Морис Дрюон
Разруха (38)

XIII

Служителят, който отвори вратата на ложата пред Марта Бонфой, си позволи да каже:

— Значи, госпожо, ще има тупурдия тая вечер!

— Може би — отвърна Марта с прелестната си усмивка. — Това ще ви накара да си легнете късно.

— Няма значение! Та ние затова сме тук. А после, нали ни плащат извънредно?

Целият персонал на камарата обичаше много Марта, която въпреки красотата си на владетелка се държеше съвсем непринудено и мило. Тя се настани на първия ред, на тясната, едва подплатена банка.

В ложите вече имаше много жени, повечето стари, които, преминали възрастта за други нощни забавления, пристигаха с лица на кукумявки, за да излеят тук останките от своята страст; тук бяха също така и няколко млади и елегантни жени, току-що влезли в обществото, на които депутатите бяха дали карти, за да ги поласкаят и възнаградят, както Вилнер би им изпратил места за своя театър.

Бяха им обещали за тая вечер необикновено зрелище: един стар, дребен гладиатор на седемдесет години с гъста бяла коса и прекалено високи токове щеше да бъде хвърлен на арената и разкъсан от човеци.

Засега те виждаха само как разсилните събират кутиите след гласуването на закона за наемите; гласуване, което не интересуваше никого освен осемте милиона наематели във Франция.

Светлината, едновременно силна и мътна, увеличаваше размерите на обширната зала.

В нея се намираха, пръснати по пурпурните банки, едва шестдесетина депутати, смазани от скука. Те сякаш бяха последните сенатори на някакъв античен град, опустошен от нашествие или от бича на страшна епидемия.

Прелестните млади дами от ложите разхождаха изненаданите си погледи, умни и разочаровани, из тая обширна зала и това печално зрелище, по високите мраморни колони, които крепяха и разделяха залата от ложите за публиката, по стъкления таван, по двата часовника, по алегоричния гоблен, който заемаше стената зад председателя между две бели статуи, поставени в нишите, и по зелените тапети със златни орнаменти.

Ложите бяха малки; там влизаше непрекъснато все повече народ и младите дами почнаха да се задушават.

Но към два часа сутринта представлението се оживи. Бавно, на групи или на вълни, сякаш внезапно тласнати от ботуша на някакъв невидим великан, депутатите влизаха през страничните врати и се настаняваха по местата си… Някои от тях се бяха връщали в къщи, за да се окъпят; други, от десницата и центъра, излезли от някой нощен локал или от някоя по-продължителна вечеря, бяха в смокинг. Но болшинството не бяха сменили ризите си от предишната сутрин и имаха мръсни, смачкани яки, съмнително чисти ръце. След тягостното мълчание от преди малко сега бе настъпила невъобразима глъчка, посред която представителите на различните партии правеха последните си приготовления за нападение или за отбрана.

Заседанието беше прекъснато за няколко минути. Подпредседателят, който бе водил дебатите по закона за наемите, напусна бюрото. Камарата беше заседавала близо шестнадесет часа.

Марта Бонфой видя да влизат в залата заедно Робер Стен и Симон и сърцето й заби по-бързо. Двамата мъже вдигнаха очи, видяха Марта там, където знаеха, че ще я намерят, хубава със сребърната си коса, точно в центъра на колонадата, на първия ред в ложата на председателя, като на предното място в императорска ложа. Те размениха с нея дълъг дискретен поглед, за да й засвидетелстват, че ще носят нейните цветове на арената. После седнаха един до друг, съзнавайки цялата си тежест.

„Досадно е, че Робер изглежда уморен тая вечер, бих искала той да разполагаше с всичките си сили, за да поддържа Симон — помисли Марта с майчинска загриженост, — Русо, напротив, изглежда в добра форма.“

Наистина малкият гладиатор, току-що влязъл в залата с вдигната брадичка и гордо отметната назад бяла къдрица, имаше уверен вид. Той се отправи към правителствените кресла, между министрите си, за да седне на мястото, към което тъй дълго се бе стремил и което сега вече беше компрометирано. Все пак след първите мигове на обезумяването, което го беше обзело след смъртта на Стринберг и сгромолясването на Шудлер, Анатол Русо си бе възвърнал самоувереността. Най-напред курсът се бе стабилизирал, което беше добър признак. После, разглеждайки основно собственото си положение, той бе открил, че не можеха да го упрекнат в нищо съществено, в никаква явно излагаща го проява, в никаква нередовност. По въпроса за синдикатите на пострадалите от войната той имаше готови отговори и се надяваше, че те щяха да запушат устата на противниците му.

Едновременно с министър-председателя влезе и председателят на камарата. Той беше снажен старец със слонска външност; председателят вървеше бавно, опирайки се на бастун и влачейки с известно величие един схванат от флебит крак. Той беше във фрак и колосаният нагръдник се издуваше на гърдите му; беше истинско въплъщение едновременно на величието и на немощта на един стар режим.

Той също беше един от „великите приятели“ на Марта, един от най-първите в онова време, когато не тя създаваше министрите, а министрите създаваха нея.

Освен товара на годините тоя старец сега трябваше да понася и това тежко бдение. Трогателно и почти красиво беше да се гледа как старецът тикаше със силата на ръцете си, спирайки се задъхан на всяко стъпало, тежкото си и безсилно тяло по стръмните стъпала, които водеха към председателското бюро, и как се отпусна в едно кресло.

Странното помещение от махагон, от паркет, от мраморни барелефи и сфинксови глави от бронз, които образуваха бюрото на камарата, където бяха настанени най-долу стенографите, над тях ораторът, а още по-високо секретарите и председателят, напомняше пирамида на циркови акробати, при изпълнението на която те трябваше да качат и един слон на върха й; разсилните долу изглеждаха като пикадори на арената, готови да прострат мрежите си. Притваряйки очи, човек можеше да си представи някои картини от времето на барока, изобразяващи последния съд, на които се виждаше как иззад един облак се подава снагата на господа-бога над цяла плетеница от прокълнати и избраници. Председателят на камарата зад сфинксовете и Марта до самия ръб на ложата си се намираха точно един срещу друг, почти на една и съща височина; и двамата знаеха — тя с инстинкта си на забележителна демимонденка и той с многогодишното си познаване на човека и на историята, — че пространството, което се намираше между тях, претъпкано сега с буйни, но остарели младежи, без съмнение беше един от първите парламенти в света както по своята интелигентност, така и с пререканията на своите красноречиви оратори.

Председателят измърмори нещо на стенографите, което значеше, че заседанието се подновява и че ще се премине към обсъждане на интерпелацията по финансовата политика на правителството.

После, за да въдвори тишина, вместо да си послужи с традиционния звънец, по навика на бивш педагог той почука с ножа за разрязване на книги по ръба на масата.