Морис Дрюон
Разруха (51)

XI

Болничната количка се върна от операционната зала към единадесет часа. Лицето на барон Шудлер, открояващо се сред брадата му, сякаш бе сложено върху някакво блюдо, покрито с козина.

Отпуснатите клепачи бяха затворени, а бузите — хлътнали на мястото на извадените изкуствени зъби. Разтворената уста откриваше голите венци, а езикът бе прибран към фаринкса. Лицето беше зачервено. Двама санитари повдигнаха едрото тяло на барона с помощта на чаршафа и го прехвърлиха от количката в леглото.

Веднага една сестра сложи синап върху гърдите на болния; после, закрепяйки ръката му върху една дървена подставка, заби иглата, през която в организма му щеше да се влива капка по капка, в продължение на часове, серумът от една голяма банка, окачена на стойка.

— Наред ли е всичко, господин професоре?

— Да, да… сега само трябва да изчакаме събуждането — отвърна Лартоа, който беше влязъл след количката.

Още в бялата си престилка и с шапчица на главата, той седна до леглото и напипа пулса на оперирания. Да чака… Той имаше време; беше наредил така, че да има време.

След половин час Ноел Шудлер се раздвижи слабо, измърмори нещо неясно, повърна и отново потъна в черния си сън.

Професор Шелиер пристигна след един час, завършил шестата си операция за тоя предобед. Той беше уморен и едновременно съсредоточен, мисълта му бе разкъсвана от шест стенещи тела зад вратите на шест стаи; шест тела, в които ръката му се бе намесила, за да измени хода на съдбата. За по-добро… или за по-лошо? Той никога не можеше да знае, никога не можеше да бъде сигурен…

В този миг Шудлер се събуди напълно от упойката. Погледът му най-напред се спря на стойката със серума, проследи гумената тръба, която свършваше до ръката му, премина на Шелиер, изправен вдясно до леглото, после на Лартоа, седнал вляво, и пак се върна на Шелиер.

— Как се чувствате, мили бароне? — попита Шелиер.

— Гледай ти, та вие все още носите хубавата си шапчица? — каза Шудлер.

После очите му се обърнаха към Лартоа.

— Той е единственият… единственият ми приятел — прошепна болният.

— А аз, аз не съм ли? — извика Шелиер.

— Да, да, и вие, разбира се.

Шудлер попита колко време беше спал, дали го бяха оперирали в същата операционна зала, както първия път. Очевидно мисълта му се въртеше около парливия въпрос, който не смееше да зададе.

Свободната му ръка се плъзна под металическия обръч, опипа хълбока, гънката на слабината, после началото на бедрото и много скоро срещна превръзките.

— Все пак вие сте ми оставили някакъв къс — каза той. — А по-долу?

— По-долу, е какво… по-долу няма нищо — отвърна Шелиер. — Трябваше… Не обичам това, знаете; сам се мразя, когато съм принуден да режа. Обичам хирургията, която запазва. Но когато не може…

— Да, да, трябваше… — повтори Шудлер и главата му потъна още по-дълбоко във възглавницата. — Но не си заслужаваше… Все трябва да умреш от нещо.

Лартоа разбра, че у Шудлер, загрижен досега за живота си, най-сетне бе настъпило примирението; той размени поглед с Шелиер.

Всъщност какво правеха те, двамата, надвесени над това ампутирано, повредено тяло, над тази изхабена мисъл? Шудлер нямаше вече нищо; нито богатство, нито къща, нито приятели, нямаше практически никакво семейство, никакви надежди, не можеше да очаква дори и сянка на радост. Защо тогава Шелиер и той вече от шестнадесет дена се бореха срещу смъртта с инжекции, серуми, хирургически ножчета, връзване на артерии?

„А може би държа да го запазя за себе си, заради удоволствието, което изпитвам от присъствието му, от разговорите с него?… Заради спомените ни?…“

Не, не беше за това… В името на каква солидарност той бе пожелал да задържи насила този полутруп, изправен в дъното на една безизходна алея? Един въпрос, по който не можеха да разискват нито хирургът, нито той. Те и двамата бяха мъже, чийто живот бе съсредоточен във волята да спасяват човешката плът. Такова беше предопределението и задължението им; и славата, която им отдаваха за това, беше предназначена не толкова да ги възнагради, колкото да насърчи други да ги последват и да ги заместят.

— Не мога вече… Не мога вече… — прошепна Шудлер със затворени очи. — Внучето дойде да ме види тази сутрин… да, наистина не мога вече.

Гласът му беше отпаднал и далечен. При един гърч той изплези език, после отново го прибра към гърлото.

Лартоа изпита някакво облекчение; той знаеше, че това е малко подло, но когато агонизиращият приемаше или зовеше смъртта, той не се чувстваше победен от нея.

А нямаше никакво съмнение, че Шудлер изпада в агония.

Кожата на лицето му вече лепнеше към костите; клепачите му отново се бяха затворили, дишането му стана отсечено, неспокойно, смущавано от сгърчения език. Палците се впиваха в дланите му; ръцете, отпуснати и изтеглени, се движеха под завивката като перките на риба.

Професор Шелиер докосна с ръка рамото на професор Лартоа.

— Знаехме го — прошепна той. — Хайде, ела. Все пак трябва да хапнем нещо.

Те слязоха, облякоха саката си, напуснаха болницата и влязоха в малкия ресторант точно насреща, където Шелиер имаше обичай да обядва през дните, когато напускаше болницата много късно.

— Значи, господин професоре, един хубав бифтек с пипер както обикновено? — попита собственикът, бършейки масата.