Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (71)

СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Вирна придърпа свещта. За миг простря дланите си над пламъка, за да ги постопли, после сложи дневника си на масата. Шумът на военния лагер около малката й палатка вече й бе толкова познат, че почти не го чуваше.

Беше студена Д’Харанска нощ, но поне всички се бяха спасили отвъд планините. Тя разбираше техните тревоги — макар и неизказани: мястото бе ново и непознато. Намираха се в Д’Хара, земя, която някога бе давала храна на кошмарите им. Поне засега бяха на сигурно място. В далечината протяжният, тъжен вой на вълците ехтеше през голите планини, нагоре към огрения от лунната светлина сняг, покрил като че ли безкрайните и пусти високи върхове.

Сега луната бе точно в нужната фаза, макар че бяха в нова, странна и непозната земя. Вирна проверяваше стриктно всеки месец, но така и не идваше съобщение. Не че очакваше, откакто Калан й призна, че е хвърлила дневника на Ан в огъня. Но все пак това си беше древна магия, а Ан бе умна жена. Нищо не й пречеше да провери.

Вирна отвори малката книжка без особена надежда.

На първата страница имаше послание.

Пишеше само: „Вирна, чакам, обади се, ако си там.“ Вирна извади писалката и веднага започна да пише. „Прелате! Значи сте успяла да поправите изгорения бележник. Чудесно. Къде сте? Добре ли сте? Намерихте ли Натан?“ Вирна зачака. Постепенно отговорът започна да изплува пред погледа й.

„Вирна, аз съм добре. Успях да поправя бележника с помощта на едни … хора. Странни хора. Важното е, че вече действа, поне в по—голямата си част. Още търся Пророка. Вече напипах надеждни следи за местонахождението му и ги следвам. А ти как си, Вирна? Как върви войната? Уорън? Калан? Зед много ли ви тормози? Този човек може да изчерпи търпението и на камъка. Имате ли новини от Ричард?“ Вирна седеше, втренчена в думите. Една сълза капна върху името на Уорън. Тя отново хвана писалката и започна да пише.

„О, Прелате, случиха се ужасни неща.“ „Съжалявам, Вирна“, дойде отговорът. „Вирна, аз съм тук. Никъде няма да ходя през нощта. Цялото време е наше. Разкажи ми всичко. Кажи ми първо как си ти. Толкова ми е мъчно за теб, Вирна. Обичам те като родна дъщеря. Знаеш колко.“ Вирна кимна към бележника. Знаеше.

„И аз те обичам, Прелате“, започна. „Страхувам се, че сърцето ми е разбито.“

* * *

Калан стоеше мълчаливо до него в топлия обеден бриз, а Ричард гледаше оттатък реката, към града на другия бряг. Сега в града бе спокойно. Битката бе продължила седмици, какви ли не групи се бяха борили за власт с надеждата да се превърнат в местния наследник на Ордена. Всеки от претендентите се кълнеше, че ще пази интересите на народа и обещаваше, че ще управлява с мисъл за хората, че животът ще е по—лесен, защото ще се погрижат по—богатите да дадат своя дял за общото благо.

След десетилетия подобна алтруистична тирания единствената последица от грижите за общото благо бе развала и смърт. Въпреки гробищата, пълни с доказателства, и обеднелия народ жадните за власт им предлагаха отново същото, а мнозина им вярваха, защото онези ги убеждаваха, че са изпълнени с добри намерения.

Множество Братя и чиновници бяха убити, но някои се спасиха. Тези, които не избягаха, решиха да се възползват от объркването и да установят властта си с надеждата, че ще царуват в хаоса на мечтите за свобода, а когато нещата се уталожат и идеите се забравят, ще върнат предишния ред.

Свободните хора на Алтур’Ранг ставаха все повече и изкореняваха всяка подобна група хора още в момента, в който изпълзяваше изпод камъните. Ничи много помогна в кървавите битки. Тя познаваше методите на тези хора, знаеше къде ще отидат и им се нахвърляше като вълк на плячка.

Силите, които жадуваха да се грижат за добруването и напредъка на човечеството, наистина се уплашиха от собственото си творение — Господарката на смъртта.

Още не беше ясно дали пламъкът на свободата, вече запален, ще продължи да гори из Стария свят. Засега беше слаб, а светът — огромен и тъмен, но Ричард знаеше, че огънят постепенно ще се разгори.

На север нещата не бяха така благоприятни. Сега, когато магията на Ничи вече не му пречеше, Ричард се надяваше, че Д’Харанците ще усетят наново връзката си с него и ще започнат да му изпращат рапорти. Кара бе почувствала огромно облекчение, че вече може да усеща местоположението му чрез връзката си с Господаря Рал.

Той внимателно изслуша Калан и Кара, които му разказаха подробностите от войната и как бяха изпратили хората от Ейдиндрил на дълго и трудно пътешествие към Д’Хара, преди Джаганг да успее да влезе в града през пролетта. Хората щяха да почувстват нови сили, като разберат, че Господарят Рал е нанесъл мощен удар в сърцето на Стария свят, че Майката Изповедник е с него и че всички са добре. Мнозина поеха задачата да отнесат ценните новини на север.

Скоро Д’Харанската империя и хората, които тя защитаваше и които бяха напуснали домовете си, щяха да узнаят за победата на юг. Пратениците носеха нещо по—важно от самата новина — надежда.

Ричард изпрати същото послание и на дядо си.

Не можеше да повярва, че приятелят му Уорън е мъртъв. Знаеше, че ужасната болка от загубата трудно ще утихне.

Изпрати на север и още нещо.

Ничи му бе разказала колко важен е Брат Нарев за император Джаганг, за дългите им дни заедно и за общите им идеи за бъдещето на човечеството. През пролетта, когато Джаганг най—накрая щеше триумфално да влезе в Двореца на Изповедниците, там щеше да го чака набучената на копие глава на ментора му с неизменното кафяво смачкано кепе.

Ничи бе обвила главата със специална магия, за да я запази и да държи хищниците надалеч. Ричард искаше да е сигурен, че когато Джаганг я види, ще разбере чия е.

В оживения град Алтур’Ранг се бяха възцарили мир и свобода. Беше се върнал животът. Хората започнаха да отварят нови предприятия. За няколко седмици вече имаше няколко вида хляб. Новите фабрики никнеха като гъби. Айшак трупаше пари от транспортиране на стоки, но вече имаше няколко конкуренти, които му дишаха във врата. Наби работеше за него. Айшак предложи и на Ричард работа — когато укрепне достатъчно. Ричард много се смя на предложението му.

Фавал, въглищарят, бе накарал Айшак да помоли Ричард да го покани да вечеря със семейството му. Фавал си бе купил каруца и сега синовете му разнасяха въглищата. Ричард се наведе и сложи ръце на парапета на кея. Взря се през ръба към бучащата вода долу, като че ли се опитваше да отгатне бъдещето.

Кейовете на реката и крайбрежната улица, както и площадът пред двореца бяха единственото, което бе останало от грандиозния строеж. Ричард се бе погрижил да развали магиите върху колоните около площада и накара Приска да претопи бронзовите отливки.

Ричард вече почти се бе възстановил. Калан бе силна и красива, както я помнеше. Но и тя се бе променила. Лицето й бе станало по—зряло през годината, в която бяха разделени. Когато я гледаше, жадуваше за късче мрамор и длето, за да извае лицето й в камък. Плът в камък.

Той се обърна и погледна към кея, площада и полукръга на колонадата отзад. Падналата колона бе възстановена. Площадът бе наречен Площад на свободата по идея на Виктор. Ричард попита дали не би трябвало да се нарича Кръг на свободата, защото бе кръгъл. Виктор обаче си хареса името Площад на свободата и Ричард така и го кръсти. В края на краищата първият човек, който се бе обявил за свободен, бе Виктор.

Калан се загледа с него към площада.

— Какво мислиш? — попита я Ричард.

Тя поклати глава и изглеждаше най—малкото притеснена.

— Не знам, Ричард. Изглежда толкова странно да я видя така… голяма. Така… бяла.

— Не ти ли харесва?

Тя побърза да сложи ръка на рамото му, за да разсее съмненията.

— Разбира се, че ми харесва, просто е толкова … — несигурният й поглед се обърна отново към кея — голяма.

В центъра на площада, където за кратко бе стояла статуята на Ричард, сега се извисяваше огромна мраморна статуя, върху която работеха няколко каменоделци — същите, които някога бяха работили на строежа и ваеха нещастие и смърт. Камил също бе там и се учеше на занаят от майсторите. Обучението му започна с метлата.

Ричард бе наел каменоделците. Можеше да си го позволи благодарение на парите, които бе натрупал, докато помагаше на Ордена да построи двореца. Каменоделците бяха доволни от работата — разменяха ценност за ценност.

Майсторите правеха огромно копие на статуята Дух, която навремето Ричард бе изваял за Калан далеч в техния планински дом, за да я зарежда с жизненост, кураж и непобедим дух. Статуята изникваше отново в най—добрия каватурски мрамор.

Бронзовият диск на слънчевия часовник бе оцелял невредим и щеше да бъде добавен към статуята, която щеше да остане в центъра и да хвърля сянката си по цифрите на диска. Думите, които тогава мнозина бяха докосвали с благоговение, сега щяха да останат на площада и всички щяха да могат свободно да ги четат.

Калан се вдъхнови от идеята, но бе прекарала толкова месеци със статуйката на Ричард, че се объркваше, като я гледаше толкова огромна. Нетърпеливо чакаше деня, в който майсторите ще са свършили измерванията, за да си прибере оригинала.

— Надявам се, че нямаш нищо против да я споделиш със света — каза той.

Калан се усмихна замечтано.

— Разбира се, че не.

— Всички я харесват — успокои я той.

Прекрасният й смях се залюля в топлия следобеден въздух.

— Просто ще трябва да свикна да показвам пред хората тялото и душата си.

Двамата наблюдаваха как майсторите работят по разветите поли и проверяваха мащаба на статуйката, изваяна от Ричард, спрямо дървените опори, които служеха като мярка за голямата статуя.

Калан го потърка по гърба.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. Щом си с мен, не мога да не съм добре.

Калан се засмя.

— Докато не те пронижа с меча, разбира се.

Смехът на Ричард се сля с нейния.

— Знаеш ли, когато разкажем на децата си как майка им е забила меч в корема на баща им, ще изпаднеш в доста неприятно положение.

— Ще имаме ли деца, Ричард?

— Ще имаме.

— Тогава ще рискувам да разберат историята.

Топлият бриз рошеше косата й и той я целуна по челото.

Огледа се над дърветата, чиито листа блестяха на светлината, и проследи полета на птиците, които се стрелкаха над брега на реката, събираха се в ято и после заедно се издигаха над полукръга от белите мраморни колони сред зелената трева.

Калан доволно се облегна на рамото му и двамата се загледаха в гордите мъже, които се усмихваха, докато работеха върху статуята пред колоните.

В Алтур’Ранг се бе възцарил нов дух.

В някогашното сърце на Ордена сега туптеше свободата.