Морис Дрюон
Разруха (36)

XI

В момента, когато Анатол Русо поиска да сключи заема, той се научи, че Стринберг неочаквано бе заминал за Цюрих. Той пребиваваше в Долдер, разкошна резиденция, която се издигаше над града и залива. Русо телефонира в Долдер. Стринберг вече не беше там — преместил се бе в Брюксел. Русо алармира Шудлер; Шудлер изпрати специален човек, който загуби в белгийската столица четиридесет и осем часа само за да установи, че Стринберг е в „Риц“.

— Но той не може да бъде в „Риц“, иначе аз щях да зная — възрази Шудлер, когато му съобщиха това.

— Не, не тук в Париж, а в лондонския „Риц“. Но вдругиден трябва да се върне в Брюксел.

Всички тичаха след Стринберг през Европа, така както тичаха от замък към замък пратениците на сиятелството след Людвиг XI през време на странстващото кралство.

Шудлер с треперещата си ръка и с бомбето взе лично влака за Белгия, видя Стринберг и се върна при Русо с категорично уверение, че в осемдневен срок заемът ще може да бъде сключен.

Стринберг удържа думата си. Осем дни по-късно големият концертен роял отново бе изкачен до втория етаж на хотела на площад Вандом, изпреварвайки с няколко часа пристигането на финансиста. Вечерта той води безкрайно дълъг разговор с Русо. На излизане от съвещанието председателят на правителството беше също така доволен, както в деня на тържественото си встъпване в длъжност. Стринберг току-що бе подписал определени ангажименти и отнасяше със себе си гарантирани с подписа на Русо подобни задължения на френското правителство.

Русо заведе Стринберг на вечеря в един ресторант на улица Роял, прочут в целия свят и където целият Париж можеше да ги види. Министър-председателят беше толкова доволен, че даже покани Дюпети, началника на кабинета си, да ги придружи. Финансистът както обикновено пи само минерална вода.

На другия ден сутринта намериха Стринберг мъртъв в банята с прерязани над китката вени.

Стринберг беше прибран човек. Той бе взел предпазни мерки да не цапа, сядайки в един шезлонг и провисвайки ръката си над самата вана.

В апартамента не се намери нищо, никакви книжа, нито даже паспорт; само в камината имаше стъпкана малко пепел.

При все това на следствието в полицията и при аутопсията бяха установени някои странни факти. Най-напред, че прерязването на вените с бръснач бе предшествано от силна доза наркотици, смесени във вино. След това, че левият крак на покойния е бил отдавна ампутиран до глезена и че той имаше изкуствено стъпало. Тая ампутация, която обясняваше накуцването на Стринберг и вечните му високи обуща, даде възможност да се направи още едно откритие.

Проверявайки досиетата си, разузнавателното бюро и службата за надзор над чужденците можаха да открият една сензационна явна идентичност — доколкото описанието на физическия образ с тридесет и пет години разлика позволяваше това — между самоубилия се милиардер и някакъв активен революционер от летонски произход, незаконен син на барон фон Щрудберг; този незаконен син, който се бе подвизавал в различни страни, включително и във Франция, под името на баща си, бе известен като терорист — през 1895 година той беше хвърлил бомба пред сградата на министерския съвет във Варшава. Бомбата бе избухнала, отнасяйки едното стъпало на младия човек.

Фактът, че Стринберг отбягваше жените, сега можеше да се обясни отчасти със страха да се съблича пред тях.

След атентата Стринберг бе изчезнал завинаги. Болница? Затвор? Отнесен от другарите си? Не знаеха нищо.

Той се появи отново едва през 1913 година, този път в Осло, под образа, който запази до момента на самоубийството си на площад Вандом. Пристигнал беше от Северна Норвегия и разполагаше с известно богатство или най-малко с известни покупателни възможности, придобити от земеделски и морски транспортни сделки. Между другото той бе създал някаква риболовна кооперация и веднага се бе хвърлил в строителство и доставка на кораби за нуждите на споменатата кооперация. Разправяха още, че кредитът му почивал на подправен документ, на едно разрешително без покритие, което той бил съставил, фалшифицирайки подписа на банкера, за чиято смърт току-що се бил научил, и който документ бил представил само няколко часа, преди банката да узнае за смъртта на банкера.

Съзерцавайки картата на Север, човек можеше да се забавлява, като си представя пътя на авантюриста и да гадае как след разочарованието от несполучливия атентат личността на Стринберг се бе преобразила сред усамотението на Лапландия. Какви професии беше упражнявал? Какви физически изпитания бе понесъл и каква непреодолима страст за живот и за власт го бе поддържала цели осемнадесет години? По народност официално Стринберг беше норвежец.

Друг странен факт беше, че генералният консул на Норвегия, предупреден незабавно за самоубийството, никога не можа да види тялото на Стринберг.

Когато дипломатът пристигна набързо в хотела на площад Вандом, трупът, скришом изнесен с асансьора за багаж, вече беше вдигнат от полицията. Впрочем никой измежду персонала на хотела не бе го виждал. Секретарката, направила ужасното откритие, бе поставила шофьора на Стринберг и някакъв агент да пазят вратата до пристигането на инспекторите. Консулът отиде в съдебномедицинския институт: там вече правеха аутопсията. Когато той се върна отново, трупът на финансиста беше отнесен за изгаряне според, както казваха, изричната воля на покойния, което не бе доказано никога с никакъв документ. Консулът получи само едно малко сандъче, за да го изпрати в крепостта сред Балтика.

Полицейските служби бяха получили от канцеларията на министерския съвет най-строги нареждания за мълчание. Беше скроена официална версия, според която финансистът се бе самоубил в пристъп на неврастения. Вечерните вестници, задължени да дадат богата паша за въображението на читателите си, се губеха в догадки и бяха принудени да наблягат на второстепенни факти и сведения: „Съседите отгоре чули да се свири на пиано до четири часа сутринта…“ Или пък: „Какво съдържаше тайнственият телефонен разговор с Брюксел?“

И все пак не беше възможно да се укрие, особено от опозиционните вестници, че министър-председателят бе прекарал вечерта на самоубийството в компанията на Стринберг.

Русо бе обзет от тревога и възмущение. Колкото и да го уверяваха, че Стринберг е изгорил всичките си книжа, той се ужасяваше при мисълта, че някой би могъл да измъкне документа, подписан от тях в навечерието на самоубийството, и да си послужи с това като оръжие срещу него.

— Мръсникът му с мръсник! Той ме извози — повтаряше Русо. — Ах! Първото ми впечатление беше вярно. Знаех си го. Щом видях тоя човек…

Но Стринберг не беше искал да „извози“ Русо; той бе искрен през цялото време, докато преговаряха, защото фондовете, които беше обещал на френското правителство, трябваше да бъдат в по-голямата си част прехвърлени на големите групировки на пострадалите. Благодарение на потребителните кооперации, които Стринберг бе създал към синдикатите, той щеше да направи значителни поръчки на материали в дъскорезниците си във Финландия, в стоманените си заводи в Швеция, в стъклолеярните си в Чехословакия, за да пласира наличните си запаси, които заплашително се трупаха в складовете, и да създаде отново работа на цеховете, които свръхпродукцията бе принудила да спрат. Не беше ли той предвидил огромен внос на рибен зародиш от рибниците си в Норвегия, за да зариби отново „опустошените“ реки?

Обикновените хора биха могли да се запитат защо Стринберг така упорито се залавяше да създаде тая сложна верига от операции, да построи тая огромна затворена брънка, вместо да отиде да се настани на село, по бреговете на реките, които обичаше и за които казваше, че водите им се стичат в морето, изпаряват се и се обръщат в облаци, за да паднат отново във вид на дъжд.

Но изглежда, че плодотворният труд на човека, както плодородието на почвата, съществува само на цената на едни и същи непрекъснато повтаряни движения, краят на които се връща отново, за да се загуби в началото.

Появява се обаче един ден светкавица, която обръща дъжда в градушка; тя унищожава реколтите или свлича почвите, които пък заприщват реките, а водите заливат долините.

Фондовете, които Стринберг даваше в заем на Франция, трябваше да бъдат взети отнякъде. Той ги поиска от белгийското правителство, което, от своя страна, му поиска гаранции. Стринберг предложи кредити, с каквито разполагаше в Италия. Тайна операция, толкова тайна, че само белгийският министър на финансите и управителят на белгийската национална банка бяха допуснати да видят ценните книжа. Но съвсем случайно един незначителен служител откри, че Стринберг нямаше никакви кредити в Италия. Разтревожено, но невярващо, правителството на Белгия извърши тайна анкета и откри, че ценните книжа бяха фалшиви.

„Тайнственият телефонен разговор с Брюксел“ се отнасяше именно до това откритие.

Ето какво можа да установи Робер Стен, преди да го узнае самият Русо, докато по всички борси на Европа, та даже и в Америка почна опасно спадане на ценните книжа.

— И все пак това не обяснява самоубийството — казваше председателят на Симон Лашом. — Защото Стринберг знаеше отлично, че банките в Стокхолм, Лондон и Цюрих, а даже и най-върлите му врагове биха предпочели да го спасят временно и да прикрият фалшификацията, отколкото да понесат последиците от провала му при подобни условия. Не, сигурно е нещо друго. Стринберг трябва да е изпаднал внезапно в състоянието на учен, изградил цялото си дело въз основа на една формула, която той изведнъж открива, че е погрешна. Бомбата е избухнала за втори път в нозете му… Виждаш, Лашом, че имах право, като не те оставих да се забъркаш в тая каша!… Само че сега ще трябва да действаме умело.

Младият депутат вече беше взел лични мерки.