Морис Дрюон
Разруха (29)

IV

Към края на следобеда Анатол Русо, изплувал най-сетне от мъглата на повишеното си от изобилната гощавка настроение, вече започна да разглежда нещата с по-друго, до известна степен недоверчиво око. Шудлер с треперещата си ръка и със странните си думи му се струваше доста грохнал, а предложението на Стринберг беше някак си много внезапно… Наистина не беше възможно да узнаеш какво става в главите на тия двама мъже.

Русо телефонира на Симон Лашом и го попита дали може да намине към министерството. Симон пристигна късно.

— А, драги ми Симон — посрещна го министърът… — Исках да ви помоля… Някакъв фотограф от вашия вестник настоя оня ден, на едно благотворително тържество, да ме снеме сред асовете на операта. Чудесно, знам… Но поради известни събития и поради важните решения, които може би ще трябва да взема тия дни ще ви бъда признателен, ако снимката не бъде поместена.

Макар и да знаеше от опит, че Русо губеше по цели два часа от работния си ден, за да изскубне това, което се говореше за него в печата, да подсказва статии, да спира други и да ласкае карикатуристите, все пак Симон си помисли, че министърът не бе го разкарал за да му каже само това.

Все пак за всеки случай, за да не бъде посещението му напразно, той връчи една молба за повишаване на някакъв финансов инспектор от своя избирателен окръг.

— Дадено, дадено — обеща Русо. — Предайте молбата на Дюпети! На мен оставете само една бележка. Ще бъде уредено.

Русо стана, когато стенният часовник на Бул удари седем часа — „… номер втори от инвентарния списък на Людвиг XIV…“ — приближи се до Симон, хвана го свойски под ръка и отвеждайки го до прозореца, отчасти му разправи за обеда си у Шудлер.

— Драги ми приятелю — започна той, — аз напълно покорих тая личност, за която твърдят, че е недостъпна и пред която треперят всички. Той е очарован от мене; впрочем аз му изложих основно финансовото състояние на страната и трябва да ви кажа, направих го блестящо. Не го помолих за нищо. От своя страна той ми направи предложения, за които още не мога да говоря, но които са извънредно важни…

Той спря за миг.

— Погледнете тук. Колко е хубаво, колко е величествено всичко това — продължи той, сочейки към колонните сводове, които вече се изпълваха с вечерни сенки. — При все това бих искал да знам какво мислите вие за състоянието на нашия общ приятел Ноел в тоя момент и какво точно има между Стринберг и него.

— Но… нямам никаква представа — отговори Симон предпазливо, но искрено. — Аз се занимавам изключително с „Л’Еко дю Матен“ — работа, която е съвсем откъсната от останалата дейност на Шудлер, и никак не се интересувам от банкерската му дейност.

— Да, да, знам — побърза да го прекъсне Русо, — но Шудлер ви се доверява така, както не се е доверявал никому, па даже и на сина си; опитайте се да го поразпитате малко нещо по тоя въпрос. Това, което искам от вас, е в негов интерес… а може би и във ваш личен интерес.

Русо направи известна пауза, после продължи.

— Стринберг предложи да ми отпусне заем — тихо добави той, изтървавайки това, което си бе обещал да премълчи. — Това, което искам… Остава само да уточним цифрите, нали разбирате.

Тщеславието отново вземаше връх над недоверието. Симон поклати глава.

— Ах, драги ми Симон — поде министърът, усмихвайки се гордо и издигайки ръка към рамото на младия депутат, — вие сгрешихте, като ми изменихте!… Да, да, знам добре какво казвам. Не трябваше да се кандидатирате в друга партия. Мястото ви беше при мен. От това само ще загубите време. Може би много скоро при мене ще има държавно подсекретарско място. Но най-сетне и това може да се поправи.

Виждайки се вече на върха на славата, Русо гледаше с известно вълнение бившето си протеже.

— Значи, мога да разчитам на вас — завърши той. — Но всичко това ще си остане между нас, нали? Вие виждате доверието, което ви оказвам.

Симон си тръгна замислен и отиде право у Марта Бонфой. А тя веднага повика по телефона Робер Стен.

Но „Робер“, „председателят“, един от „бележитите приятели“ от камината, тая вечер отиваше на театър. Той искаше да види, преди пиесата да е слязла от репертоара, „новото откритие на Вилнер — тая малка, за която разправяха толкова хубави неща“.

— Според мен тя не струва нищо и има вид на проклетница — каза Марта. — Мисля, че Едуард залязва.

От другия край на жицата председателят отвърна с някаква шеговита игрословица.

— Не, не… аз казвам: той залязва — повтори Марта със звънлив смях. — Робер, ти си невъзможен! Значи, ще дойдеш след пиесата. Разбрано.

Към полунощ председателят позвъни на апартамента на кея Малаке.

Този бивш любовник на Марта беше човек с голямо чело и тъмна кожа. Дългите му изострени пръсти имаха по ставите големи възли, които личаха особено много, когато държеше цигарата си или когато пишеше. Прочут адвокат, забележителен политически жонгльор и вече на няколко пъти министър-председател, Стен обичаше всякакви политически идеи и имаше богата всестранна култура, което често му осигуряваше надмощие при дебатите в Пале Бурбон.

С подаващи се изпод ръкавите на сакото му колосани маншети, с леко приведена снага пред чаша ледено шампанско, в която правеше мехурчета с малката машинка от слонова кост, Робер Стен слушаше Лашом.

Марта Бонфой отправяше към възлите на пръстите на „знаменития приятел“ един от ония меланхолични и нежни погледи, в които се таеше споменът за някогашна любов.

— И така, приятели мои, Русо е глупак, това го знам отдавна — каза Робер Стен — и ти, Лашом, постъпи добре, като не тръгна по стъпките му.

Според парламентарния обичай Лашом и Стен си говореха на „ти“, но с известно стеснение и спазвайки известна мярка; Стен винаги се обръщаше към Симон с фамилното му име, а Симон казваше на Стен „президенте“.

Марта призна, че не разбира как един човек, та бил той даже Стринберг, сам-самичък би могъл да отпусне заем на Франция, за да уравновеси тя бюджета си и отново да възстанови онова, което войната бе опустошила.

— В действителност това е Стринберг и не е Стринберг — обясни Стен. — Ако операцията се осъществи, тя ще бъде извършена от банкерски консорциум, който е зависим от Стринберг и в който, изглежда, иска да влезе и Шудлер… Представи си, Марта, че капитализмът днес се крепи на две неща: първо, на това, което се нарича контрол, тоест положение на насилие, даващо пълна власт на едно акционерно дружество, което има само десет-петнадесет процента от акциите, защото другите осемдесет и пет или деветдесет процента са пръснати между хиляди, а понякога и десетки хиляди напълно безпомощни ръце; и, второ — възможността на едно акционерно дружество да притежава акциите на друго дружество, тоест евентуално да добие контрол над него. Един човек като Стринберг не притежава фондове, които движи, нито мини, нито високи пещи, дъскорезници, товарища, кредитни учреждения, върху които да почива неговата мощ. Той обаче притежава контрола. Той има десет на сто от акциите на десет или дванадесет от най-значителните монополи в Европа, които, всеки на свой ред, контролират десет други и тъй нататък… Стринберг е като някакъв върховен феодал, издигнат върху пирамида от васали. Той може, ако това му се харесва, да сече монети, да печата банкноти със своя лик и да се ползва — и той наистина се ползва — от привилегията на екстериториалност. Той е Лотер или Шарл Кент в една хотелска стая.

Стен се спря и погледна Марта, за да види дали не я отегчава. Но Марта Бонфой имаше дарбата да убеждава мъжете, че те притежават талант.

— Но това наистина е чудовищно — каза Симон; — защото в края на краищата това всемогъщество е стъпило, от една страна, върху дребните спестявания, а, от друга — върху труда на хиляди работници, докери, миньори.

— Разбира се, че е чудовищно! — потвърди президентът, като сви рамене. — Ето защо, ако аз бях на твоите години, Лашом, и ако днес участвах в политическия живот, ти щеше да ме видиш не в центъра, а в левицата.

И той погледна Симон със снизходителния укор, с който хората, достигнали върха на кариерата си, понякога поглеждат младите, които не се бунтуват — нещо тъй нехарактерно за тях.

— А сега нека не преувеличаваме нещата — продължи Стен. — Дребните спестявания, разбира се, ние ги браним в парламента; това е наше задължение и е в наш интерес. Но от абстрактна гледна точка те ме вълнуват твърде малко. Капитализмът се е превърнал в икономическа система на страхливци. Тяхното ръководно начало е да извличат колкото може по-големи печалби при възможно най-голямо прехвърляне на рисковете. Никога не е съществувала каквато и да е възможност за власт, без нечия ръка да не се е протягала да я използва. Фатално е наистина, че хора с авантюристичен дух и даже чисти авантюристи взеха надмощие над простолюдието от боязливи дребни спестители. От всички ония, които искаха и се стремяха да забогатеят, без да вършат нещо или да запазят онова, което имаха, без да произвеждат нещо, се създадоха прословутите „обирачи на каймака на спестяванията“ и всемогъщите финансисти…

Стен стана, приближи се до камината, почука снимката си с пръсти и каза иронично:

— По онова време бях млад и хубав!

После се обърна, опря ръце на зеления мрамор зад себе си и с леко приведена снага продължи:

— Че капитализмът е обречен да загине, в това могат да се съмняват само глупците; всичко свършва със смърт — цивилизации, нации, държави, църкви. Всяка привилегия, която престава да бъде възнаграждение за някаква дейност или риск, завършва с това, че убива ония, които я притежават… Но кога ще настъпи тоя момент? Това вече е друг въпрос!… Когато бях на тридесет години, ми поставиха диагноза, че страдам от сърдечна болест, а аз съм все още тук…

Стен имаше приятен, доста самодоволен, но топъл и отмерен глас с извивки. От мястото, където се намираше, погледът му можеше да се гмурка в пенливата домашна роба на Марта.

— Боже, каква хубава шия имаш! — каза той.

И така, те стояха в тоя богат, изящен и уютен апартамент — три личности, влиянието, решенията и действията на които имаха голямо значение за съдбата на целокупния народ на една страна от сто милиона души; прозорливи, те познаваха пороците на своето време, но не смееха да доведат мислите си до крайните изводи от страх да не осъдят заедно с обществото, което управляваха, и себе си.

Добре възпитани гробокопачи, те се задоволяваха да закопават своя режим в земята, ограждайки го с цветя, за да не се чувства, че той е погребан.

— Да се върнем към Стринберг — поде Стен. — Хората от неговия вид, каквито впрочем има само неколцина в света, надминават по моему прозвището финансисти, което им приписват. Спекулациите им достигат абстрактните области на математиката, на формалната логика или на деспотизма. В същото време те се подчиняват на романтичната концепция на своята личност. Не вярваш ли, Лашом?… Авантюристи, стигнали до диктатурата, но много бързо издигнали се, за да създадат династия, и премного влюбени в себе си, за да я желаят… издигнали се над законите, изолирали се в съзерцаване на могъществото си, те губят връзка с действителността и забравят, че тая безгранична мощ все пак се опира, както самият ти каза преди малко, на пшеницата, която човек вършее, на метала, който лее, на стоките, които минават от ръка на ръка, на корабите, които могат да потънат или да се движат празни, на труда на хората и на техните нужди.

Робер Стен беше се увлякъл. Непоправим бъбрица, ненаситен слушател на себе си, с професионалния навик на адвокат, политик и трибун, той всеки момент можеше да скалъпи някаква реч.

Симон не изпущаше нито думичка от словото на „президента“; той асистираше при формирането на всяка мисъл, по-мъдра и по-блестяща от неговата, и обогатяваше източниците на собствените си бъдещи изказвания.

— И един хубав ден — поде отново Робер Стен — действителните фактори, за които тия поети на парата вече не държат сметка, насищането на пазарите, безполезността на дъмпингите, спадането на покупателната стойност, продажбите на загуба, една безработица, една революция, една лоша реколта в някоя точка на земното кълбо, както и завистта на съперниците им и нетърпението на подчинените им внезапно подкопават почвата под тях и ги сгромолясват от височината на книжното им скеле така, както един изстрел в главата на някой поет съвсем неочаквано слага край на скалъпваните от него с много труд и безсънни нощи произведения върху безсмъртието. Имам основателни причини да смятам, че Стринберг е близко до катастрофа от тоя вид, до едно от ония сгромолясвания на себеподобните му, които карат хората да се провикват: „Но как е възможно!“, когато това им е било писано с черни букви в тяхната съдба. В тоя момент той е на път отново да се впусне в операции от вида на ония, които е сполучил да извърши в началото на кариерата си. Защо мислиш ти, че Стринберг държи толкова много да се даде агреман на Шудлер? Защото сам той, Стринберг, и никой друг е вдъхновител на прословутите синдикати, за да може паралелно с тях да създаде потребителни кооперации, които ще му дадат възможност да пласира производството на ония клонове от промишлеността, които той контролира. Схващаш ли механизма?… Но когато един главнокомандващ, заставайки отново начело на войските си, започва да върши работата на старши лейтенант, поражението не е далеч… От друга страна, на Шудлер, вече в преклонна възраст и донякъде с размътена глава, му се е прищяло да си играе на стринберговци.

Стен спря, за да изпразни чашата си.

— Ако искате мнението ми — завърши той, — и Стринберг, и Шудлер са в много лошо положение и всеки от тях се надява да си възвърне загубеното благодарение на другия с тази разлика само, че Шудлер разчита само на Стринберг, докато Стринберг разчита на шест или седем шудлеровци. Те ще се провалят заедно, а с тях и тоя глупак Русо.

Беше два часът сутринта; Робер Стен целуна продължително ръката на Марта и си тръгна. От благоприличие с него си тръгна и Лашом. На кея, до колата, шофьорът на която се бе стреснал от съня си, председателят каза на младия депутат:

— Хайде, Лашом, върни се при прекрасната ни Марта… Няма защо да се криеш от мене… Аз съм доволен. Имам впечатлението, че тя е щастлива…

На другия ден Симон Лашом телефонира на Анатол Русо, че след продължителния разговор, който бе имал с Ноел Шудлер, смяташе както организирането на синдикатите, така и предлагания от Стринберг заем за съвсем сигурни.