Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 95 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Владимир Набоков. Лолита

Издателство „Народна култура“, София, 1991

Рецензент: Сергей Райков

Редактор: София Бранц

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова


Посвещавам на жена си

Предговор

„Лолита, или Изповед на един светлокож вдовец“: такова беше двойното заглавие на странния текст, получен от автора на тази бележка, която сега го оглавява. Самият „Хумберт Хумберт“ умрял в затвора от разрив на аортата на 16 ноември 1952 г. няколко дни преди да се гледа делото му в съда. Защитникът му, мой роднина и добър приятел, Кларънс Кларк (понастоящем адвокат към Колумбийския окръжен съд), ме помоли да редактирам ръкописа, като изпълняваше завещанието на своя клиент, една точка от което упълномощаваше моя почтен братовчед да вземе по свое усмотрение всички мерки за подготвяне на „Лолита“ за печат. Решението на г-н Кларк може би беше повлияно от факта, че избраният от него редактор тъкмо бе удостоен с наградата „Полинг“ за един скромен труд („Може ли да се съчувствува на чувствата?“), в който се обсъждаха някои патологични състояния и извращения.

Задачата се оказа по-лесна, отколкото предполагахме двамата с него. Ако не се брои поправянето на явните грешки и последователното отстраняване на някои натрапчиви подробности, които въпреки усилията на самия „Х.Х.“ все пак бяха оцелели в текста като своеобразни пътепоказатели и паметници (и сочеха места и хора, които приличието изискваше да отминем с мълчание, а човеколюбието — да ги пощадим), можем да смятаме, че тези интересни записки са представени в недокоснат вид. Чудноватият псевдоним на автора си е негова измишльотина; от само себе си е ясно, че тази маска — иззад която сякаш пламтят две хипнотични очи — трябваше да си остане на мястото според желанието на своя носител. Докато „Хейз“ е само рима към истинското фамилно име на героинята, малкото й име твърде органично е вплетено в съкровената тъкан на книгата и то не може да се смени; впрочем (както читателят ще се убеди) това дори не е нужно. Любопитните могат да намерят сведения за убийството, извършено от „Х.Х.“, във вестниците от септември—октомври 1952 г.; причините и целта му щяха да си останат тайна, ако тези мемоари не бяха попаднали в светлия кръг на нощната ми лампа.

В угода на старомодните читатели, които се интересуват от по-нататъшната съдба на „живите образци“ извън хоризонта на „правдивото произведение“, мога да посоча някои сведения, получени от г-н „Уиндмюлър“ от „Рамсдейл“, който пожела да остане неназован, за да не стигне „дългата сянка на тази прискърбна и мръсна история“ до градчето, в което той има честта да живее. Дъщеря му „Луиза“ сега е студентка втори курс. „Мона Дал“ учи в университета в Париж. „Рита“ наскоро се омъжи за собственик на хотел във Флорида. Жената на „Ричард Скилър“ умря при раждане, като роди мъртво момиченце на 25 декември 1952 г. в едно далечно северозападно селище Сивата звезда. Г-жа Вивиан Даймър-Блок (Даймър е сценичният й псевдоним, а Блок е фамилното име на един от първите й съпрузи) написа биографията на някогашния си приятел с каламбурното заглавие „Кумирът ми“, книгата скоро трябва да излезе; критиците, запознати с ръкописа, твърдят, че това била най-хубавата й творба. Пазачите на гробищата, по един или друг начин споменати в мемоарите на „Х.Х.“, не съобщават дали някой не става от гроба си.

Читателят, който разглежда „Лолита“ просто като роман, би останал с дразнещо неясна представа за ситуациите и емоциите в него, ако те бяха обезцветени чрез пошли алегории. Истина е, че в цялото произведение не може да се намери нито един неприличен израз; нещо повече: здравенякът еснаф, научен от съвременната условност да приема без всякакво отвращение цяло съзвездие от улични думи в най-баналния американски или английски роман, ще е много шокиран от липсата на подобни в „Лолита“. Ако ли за успокояването на този парадоксален лицемер редакторът би опитал да разреди или да извади сцените, които от известна гледна точка могат да се сторят „съблазнителни“ (виж историческото решение, взето от достопочтения съдия Джо в Улзи на 6 септември 1933 г. по повод на друга, доста по-откровена книга), трябваше изобщо да се откажем от отпечатването на „Лолита“, защото именно сцените, в които празният безделник би съзрял разпасана чувственост, всъщност представляват конструктивно необходим елемент за развитието на трагичното повествование в неотклонното му движение към онова, което единствено може да бъде наречено морален апотеоз. Циникът ще каже, че и професионалният порнограф претендира за същото; ерудираният човек ще възрази, че страстната изповед на „Х.Х.“ се свежда до буря в чаша вода; че всяка година минимум 12% от американските мъже — по най-скромни изчисления, ако се вярва на д-р Бланка Шварцман (цитирам частно съобщение) — преминават през този особен опит, който „Х.Х.“ описва с такова отчаяние; и че ако нашият безумен мемоарист би попаднал през онова фатално лято на 1947 година на компетентен психопатолог, нямало е да се случи нищо лошо. Наистина е така — но нали тогава тази книга нямаше да съществува.

Нека бъде простено на коментатора, че ще повтори още веднъж това, което е подчертавал неведнъж в своите трудове и лекции, а именно, че „неприличното“ твърде често е равнозначно на „необикновеното“. Великото произведение на изкуството винаги е оригинално; поради самата си същност то трябва да разтърсва и да смайва, тоест „да шокира“. Нямам никакво желание да прославям г-н „Х.Х.“. Съвсем очевидно е отвратителен, долен, той е ярък пример за нравствена проказа, в него се съчетават свирепост и палавост, които може да говорят за крайно дълбоко страдание, но не правят по-привлекателни някои негови излияния. Странностите му, разбира се, донейде са тежки. Много от случайните му отзиви за жителите и за природата на Америка са смешни. Отчаяната честност, която искри в изповедта му, ни най-малко не го освобождава от отговорност заради дяволската му изобретателност. Той е ненормален. Той не е джентълмен. Но колко магично пеещата му цигулка поражда у нас нежно състрадание към Лолита, кара ни да се увличаме от книгата въпреки отвращението си към автора!

Като описание на клиничен случай „Лолита“ явно ще стане едно от класическите произведения на психиатричната литература и мога да гарантирам, че след десет години терминът „нимфетка“ ще присъствува в речниците и във вестниците. Като художествено произведение излиза далеч извън границите на разкаяната изповед за много по-важно от научното и значение и от художествената й ценност обаче трябва да признаем нравственото й въздействие върху сериозния читател, защото този мъчителен анализ на единичен случай съдържа и обща поука. Момичето без надзор, егоистичната майка, превъзбуденият маниак — всички те са не само колоритни герои на единственото по рода си произведение; освен това те ни предупреждават за опасни склонности; те ни сочат всевъзможни злощастия. „Лолита“ трябва да накара всички ни — родителите, дейците в социалната сфера, педагозите — със зорка бдителност и проницателност да се заемем с възпитаването на по-здраво поколение в по-сигурен свят.

 

Джон Рей, д-р по философия

Удуърт, Масачузетс

5 август 1955 г.