Морис Дрюон
Разруха (50)

X

Уловил пръчките на кревата зад главата си и насочил към тавана щръкналата си брада на рибар, Ноел Шудлер се бореше с болките.

— Но кога най-сетне ще дойдат? Защо не побързат? Ах, боже! — стенеше той, стиснал челюсти.

Жан-Ноел се беше облегнал от другата страна на леглото и гледаше бюста на стария исполин, подаващ се изпод своеобразния тунел от покривки, повдигнати от специален металически обръч. Под сивите косми на шията на дядо му жилите се издуваха и спадаха едновременно с хърканията. Гърдите му бяха хлътнали.

Изглежда, че кризата се уталожваше. Пръстите пуснаха пръчките; брадата се отпусна и детето видя да се насочват към него цепнатините в дебелите клепачи. Ноел Шудлер каза:

— Трябва още един път да мина през операционната, миличък мой Жан-Ноел.

И той изплези страшно езика си.

Преди шестнадесет дена бяха ампутирали предната част на ходилото му. Но раната не заздравяваше, не беше се възстановило и кръвообращението в крака; болките бяха започнали отново, този път още по-силни.

Ноел-Шудлер беше поискал да види внучето си. Струваше му се, че има да му каже много неща. Беше четвъртък сутринта; детето току-що бе дошло. Ноел обаче не можеше да съсредоточи в думи оная мъгла от мисли и чувства, която се бе спуснала в главата му през последните няколко дни.

Той успя да каже:

— Трябва да пазиш сестра си. Длъжен си. Тя е много мила, но мисля, че се държи не съвсем както трябва да се държи едно младо момиче от нашите среди. Така че…

Това, което каза, необяснимо защо го развълнува толкова много, че трябваше да спре; лицето му се сгърчи, като че ли той щеше да заплаче. Всичко, което произнасяше и което се отнасяше било до миналото, било до бъдещето, за изчезнали същества, както и за тия, които щяха да продължат да живеят след него, беше напоено от чувство на умиление.

Жан-Ноел се отдръпна, защото металическите пръчки на леглото трепереха под ръцете му. Конвулсиите, които разтърсваха тялото на стареца, се предаваха на цялата постеля.

Ноел Шудлер повдигна малко покривката и със здравата си ръка започна да гали голото си коляно, което потрепваше, като че ли по него минаваше електрически ток.

— Бедният ми крак, бедният ми крак — прошепна той, — мисля, че тоя път мога да ти кажа сбогом, а?

Сега е последният момент, когато сме заедно!

След това той отвори чекмеджето на нощното си шкафче, взе една банкнота от сто франка, последната, която имаше, и един чифт грамадни копчета за ръкавели от злато, гравирани с неговите инициали.

— Ето, вземи — каза той на внучето си, — това е за теб. Понеже имаш моите инициали… А банкнотата е за ваканцията…

— Благодаря, дядо.

— Не, не, не ми благодари. Аз трябваше да ти дам много повече… Ах, защо не умрях преди десет години…

Защо е всичко това, защо…

В този миг почна нова криза на страдания. Старецът отхвърли ръце назад, хвана се отново за пръчките и почна да стене:

— Звъни, Жан-Ноел, звъни! Искам сестрата… Искам да ми направи инжекция.

Потта се стичаше по хлътналите му слепоочия.

Тъй като сестрата се бавеше, Ноел започна да вика:

— Банда убийци!… Те ще ме оставят да пукна!

Банда убийци! Правят си опити с мене, знам го. Искат да видят докъде може да се издържи на болката… Жан-Ноел, иди да се обадиш по телефона на префекта на полицията, кажи му, че си мой внук и че тук са на път да ме убият; трябва да направят анкета за тази болница, а ако не предприемат нищо, да знаят, че ще почна срещу тях истинска кампания в моя вестник.

Появи се сестрата с инжекция морфин в ръка.

— Е добре… добре — каза тя.

— Убийци! — измърмори още веднъж старецът, протягайки измършавялата си ръка.

После сестрата излезе и Ноел Шудлер потъна в съсредоточено мълчание, неподвижна напрегнатост, сякаш броеше секундите, които го отделяха от успокоителния ефект на морфина.

Жан-Ноел, отвратен от топлия спарен въздух, наситен с дъха на треска и лекарства, потърси с очи стол. Единственият стол беше зает от някакъв леген. Тогава детето отново се облегна на леглото.

Още от най-ранното си детство Жан-Ноел винаги се беше ужасявал до известна степен от дядо си, от тоя сприхав и всесилен исполин. Изчезването на Франсоа Шудлер (за което Жан-Ноел не знаеше истината) още повече бе усилило тежкия авторитет на стария властелин.

А ето че от тоя бюст, мощен като броня, бяха останали само тесни гърди с изпъкнали ребра и покрити с редки косми; ето че тия опасни ръце, които някога издигаха Жан-Ноел на два метра от пода, сега бяха само треперещи кости; ето че този крак на колоса, който Жан-Ноел като четиригодишно момче бе прегръщал, оставяйки се да го носи през салоните на авеню Месина, ето че този крак сега изчезваше къс подир къс…

— Никак не ми действа тази мръсотия! — изстена старецът. — Това е само вода… Те ми наблъскаха вода в инжекцията… Ах, бедни мой, миличък Жан-Ноел!…

Старецът се наведе и почна да хапе ръба на завивката си, за да не го види внучето му, че плаче…

„Един Шудлер никога не плаче…“ В съзнанието на наблюдателния Жан-Ноел сега този закон рухваше също така, както рязко беше рухнала няколко месеца по-рано пред тлъстите заглавия на вестниците и оскърбленията на съкласниците му вярата в безкрайното богатство на дядо му и както от половин час насам рухваше вярата му в силата на съществата, които са родени преди нас.

— Знаеш ли, ще трябва отново да мина през операционната — повтори болният. — Слагат ти една маска на лицето… и после падаш, падаш в тъмнината като някакъв камък…

Страхът от безкрайното падане под действието на етера го накара да направи машинално движението, което беше правил цял живот: да сложи ръка на сърцето си, на това сърце, което никога не беше страдало от нищо друго освен от страх пред смъртта и сега упорстваше още, съвсем самичко, да съществува в едно грохнало тяло.

Жан-Ноел разбра, че дядо му се страхува и че може би винаги се бе страхувал… Детето добре познаваше това смътно, скрито и коварно безпокойство, но то си мислеше, че го изпитва, „защото беше малко“.

За първи път сега почувства умиление към дядо си; за първи път разбра, че и дядо му е от същото тесто, от което бяха направени всички човешки същества; и той се приближи до него и го погали леко по главата, чак до тила.

— О, да, да, това ме облекчава… — прошепна Ноел Шудлер. — Майка ми ме галеше така, когато ме приспиваше… Франсоа, баща ти, сега би трябвало да бъде тук.

Наистина Жан-Ноел вече не се страхуваше от дядо си. Но друг един страх, много по-силен, го обземаше сега — ужасът, че на четиринадесет години можеше внезапно да се почувства по-силен от идолите на ранното си детство. Защото надеждата да стигне в сигурност до деня, когато и той щеше да бъде като тия идоли, беше само измама; отсега нататък сигурността не съществуваше на земята.

— Хайде, върви си, миличък — каза старецът благо. — Беше много мило, че дойде.

Той почваше да чувства благотворното действие на морфина и сега не искаше нищо друго, освен да се възползва от това.

Жан-Ноел си отиде, отнасяйки със себе си цялото си наследство: една сгъната банкнота, две златни копчета за ръкавели, които леко подрънкваха в джоба му, и чувството за човешката немощ.