Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на човеците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chute des corps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Морис Дрюон. Разруха

Превод: Елена и Борис Станишеви

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Малина Иванова, Йорданка Маркова

Дадена за печат на 15.X.1964 г.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 14–72

Формат: 84/108/32

Тираж: 25 090

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Държ. издателство „Народна култура“ — София, 1965 г.

История

  1. — Добавяне

IX

При всеки траур в семейството, до смъртта на майка им, Мари-Анж и Жан-Ноел бяха носили дрехи в спокойни тонове: бели роклички с бледолилаво коланче, после рокли в теменужен цвят с бяло коланче, моряшки костюми, после костюми от „Итън“, за които бяха избрали доста тъмен сив цвят, за да могат да послужат и при първото причастие и при погребенията… Този път обаче децата трябваше да носят шестмесечен траур в черно.

Мари-Анж си припомни разочарованието, когато на шестгодишна възраст, в деня на погребението ма дядо й поета, й бяха донесли бяла рокличка вместо роклята на „дама“ и черен воал, както тя се беше надявала. Този вид радости идват винаги много късно.

Мари-Анж се дразнеше сега от тъжните, черни като сажди памучни чорапи, които я принуждаваха да носи и които тя всяка сутрин опъваше на сиви жартиери.

— Поне да бяха копринени!… — оплакваше се тя на Жан-Ноел. — Не дрехите изразяват скръбта.

Дойде лятната ваканция. Госпожа дьо Ла Монри замина за Динар, отвеждайки внучетата си. Те отново имаха право на боси крака, на пола от бяло пике или на риза с отворена яка.

Всеки ден преди обед госпожа дьо Ла Монри, опирайки се на един затворен слънчобран, се разхождаше, придружена от Жан-Ноел.

През това време Мари-Анж, която се беше учила лошо през изтеклата учебна година… „тя има оправдание, но това не е причина“ — казваше госпожа дьо Ла Монри, оставаше затворена в хотела да приготвя уроците си.

Всяко друго дете освен Жан-Ноел щеше да се отчае или да се почувства унижено да придружава всеки ден една стара, навъсена дама, властна и глуха. Жан-Ноел, напротив, изпитваше някакво мрачно удоволствие да върви в крак с баба си, да носи пакетчето с бисквити, които тя купуваше в един магазин, и да среща с нея други стари дами, чиито бръчки, привички и чудновати труфила той никога не се уморяваше да наблюдава. Всъщност те бяха същите същества, но измити, възпитани и добре облечени, както и просяците, наредени някога пред вратата на дома Шудлер, на които дядо Зигфрид раздаваше милостиня.

Да съзерцава старостта, беше за Жан-Ноел удоволствие, от което той никога не се уморяваше и което задоволяваше у него двойната нужда от жестокост и нежност. При това той не беше някое от ония малки лицемерни момчета, стеснителни и потайни, които живеят в полите на бабите си. Жан-Ноел сега беше вече почти юноша, малко повече израсъл, може би малко блед, с чисто светло лице, с изящни движения и с откровен и едновременно малко недостъпен израз.

Старостта, трагичните събития и смъртта бяха премного обкръжавали люлката и детството му, за да не оставят у него склонност към болезненото. Внезапното съобщение за смъртта на майка му, получено преди шест месеца в една планинска хижа, беше завършило, през сълзи, това възпитание в нещастията.

Госпожа дьо Ла Монри имаше обичай след разходката да отива на плажа и да се изтяга върху един платнен стол, за да даде възможност на Жан-Ноел да гледа жените, които минават.

— Ти си на петнадесет години — казваше тя — и понеже родителите ти са починали, все някой трябва да оформя вкуса ти. И тъй, тази там как я намираш?… Не ти ли харесва?… Е добре, грешиш; тя е малко снажна наистина, но има внушителен вид. Аз, която имах много хубаво тяло, знам какво говоря.

Летните рокли, прилепналите бански костюми, глезените, подаващи се от сандалите, движението на позлатените бедра, свободните мишници — всичко беше предмет на изучаване. Госпожа дьо Ла Монри не забелязваше стеснението, което понякога обземаше момчето, нито начина, по който жените вече го гледаха, както не съзнаваше и силата на собствения си глас.

— Погледнете, бабо, ето една, която ми харесва — шепнеше понякога Жан-Ноел.

— Бедно мое дете — отвръщаше госпожа дьо Ла Монри, — наистина ти нямаш никакъв вкус и аз се питам защо ли си правя труд да те уча. Ти харесваш само леките жени.

Ако до обед госпожа дьо Ла Монри тиранизираше внучетата си, следобед, докато играеше бридж, тя се осланяше на доброта възпитание, което им беше дала сутринта.

Жан-Ноел беше се сприятелил на плажа с някакви много по-възрастни от него англичани. Една руса и бледа жена го научи, между другото, да пуши, да пие по чаша уиски в шест часа и да лежи изтегнат до нея, без да говори, под един сенник, докато тя машинално чертаеше върху пясъка рисунки, които винаги почваха неприлично и свършваха с букет цветя. Жан-Ноел се изчервяваше малко; русата жена го наблюдаваше с полупритворени мигли и дишането й се ускоряваше леко.

Всеки ден Жан-Ноел се връщаше към чашата уиски, към рисунките и към русата жена като към някакъв наркотик, който той отнасяше със себе си, за да запълни нощта. Той разглеждаше леко червеникавите петна, които на моменти правеха по-тъмни бузите на бледата му съседка, и си я представяше как ще изглежда, „когато остарее“; чакаше с леко биещо сърце тя да дръзне или да предложи нещо, но тя никога не дръзна, нито предложи каквото и да било…

Мари-Анж властваше над няколко момчета на нейна възраст. Тя отхвърляше с рязко движение косите си назад, разпореждаше се, смееше се високо, обичаше да я събарят във водата или да я хващат през кръста тия, които тя предизвикваше за надбягване.

Братът и сестрата си разменяха укори за държането си, които до голяма степен приличаха на изблици на ревност. Но пред баба си те се поддържаха напълно съучастнически…