Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на човеците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chute des corps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Морис Дрюон. Разруха

Превод: Елена и Борис Станишеви

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Малина Иванова, Йорданка Маркова

Дадена за печат на 15.X.1964 г.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 14–72

Формат: 84/108/32

Тираж: 25 090

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Държ. издателство „Народна култура“ — София, 1965 г.

История

  1. — Добавяне

IV

Тази година януари беше изключително мек. Земята бе набъбнала от неотдавнашното топене на снеговете, а небето бе черно като покрив от сажди.

Лавердюр, нагазил с ботуши във водата, издигнал високо в ръка пламъка на една дебела факла от усукана слама, се изкачваше нагоре по потока. Шарлеман[1] — едно момче от приюта, името на което и без това се бе сторило доста необикновено, за да му дадат веднага прякор… „ако го заслужи, по-късно ще го нарека Ла Раме[2]“, казваше Лавердюр — се грижеше за кучетата и го следваше полузаспал, носейки също една запалена факла, както и цял наръч снопчета усукана слама. Две смели кучета цапаха във водата след тях. Други четири, между които и старият Валансе, припкаха по брега.

Лавердюр с гърлен глас непрекъснато подканяше кучетата да дирят упорито.

— А-ха! А-ха! Търсете, момчета! Там! Там!

„Ако изобщо хванем тоя елен, сигурно ще има някакво значение“ — помисли Жаклина, без да може да определи какво точно значение би имало това. Стана й малко студено и въпреки шубата от време на време потръпваше.

Беше изминал четвърт час, откакто Лавердюр търсеше из яза, а все още не беше вдигнал нищо. Старият шлюз, за който той бе споменал пред маркиза, беше тук, сред кипящата водна пяна, и преграждаше пътя му с дебелите си, покрити с лепкав мъх дъски.

— Все пак трябва да е минал отнякъде. Просто да ти се пръсне главата… — мърмореше си пикьорът сърдито.

Изведнаж някаква мисъл премина през ума му й той извика:

— Шарлеман! Дръж, хвани това.

Той свали ножа, колана и куртката си и ги подхвърли на момчето.

— Какво правите, Лавердюр? — извика Жаклина.

— Нека госпожа баронесата не се тревожи! — отвърна той.

И като приклекна малко, потапяйки се във водата, старият пикьор изви тялото си, залови се със свободната си ръка за една проядена греда и все още държейки в другата ръка запаленото снопче слама, пъхна снагата си в тесния отвор под вдигнатия савак на шлюза, сякаш под някаква гилотина.

„Просто невероятно“ — помисли си Жаклина. И почти в същия миг чуха Лавердюр да се провиква:

— Дявол да го вземе! Та това е невъзможно! Я го вижте вие!

После той се изправи бързо и почна да крещи: Валансе! Хайде, дръж, момчето ми! Дръж, дръж! Шарлеман! Ще ти дам аз на тебе едно спане! Вместо да дремеш, вкарай това куче във водата! Ето го! Хайде, милички!

Старият човек, набит и четвъртит, по черна жилетка, обшита със злато, с панталон, от който струеше вода, със снопчето горяща слама в ръка, се блъскаше сред кипящата вода щастлив и едновременно страшен и красив.

По мъха, който покриваше долната част на савака, той беше открил две пресни следи, оставени от рогата на елена.

— Ах, госпожо баронесо! — продължи той. — Никой не би повярвал, че един елен, и то такъв голям елен, може да се провре оттук. Какъв хитрец! Нека госпожа баронесата ме извини, че ругах, но имаше за какво! Дръжте, момчета, хайде, хубостници такива!

— Браво, Лавердюр! Ще го хванем! — извика Жаклина.

— Възможно е, госпожо баронесо, възможно е. Хайде, дръжте!

Миризмата на дълго преследвания и изтощен елен се бе запазила по оставените от него следи по савака, защото след две къси изръмжавания Валансе нададе висок лай. Останалите пет кучета, кога джапайки, кога плувайки във водата, навлязоха след него в отвора под савака.

Лавердюр бе излязъл на брега и отново бе навлякъл куртката. Сега той удряше по водата с един дълъг прът, като вдигаше колкото може по-силна врява.

Изведнаж шестте кучета, стигнали мястото, където потокът правеше завой — същия завой, който бе посочил маркизът, — едновременно нададоха силен лай. Някаква черна сянка в потока подскочи със силен плясък и после излезе на брега.

— Дръж! Дръж! — изкрещя Жаклина.

— Нали ви казах! — извика на свой ред Дьо Воос.

Жаклина обърна към него признателен, искрящ от доверие поглед, като че ли той беше допринесъл нещо за всичко това.

После те се впуснаха напред, кривейки нозете си във върбовите коренища и глинестите буци.

— Напред, напред! — насърчаваше кучетата си Лавердюр.

Еленът, макар и вкочанясал от водата, има време да се посъвземе. Още миг и той би се изплъзнал изпод носа на кучетата; тогава те отново щяха да го изгубят в тъмнината.

„Даже само с това да останем, че го вдигнахме отново, е вече чудесно“ — казваше си Жаклина.

Еленът наистина се понесе напред и силуетът му сякаш летеше над земята. Но вместо да се скрие в гъсталака, той с все сила блъсна челото си в едно дърво.

Всички чуха глухия удар. За миг еленът остана зашеметен; после препусна отново, но този път, въртейки се в кръг, буйно блъсна на няколко пъти рогата си в дърветата, сякаш нападаше цяла армия великани, и накрая, едва дишайки, се спря до ствола на едно дърво, готов да се отбранява от кучетата.

Пристигнаха мъжете със своеобразните си факли. Изправил се в нощта с тъмната си, залепнала от водата козина, с широкото си, повдигащо се от бързото дишане тяло и с издигнатите си огромни рога, които яростно поклащаше от болка, старият елен имаше стоика, достойна за удивление.

Шестте кучета с вирнати муцуни вече го обкръжаваха, надавайки срещу жертвата си див гърлен лай.

— Но защо се блъска така в дърветата, Лавердюр? — попита Жаклина.

— Той е сляп, госпожо баронесо — отвърна пикьорът, сваляйки каскета си. — Ето на, сега госпожата ще се увери.

Лавердюр се приближи на благоразумно разстояние от животното и раздвижи пред него факлата си. Еленът подуши дима, но не се помръдна; неподвижните му стъклени очи останаха широко отворени и се обагриха с червени отблясъци, които бяха само отражение на пламъка.

— Случва се, госпожо баронесо — каза Лавердюр, — това се случва понякога с престарели елени. Нещо им се пуква в главата и те престават да виждат. Утре или вдругиден този елен щеше да умре от собствената си смърт… Да, знам, това наистина е любопитно, даже странно — добави той, долавяйки за какво мислеха в тоя миг Жаклина и Дьо Воос.

Той смачка с нозете си остатъка от факлата, извади ловджийския си нож и почтително каза:

— Не вярвам госпожа баронесата да иска да го убие…

Жаклина поклати отрицателно глава и погледна Дьо Воос.

Лавердюр се поколеба за миг, после добави:

— Освен ако госпожа баронесата желае да направи честта на господин капитана…

От незапомнени времена беше обичай — и никой не го зачиташе повече от Лавердюр — в такива случаи животното да бъде убито от участващия в лова господар или, в негово отсъствие, от пикьора, но никога от някой гост.

Но, изглежда, обстоятелствата на тоя необикновен лов се бяха стекли така, че беше дошло време да се престъпи тоя обичай; може би между Жаклина и Дьо Воос съществуваше някаква невидима връзка, някаква тайна душевна близост, която те самите не съзнаваха, но която задължаваше стария пикьор да постъпи така, че да ги постави в еднакво и за двамата ласкателно положение.

— Желаете ли? — запита Жаклина.

— С удоволствие — отвърна Дьо Воос и хвана дългия като щик ловджийски нож.

Докато си разменяха тия думи на вежливост, старият елен предчувстваше, че се приближава към смъртта.

Дьо Воос остави наметалото си да се свлече на земята, за да може да действа свободно. С изправени рога животното беше високо колкото него; съжалението, което Дьо Воос изпитваше към него, наистина донякъде се притъпяваше от това, че еленът беше сляп, но все пак в тоя миг той би предпочел да убие по-скоро човек.

— Внимавайте, господин капитан! Макар и да не вижда, този елен все още има сили да се брани — предупреди го Лавердюр. — Трябва да се приближите отстрани и да забодете върха на ножа тук, под самата плешка (пикьорът показваше с палец мястото върху собствената си куртка), да потърсите мекото и после да забиете ножа…

— Да, да… — отвърна Дьо Воос.

— А ти Шарлеман, запали нова факла, после вземи пръта и ако има нужда, пъхни го между рогата.

Кучетата бяха престанали да лаят; с блестящи зъби и настръхнала козина те очакваха края на лова.

Жаклина си представи как някога Франсоа скачаше от коня при звука на рога и се приближаваше така, както сега се приближаваше Дьо Воос, и както тогава изпита същото безпокойство, примесено с гордост.

Животното, почувствало приближаването на човека, сведе широките си рога, пое дъх и се приготви да скочи.

— Отстрани, господин капитан, отстрани! — извика Лавердюр, също приближавайки се към елена.

Чу се страшен вой. Еленът се бе изправил, издигайки над рогата си някаква черна гърчеща се маса, която миг след това се строполи в нозете му.

— Ах, боже мой, мръсникът! — изкрещя Лавердюр. — Действайте бързо, господин капитан!

На земята се бе проснало едно от кучетата с изтърбушени черва и размахани във въздуха нозе.

Дьо Воос нападна елена. Почувствал най-напред съпротивлението на костта, той отмести ножа и за миг нанесе силен удар с тласък на рамото си; едва не загуби равновесие — толкова леко острието на ножа потъна до самата дръжка. Той не очакваше, че едно тъй силно животно може да има такава крехка плът. Старият елен приклекна, после, надавайки нещо подобно на слаб рев, се строполи на дясната си страна; от разтворената му уста бликна кръв.

Жаклина, която от няколко секунди беше престанала да диша, си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам за кучето. Не бях достатъчно бърз, нали? — попита Дьо Воос, запазил пълно хладнокръвие, като връщаше ножа на пикьора.

— О, не, господин капитан! Това може да се случи всекиму — отвърна малко припряно Лавердюр — Напротив, господин капитанът е решителен, повече от това не може и да се желае.

Пикьорът отново беше свалил каскета си. Това движение у него, независимо дали яздеше на кон, или стоеше на нозе, се бе превърнало в рефлекс, щом някой го заговореше, стига само ръката му да беше свободна.

Той избърса ножа в козината на изтърбушеното куче, чиито нозе продължаваха конвулсивно да потръпват в локва кръв, почеса го по гърба с върха на големия си мокър ботуш и каза:

— Бедният ми Артабан, ето че дойде и твоят ред. Това винаги се случва с най-добрите… Но в края на краищата — добави той по-скоро на себе си — по-добре е, че това стана с него, а не с капитана. Не е ли така?

Едва тогава почувства мокротата и студа, които лепнеха по кожата му. „Това ще засили ревматизма ми, ако не ми докара и нещо друго — помисли си той. — Как ли ще ме нахока Леонтина, когато след малко се прибера на тоя хал.“ Изведнаж го обхвана недоволство срещу всичко, без да може да излее върху някого яда си. „Може би, ако бях го убил аз или ако Шарлеман му беше хвърлил пръта… Но… Но какво е това?“

Старият Валансе със зинала уста вече се приближаваше предпазливо към изтърбушените вътрешности на своя другар. Лавердюр рязко отстрани копоя, като изкрещя:

— Назад! Да не си посмял да пируваш с него!

Той извади от джоба си друг, по-малък, добре наточен нож, приближи се до трупа на елена и с един замах разпори утробата му до самите ребра. Мирис на топло дивечово месо се разнесе из цялата горичка наоколо.

Не ставаше дума да се устройва някакво тържество в тоя късен час, а само да се възнаградят набързо кучетата.

— Насам, деца, насам! — викна Лавердюр, широко размахвайки ръце.

Петте кучета се нахвърлиха върху вътрешностите на елена, затънаха в тях до гърди, тракаха със зъби, ръмжаха глухо с настръхнала по гръбнаците козина.

Като чу другарите си да се хранят, Артабан отвори очи; в тях се четеше и мъка, и охота. Той направи върховно усилие да се довлече до другите и също да участва в кървавия пир; после главата му отново клюмна на земята и той повече не се помръдна.

Кучетата продължаваха да трошат хрущялите, да си оспорват четирите преживни стомаха, пълни със зловонни треви и стомашни сокове, да се карат за дългите, гладки като коприна черва, докато острите им зъби разкъсваха техния опал, морскозелен смарагд и рубин.

Жаклина наблюдаваше всички подробности на това зрелище едновременно с отвращение и възбуда.

— За първи път ли убивате елен само с помощта на нож? — попита тя.

— Да, за първи път — отговори Дьо Воос, като се усмихна.

Никой лов както тая нощна хайка и това диво кучешко пиршество под светлината на сламените факли не бе пораждало още у Жаклина чувството, че господства не само над това, което можеше да се получи с пари — кучета и хора, но и над всичко останало — над небето, над равнината, над гората и дивеча, който бродеше из нея.

— Какво казах на госпожа баронесата? Един елен, на чийто гръб вече тежат четиринадесет години — забеляза Лавердюр с израз на известна гордост. — Такова нещо не всякога може да се случи по нашия край. Господин маркизът ще остане доволен.

За няколко минути кучетата погълнаха огромната маса вътрешности и големият елен остана кух като стара заседнала фрегата.

В ръцете на малкия слуга угасна и последната факла.

 

 

На другия ден сутринта, преди да напусне Монпрели, където беше гост на майор Жилон, Габриел Дьо Воос бе посетен от Лавердюр, облечен във всекидневното си работно облекло. Пикьорът му донесе десния крак на елена с още прясна и мека кожа, сплетена в камшик. Пратката беше придружена с визитната картичка на баронеса Франсоа Шудлер; тя бе написала със ситен и нервен почерк:

От името на чичо ми. Заслужавате го! Когато пожелаете, пак заповядайте на лов.

Бележки

[1] Шарлеман (фр.) — Карл Велики. — Б.пр.

[2] Ла Раме (фр.) — вейка, клонче. — Б.пр.