

— Чуйте, мили, мисля, че бяхме се разбрали…

— Но да, разбира се, да — побърза да се съгласи той. — Нямам никакво право да искам да се лишавате от тази снимка. Това е съвсем естествено.

И той отново почувства, че върши сериозна тактическа грешка, правейки тази отстъпка. Не можа да не си помисли: „Компромис до живот.“

Но имаше причина да бъде отстъпчив. Постоянното безпокойство, което беше преживял през последните седмици пред мисълта за едно физическо разногласие с Жаклина, се беше разпръснало от връзката им през тая първа нощ.

— Освен това трябва да ви кажа — добави Жаклина съвсем тихо, — че ако Франсоа не беше мъртъв, ние никога нямаше да се запознаем и… и най-сетне… да се намираме в положението, в което сме сега.

„Разбира се“ — помисли Габриел, без да съзнава положението на подчиненост, в което го поставяше тя, и лекотата, с която го приемаше той.

Понеже той беше живият, смяташе себе си за победител.

Трогната, Жаклина леко поглади с пръст розовия белег, който разделяше лявата ръка на Габриел по цялата й дължина до лакътя — сякаш разпукана кора на хляб. Такава бразда от по-тънка и по-светла малко набръчкана кожа — следа на разкъсване от снаряд — имаше и Франсоа, само че на десния си хълбок.

— Наистина аз съм обречена на мъже, които имат рани — прошепна Жаклина с усмивка.

 

 

От този момент, където и да отиваха те, Жаклина винаги държеше в стаята си снимката на Франсоа, само че в рамката тя бе поставила — още един начин да се измъкне от трудното положение — снимките на двете деца, които отчасти прикриваха образа на баща си.

Но очите на мъртвия винаги се виждаха, отгоре.