Морис Дрюон
Разруха (19)

VI

Приборите бяха вдигнати, масичката за бридж сгъната, прислужникът беше изчезнал някъде в дълбочините на храма. Единствено глухият шум от минаването на някоя кола долу по авенюто от време на време напомняше на Силвена за съществуването на себеподобните й.

Внезапно разчувстван, Вилнер я сграбчи за ръката.

— Миличка, имам нужда от теб — заяви той. — Ти трябва да ми помогнеш да се самоубия.

С дълбокия си глас той тъчеше около пленницата си мрежа с дебели като кабел конци ту със совалката на щастието, ту със совалката на отчаянието, оплаквайки се от прекалената си слава и разточителството на своя гений, които го осъждаха на вечна самота. Той пускаше в ход всичките си примки, за да си създаде илюзията, че има работа с мъчнодостъпна жертва.

„Освен това на жените винаги им прави удоволствие, когато изглежда, че се мъчиш да ги завладееш“ — мислеше си той.

Няколко мига по-късно той я уверяваше:

— Но преди да умра, ще учудя всички. Ще напиша един „Мойсей“, ще създам нещо, което и това магаре Шатобриан не успя да постигне. Това ще бъде единствената ми истинска автобиографична творба.

Да говори за себе си, беше негов начин да прелъстява. Той не се страхуваше нито от прекаленото, нито от смешното. Не се отвращаваше също така да открива чертите на своя характер и източниците на вдъхновението си пред някой, когото искрено презираше и който несъмнено беше неспособен да оцени дори половината от това, което той казваше. Вилнер играеше ролята на своята личност за собствено удоволствие, а Силвена беше необходимата зрителка за хилядното представление.

„Ето още една, която ще си спомня и ще може да каже, че е виждала Вилнер без броня, още една, която ще разпространява легендата за мен.“

Силвена не можеше да не се поддаде на чудовищната жизненост на това същество, което, колкото повече напредваше часът, толкова по-огромно и по-фантастично ставаше.

И настъпи момент, в който, ако човек би погледнал Вилнер, не би могъл вече да каже дали той приличаше на ония праисторически опити на природата, на ония, креатури — полухора, полуживотни, спомена за които бяха запазили религиите преди Израел, или пък представляваше някакъв нов опит, нов незавършен прототип посред пътя между човека и божеството.

Изпаднала всецяло под влиянието на смазващото му присъствие, Силвена беше съвсем забравила собствените си мечти, които лелееше за тази вечер.

„Той ще върши с мене каквото си поиска — помисли тя. — Но дали изобщо може да върши каквото и да било? Дали въобще има някакво желание? Или всичко това е само измама?“

Заинтригувана и отчасти за да си възвърне самообладанието, тя стана и каза:

— Късно е вече, трябва да си вървя.

Истинска тревога се изписа по лицето на Вилнер, Той хвана китките на Силвена:

— Не, не. Не бива да си вървиш сега. Та ние едва започваме да се разбираме. Ти също не си щастлива… знам го, виждам го… вярвай ми, така е. Не трябва да прекъсваме това, което вече започнахме.

Гласът на Вилнер стана още по-глух, настойчив и едновременно умоляващ.

— Ще ти дам възможност да преживееш редки мигове — поде той. — Миналия път ти беше много млада, не можеше да схванеш с кого се любиш. И не може да си била щастлива, защото не знаеш какво значи да бъдеш обичана от мен.

Когато разправяха за подобни излияния на Вилнер, всички се смееха. Но тази, на която той правеше подобно признание след полунощ, не можеше, запазвайки правото си да застане следващия ден на страната на присмехулниците, да не изпитва в момента надежда или ужас.

— И аз ще направя от тебе голяма актриса — шепнеше божеството.

„Дано само не си отиде тази малка глупачка! — мислеше той в същото време. — Много труд си дадох за нея. Какъв съм тъпак! Трябваше да й го предложа с по-малко церемонии.“

Той знаеше, че ако Силвена си тръгне, щеше да я намрази; знаеше, че ще се почувства унижен, смешен от безплатното си представление; но преди всичко знаеше, че ще прекара останалата половина от нощта, като проверява пулса си и се упреква, че е пил много, че е приказвал много, че се е възбуждал много. Той с тревога щеше да се вслушва как бие сърцето в гърдите му, но упорито щеше да изследва ритъма на вътрешните си органи, загадъчното управление на автономната си нервна система, която все пак беше изложена на произвола на някоя отрова, на някой удар или просто на разрушителното действие на годините. Какви тайнствени сили управляваха движенията на сърдечния мускул? От кой момент на невнимание, от каква грешка на тия сили зависеше неговото внезапно замлъкване и вечна неподвижност.

Ако „тая малка глупачка“ се заинатеше да остане до вратата, леко поклащайки хубавите си червени къдрици и повтаряйки: „Не, моля ви се, Едуард… наистина“, Вилнер, знаеше, че ще остане буден чак до зори, насочил цялото си внимание върху живота, който се спотайваше в гърдите му.

Преследван и измъчван от мисълта за нищожеството на плътта и нейната преходна тленна същност, смазван от безпределно ясното съзнание, че огромното му тяло е само своеобразна купчина от меки клетки, от лепкави, различно оцветени течности и безброй пори в бавно, но непрекъснато гниещата тъкан, той нямаше да има друго средство, за да прогони безсънието и страховете си, освен мислено да съставя списъка на любовниците си, година след година, прибавяйки към годината 1922 и името на Силвена… Най-сетне първите лъчи на деня щяха да се процедят през пролуките на капаците; последната приспивателна таблетка, взета много късно, най-сетне щеше да окаже регулиращото си действие върху спотайващите се вътрешности…

Вилнер погледна часовника. Трябваше да чака дели шест часа, преди да почне да се зазорява.

— Ти няма да откажеш на един старец — каза той, падайки на колене, за да използва и тоя последен аргумент.

Но Силвена, която той караше да изиграе пиесата докрай, вече седеше на ръба на леглото.

Вилнер предпочиташе тя да се съблича бавно и уж отдавайки се на безкрайни встъпления, прегръщаше младата актриса. Той й беше признателен за миговете на вълнение, които му подаряваше тя, преструвайки се, че отказва да стане негова. Това беше хубаво; дотук тя беше играла ролята си добре и му бе дала възможност да я дебне като жертва.

Силвена се задушаваше върху кожите; миризмата на лекарства от нощната масичка дразнеше ноздрите й.

Тя беше достатъчно опитна, да се прави, че й е приятно, а имаше и „достатъчно мозък в главата“, за да изпита в действителност удоволствие, ръководейки се от това, че „знае с кого се люби“.

През това време старият минотавър, чувствайки до себе си младата жена, също не спираше да размишлява.

Мисълта му, зареяна в ония студени висини, където Силвена не значеше повече от някакво насекомо под подметката му, се стремеше да разреши вечно изникващия проблем: „Защо, защо само любовта утолява тревогата на нашата плът?“