Морис Дрюон
Разруха (56)

V

Залата на „Карнавал“ беше празна. Оркестърът свиреше само за ван Хеерен, който дремеше, и за Габриел, който, настанил се самичък на отделна маса, беше поискал лист и пишеше.

Ани Фере си бе отишла. Цигуларят поглеждаше метр д’отела, метр д’отелът поглеждаше сервитьора; бяха сложили сметката първо пред холандеца, после пред Габриел. Габриел пъхна разсеяно бележката в джоба си и направи знак да налеят отново за пиене.

Той знаеше, че е пиян. Но чувстваше мисълта си необикновено бистра посред един хаотично движещ се свят; сякаш беше в центъра на някаква светлина, около която безсмислено се въртяха всевъзможни фигури. Най-сетне той разбра как беше създаден светът. И се почувства не само прозорлив, но и необикновено умен.

„Понеже аз си отивам, тя трябва да знае защо“ — беше си казал той.

И горе на листа, който му бяха донесли, беше написал:

Понеже аз си отивам, вие трябва да знаете защо…

После фразите бяха дошли от само себе си с такава точност, с такава яснота, че самият Габриел се учуди.

Понеже няма повече да ме видите, трябва да знаете защо. Вие ме накарахте да страдам в продължение на две и половина години, както не е допустимо да страда човек. Не е позволено да караш някого непрекъснато да страда така, както вие ме накарахте да страдам…

Всичко това изглеждаше на Габриел едновременно болезнено и бляскаво; единственото, което го смущаваше, беше, че всички редове, които изписваше, се срещаха в края на листа. Но всъщност това беше нормално, нали успоредните линии се срещаха в безкрайността…

Вие никога не престанахте да разговаряте с вашия мъртвец. Но дали той ви отговори? Не, той не ви отговори, защото отвъд, няма нищо. Това ще бъде наказанието ви, когато го разберете. Няма нищо отвъд, нищо!

Прекъснаха го група гуляйджии с книжни шапки, които свиреха на дървени тромпети.

Те донесоха със себе си дъха на отминал гуляй, на глупаво упорство да продължат веселието, започнато от вечерта, и да използват останалите възможности.

Полюлявайки се на уморените си нозе, подпирайки се с ръце, крещейки, за да не заспят, и с всички признаци на пресищане върху лицата, тия хора бяха остатъци от оная парижка Бъдни вечер, която беше подтикнала Габриел да излее гнева си.

Музикантите, изтощени, се опитаха да създадат изкуствено оживление и веселие и запушалките от бутилките с шампанско тутакси заотскачаха под чевръстите пръсти на сервитьорите.

Отмъщение… — продължаваше да пише Габриел — вие заслужавате нещастията, които ви сполетяха и които тепърва ще ви сполетят.

Той не се учуди, когато, повдигайки очи, видя ван Хеерен смешно нагизден с тюрбан от разтегателна хартия, нито когато и на него самия поставиха книжна клоунска шапчица.

Разноцветни книжни ленти, хвърлени през залата, се обвиваха около врата, маншетите и писалката му, а малки еластични топчици отскачаха от слепоочията му.

Някаква бар-дама, която бандата гуляйджии беше повлякла със себе си, минавайки през едно не тъй първокласно заведение като „Карнавал“, се приближи до Габриел и навеждайки се над масата, му каза с оня ироничен, предизвикващ и почти нападателен тон, който често имат леките жени:

— На кого пишете така? Сега не е време за писане! Любовно ли е писмото?

Габриел повдигна вежди към нея, без да я вижда, без да забележи, че тя беше бледа, че имаше черна гладка коса и че можеше да бъде почти хубава, ако очите й не бяха толкова близо едно до друго и челюстите й не бяха толкова широки.

— Наистина вие не сте никак разговорлив! Няма да ви направя нищо лошо, уверявам ви! — добави тя и тръгна към гардероба.

Цял омотан в книжни ленти, Габриел отново се наведе над листа.

Вие не разбрахте що за човек съм аз и естествено, тъй като не ме разбирате, не ще разберете и писмото ми…

Тогава Габриел остави писалката, взе листа и със съвършена логика го накъса на осем парчета.

В този момент шумната група, тикайки веселбата пред себе си като ръчна количка, напусна „Карнавал“, за да отнесе другаде врявата и конфетите си.

Бар-дамата, която няколко мига по-късно се появи от гардероба, се провикна:

— А, проклетници такива! Хубаво ме наредиха!

И седна до Габриел.

— Значи, свършихте с писането? — попита тя. — Неприятности ли имате? Хайде, не бива да мислите за това. Трябва да бъдете весел. Да отидем да потърсим другарите ми, искате ли? Мисля, че знам къде са.

Тя свали клоунската шапчица на Габриел, наложи я на главата си и като се обърна към едно огледало, каза:

— Колко хубаво ми стои!

После се опита да вдигне Габриел от стола, дърпайки го за ръцете.

— Хайде, елате, тук е скучно!

— Да — каза Габриел, ставайки. — Трябва да отида да й обясня; лично да й обясня. А след това ще видим… — добави той с широко, неопределено движение.

Донесоха му шубата. Той сложи една стофранкова банкнота в ръката на сервитьора.

— А сметката? — попита метр д’отелът наведен, държейки нова бележка.

Габриел направи друго неопределено движение по посока на холандския барон.

Музикантите бързаха да приберат в калъфите инструментите си, а прислужниците събираха в едно кошче книжните ленти и късчетата от писмото.

Ван Хеерен, виждайки, че го изоставят, се провикна:

— Скъпи приятелю!…

После изведнъж се повали върху креслото, за да заспи в него — този път наистина.

Габриел излезе, повличайки със себе си бар-дамата, която се бе вкопчила в него или по-скоро в шубата му, в елегантните му топли дрехи.

И тя беше полупияна; срамът, че я бяха изоставили, и смътната надежда за печалба я караха да се държи като някакво водорасло за този човек, който даже не и отговаряше.

Те седнаха в колата, затръшнаха вратата и Габриел се повали върху кормилото, хванал главата си с ръце.

— Но какво става с мене най-сетне? Какво става с мене? — простена той.

Той беше напълно поразен от тия постоянно сменящи се в него изблици на отчаяние и омраза.

Бар-дамата го прегърна през врата.

— Хайде, не бъди тъжен, ще видиш, аз ще те утеша, гълъбче, ще видиш — прошепна тя.

И пъхна езика си в ухото на Габриел, сякаш за да проникнат по-добре там думите й.

Сега Габриел мислеше напрегнато за изразите в писмото си и особено за оня бляскав, неоспорим пасаж, който разрешаваше всичко.

— Ти си взела писмото ми, нали? — попита той бар-дамата злобно.

— Не, гълъбче, ти го скъса!

— Не е вярно!

— Но да, уверявам те!

— А, може би тогава!… — каза Габриел и подкара бавно колата.

Бар-дамата галеше бобровата подплата на шубата му.

— Жалко наистина — шепнеше тя — да се слага подобна кожа за подплата!… Знаеш ли какво ми хареса веднага у тебе? — добави тя. — Това, че си във фрак. Фракът придава на човека някаква изисканост… Е, къде ще отидем, гълъбче?

Дьо Воос тръгна към Порт д’Итали.

— Нататък ли живееш? — попита тя още веднъж.

Внезапно той спря колата посред улицата, хвана бар-дамата за раменете и като се опита да улови през мъглата на пиянството погледа на близо разположените й очи, изкрещя:

— Какво има според теб отвъд?

— Как отвъд?

— Ами отвъд, когато умреш!

Бар-дамата поклати глава и отвърна:

— А, значи, това те измъчва? Сигурно си пиян тогава!… Не се безпокой, хайде, там няма нищо. Всичко, което ни разправят, са само приказки! Няма абсолютно нищо, сигурна съм. Точно това е неприятното.

— А! Нали? И ти също си сигурна! — извика Габриел, хилейки се победоносно.

Той потегли отново…

— Сега знам какво трябва да правя — мърмореше Габриел.

— Хей! Аз не знам какво трябва да правиш, но това не е причина да се убиваме. Хайде, миличък, намали.

Тя галеше ръката му, врата, бедрото, опитвайки се да го успокои. Но Габриел не чуваше нищо и не усещаше нищо.

„А-а! Най-сетне ще победя, най-сетне ще й докажа…“ — повтаряше си той. И фенерите, тротоарите и къщите летяха пред него като слънчеви петна и сенки във водите на езеро от двете страни на моторна лодка. Колата вече беше вън от Париж.

— Ако не спрете веднага, ще викам за помощ, ще викам полицията — каза бар-дамата, която от страх беше почнала да му говори на „вие“.

Колелата подскачаха върху паветата на Вилжюиф и скоростната стрелка, осветена слабо от лампичката на контролното табло, показваше над сто.

Жената, паниката на която се увеличаваше от секунда на секунда, се питаше дали този полудял алкохолик няма да я блъсне някъде в нощния мрак или да я изнасили дивашки, а после да я удуши. Тя почна да крещи остро и продължително с нечовешки глас.

Габриел, изглежда, най-после забеляза присъствието й.

— Какво? Искаш да слезеш ли? — запита той.

После намали скоростта, без да спира съвсем, наведе се, отвори вратата и тласна жената навън.

Тя залитна няколко метра, губейки равновесие, спъна се в тротоара, хвана се за едно дърво и остана притиснала се до него с отмаляло сърце и влажни слепоочия.

Задните светлини на колата бяха вече изчезнали.