Морис Дрюон
Разруха (58)

VII

Едно ужасно измръзване на пръстите на краката, което се дължеше на това, че Лавердюр, обувайки ботушите му, бе оставил тънките копринени чорапи, възвърна Габриел към действителността…

Той се намираше в една алея сред гората в зараждащата се утрин. Двамата вървяха бързо, без да знаят защо, но въпреки бързия ход Габриел зъзнеше. Лавердюр, дърпан от копоя, вървеше на няколко крачки пред него и подвикваше с глух глас:

— Хайде, миличка, хайде! Търси! Там! Там…

Сигарета тичаше, душейки с нос на няколко сантиметра от земята. От време на време тя повдигаше муцуната си при някой храст, колебаеше се, опитваше се да надуши в студения въздух нещо доловимо само за нея и после тръгваше отново.

Внезапно, без да проявява повече колебание, Сигарета се хвърли напред, едва не издърпвайки каиша от ръката на пикьора, изкачи се по ниския склон и ръмжейки, искаше да се втурне в гората.

— Ти си права, както две и две правят четири, миличка — рече Лавердюр, задържайки кучката. — Да, така ще е. Този елен няма да излезе от гората. Все пак жалко за такъв хубав екземпляр — ако се съди по следите, — а да не можем да го подгоним — добави той, хвърляйки злобен поглед към Габриел.

Той замълча няколко мига, поклати глава, после добави с тих глас:

— Като си помисля, че никога вече няма да видя госпожа графинята на кон…

Габриел се сви, прегъна се изведнъж, сякаш щеше да повърне. Но той само се оригна силно и студеният въздух около него замириса на шампанско.

— Значи, господинът се съвзе малко? Знае ли господинът какво ще трябва да казва? — попита Лавердюр.

Габриел се изправи, въздъхна дълбоко, огледа се наоколо, после спря поглед на Лавердюр.

— Да… да… мисля… — каза той.

— Добре, тогава нека господинът ме изслуша добре — продължи пикьорът, втренчвайки строго сивите си очи в очите на Габриел. — Господинът се е върнал от Париж, предполагам, точно в шест без четвърт. Господинът е бил весел, той е прекарал нощта в компания, но това, това не ме засяга. Господинът се е върнал с колата точно когато аз тръгвах за гората със Сигарета. Господин графът ми каза: „А, вие ли сте, Лавердюр! Почакайте ме и аз ще дойда да преследвам дивеча с вас.“ Аз отговорих: „Господин графът е вечно същият, винаги неуморим. Това е хубаво; приятно е за един пазач на копои господарят да дойде с него.“ Мирно, Сигарета! Мирно!

Двамата мъже бяха се изправили един срещу друг, високият Габриел, навел малко чело, а Лавердюр, набит, с повдигнато лице и с ръка, разтърсвана от нетърпеливата кучка.

— Господинът ще направи добре, позволявам си да забележа, да изтрие ухото си. Особено днес това няма да направи добро впечатление.

Габриел намери една носна кърпичка в джоба на палтото си, изтри червилото, оставено от бар-дамата, и погледна кърпичката. Къде ли беше се дянало това момиче? — запита се той. Изведнъж видя една отваряща се врата, едно премятащо се тяло. Дали не беше убил и нея? Невъзможно му беше да си припомни нещо друго освен две близо разположени очи, както човек ги вижда насън. И все пак кърпичката…

— Тогава — поде Лавердюр — господинът ми каза да изпразня радиатора на колата, докато той се преоблече. Господинът не искаше да събуди госпожа графинята, аз не знам, но предполагам, че… господинът не е събудил госпожа графинята — повтори Лавердюр по-високо и по-ясно, докато получи знак на одобрение от Габриел. — После господинът бързо се преоблече; той слезе веднага и ние тръгнахме край задната страна на замъка. Това е всичко; нищо друго не е станало… Ако попитат господина да си припомни не е ли чул нещо зад себе си, когато е минавал през парка, господинът, размишлявайки, би могъл да си припомни, че ми е казал: „Чуйте, Лавердюр, какъв е тоя шум?“ и че аз съм му отговорил: „Сигурно някой изсъхнал клон е паднал в езерото…“ Но само ако го запитат… А после сме отишли До Шен-Брюле, където бяхме се разбрали вчера с господина, че ще отида, защото бяха ми съобщили, че нататък имало дивеч; ние сме започнали да търсим и сме открили един елен и стадо със сърни в големия участък…

Лавердюр приклекна, разбута няколко клончета върху земята, тикна показалеца си в една дупка, голяма колкото петфранкова монета и дълбока няколко сантиметра, в студената купчина окапали листа.

— Този елен е на четири години, няма съмнение — каза пикьорът. — И е хубав екземпляр… Господин графът може сам да види… А ето стъпките на сърните, там… И което е най-интересно — има стъпки и на други животни по същите следи. Тази голяма следа там, триъгълната — господинът вижда, нали, с двата шипа отзад (и Лавердюр започна отново да разчиства листата), — е добре, той е тригодишен, тежи сто и двайсет до сто и трийсет килограма, минал е тук през нощта; стъпките са още съвсем пресни. Но Сигарета, вижте, тя даже не се нахвърля на тези следи. Нали е дъщеря на Валансе…

Ловният инстинкт и желанието да се свърши добре започнатата работа надделяваше над всичко друго; и пикьорът продължи да говори, служейки си с всички тия обичайни изрази, употребявани от толкова векове, че човек забравя даже техния произход: „вървя по следите“, „изпреварвам“, „заблуждавам“, „вдигам“, „подгонвам“, „обратен път на кучетата по следите на дивеча“…

— Днес няма да загубим нищо, ако отделим повече време на животните — поде той. — Много бих искал да видя как изглежда този елен.

Той навлезе в сечището, вървейки предпазливо по зигзагообразните следи, оставени от кучето; Габриел го последва; от време на време тънки голи клончета шибаха лицето му.

— Ш-шт! — прошепна пикьорът на Габриел, чиито замръзнали подметки скърцаха непредпазливо по листака.

Изведнъж Лавердюр се наведе и дръпна Сигарета до себе си, повтаряйки й: „Стой мирно, миличка, стой мирно!“ и прошепна:

— Господин графът вижда ли ги? Там…

И пръстът му посочи през храсталака, недалеч от тях, един елен и три сърни, възжълточервеникави в утринната светлина срещу белеещите се тънки стебла на брезите. Животните навеждаха шии, издигаха ги, захапали със зъби някой лист или тревичка, които преживяха с пренебрежителен израз, и правеха по няколко крачки с грациозните си нозе, тикайки пред подвижните си нежни муцуни млечното кълбо на дъха си. Една от сърните беше доста по-дребна от другите.

Габриел улови челото си с ръце.

— Но най-сетне, Лавердюр, какво е станало? Какво съм извършил? — провикна се той.

При звука на гласа му сърните подскочиха и в хубавите им продълговати очи на късогледи принцеси се появи силна уплаха; еленът обърна рогата и тръпнещите си ноздри по посока на хората; после стадото се отдалечи в лек, изящен тръс, сърните, тикайки се хълбок до хълбок, следвани от елена.

— Господинът не трябва да мисли повече за това. Господинът трябва да забрави всичко, сякаш нищо не е било — рече Лавердюр, — и да помни онова, което му казах… Сега можем да се върнем. Сега е подходящо време…

На Габриел се струваше, че мисълта му работи на няколко плоскости едновременно и на различни дълбочини.

„Сякаш нищо не е било…“ Имаше един етаж в мисълта на Габриел, където обърканите спомени от ужасната нощ наистина не се различаваха по нищо от кошмарен сън или от видения в пияно състояние. Сигурно щяха да разтърсят Габриел за ръката и да му извикат: „Хайде, събуди се най-сетне!“ и всичко щеше да бъде, както си е било, и Габриел щеше да продължава да ревнува от Франсоа и да измъчва Жаклина.

Но на друг един етаж в мисълта му се появяваха проблясъци от действителността: имаше следи от червило върху носната кърпичка, което доказваше съществуването на бар-дамата; имаше оскъдни доказателства, които правеха спомените реални. Габриел се сети за някакво писмо… беше ли му се сторило, че го е писал, или действително бе го написал? Дано да не са намерили това писмо!

И имаше най-сетне една част от него, където Габриел се готвеше да се преструва на изумен, отчаян, да отговаря на, разпита на полицията, да бъде задържан за убийство…

— А крака, какво направихте с него? — попита рязко Габриел.

— Закачих го пак в колата, на мястото му, господин графе.

— Добре, много добре — отвърна Габриел, сякаш пикьорът беше изпълнил едно от задълженията, за които беше нает.

После Габриел разбра, че този човек, този прислужник се опитваше да спаси честта и живота му.

— Благодаря, Лавердюр — каза тихо той.

— О, господинът няма защо да ми благодари. Направих го… не бих могъл да кажа защо… Освен това не е сигурно, че ще успеем.

Когато излязоха от сечището, пикьорът по навик добросъвестно прекърши едно клонче отстрани на пътя, за да отбележи следите на елена.