Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (53)

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Въздухът не потрепваше, всичко вонеше на мърша и канализация. Ричард избърса потта от челото си. Добре поне, че докато каруцата му се движеше, се образуваше лек ветрец.

Притесненията му около факта, че Кара и Калан сигурно отдавна са напуснали планинското си убежище, бяха прекъснати от необичайна активност за тази част на нощта. По тъмните улици претичваха призрачни фигури и се шмугваха зад тъмни порти, затръшнати бързо. Луната бе изгряла и му се стори, че от мрачните ъгълчета го наблюдават любопитни очи, които изчакват каруцата му да мине, за да продължат пътя си. Тропотът на колелетата заглушаваше гласовете им — ако изобщо говореха.

Когато зави по улицата, извеждаща към въглищарницата, бе принуден да спре екипажа си — пътят му бе блокиран от градски стражи с пики в ръце. Един от тях хвана юздите му. Друг се плъзна покрай него и го заплаши с насочено към главата му острие:

— Какво правиш по това време из улиците?

Ричард спокойно дръпна ръчката за спирачката.

— Имам специално разрешение да пренасям стоки през нощта. Поръчката е за императорския дворец.

Думите „императорския дворец“ обикновено бяха достатъчни, за да го оставят да си върви по пътя. Този път стражът махна с ръка.

— Щом имаш специално разрешение, дай да го видим.

Тази нощ явно нямаше да мине само с това. Ричард извади сгънато парче хартия от специалния вътрешен джоб на ризата си и го подаде на мъжа. Чу се скърцане на метал — стражът отвори вратичката на покритата лампа, за да освети документа. Няколко глави се скупчиха да надзърнат и да огледат официалните печати. Бяха истински. Така и трябваше да бъде — бяха стрували на Ричард малко състояние.

— Заповядай. — Стражът му върна документа. — Да си виждал нещо необичайно из града тази нощ?

— Необичайно ли? Какво имате предвид?

Стражът изсумтя:

— Ако беше видял, нямаше да ме питаш. — Той махна с ръка. — Продължавай.

Ричард не се забърза.

— Трябва ли да се притеснявам от нещо? — Той демонстративно се огледа. — Да не би да са се появили разбойници? В опасност ли съм? Може ли един гражданин да се чувства защитен нощем из улиците? Ако има някаква опасност, се връщам.

Онзи се изхили подигравателно.

— Няма от какво да се притесняваш. Просто някакви глупаци, които създават проблеми, понеже си нямат друга работа.

— Значи това било. Сигурни ли сте, че е само това?

— Изпълняваш поръчка на двореца. По—добре се хващай на работа.

— Слушам, сър — отвърна Ричард, цъкна с език на конете и ги подкара. Тежката каруца се заклатушка напред.

Нямаше представа какво става, но подозираше, че стражите са излезли на лов за бунтовници. Вероятно всеки, когото пипнеха тая нощ, щеше да бъде хвърлен в затвора. Един от хората на Айшак вече бе арестуван преди няколко дни. Човекът си пийнал повечко от домашната ракийка и си тръгнал от профсъюзната сбирка по—рано. Така и не стигнал до дома си. Няколко дни по—късно Айшак получи известие, че неговият работник е признал престъпленията си срещу Ордена. Бяха арестувани жена му и дъщеря му. Жена му бе пусната след няколко побоя с камшик и изтръгнатото признание, че е злословила срещу Ордена и че има лоши помисли спрямо съседите си. Дъщерята още бе там. Не се знаеше дори къде я държат.

Най—сетне каруцата му стигна до края на града, откъдето почваше полето. Той си пое дълбоко дъх, поглъщайки приятния аромат на прясно обърнат чернозем. Тук—там в черния мрак, подобно звездица, проблясваше прозорец на ферма. На лунната светлина Ричард най—сетне различи грубия силует на ограда. Още с приближаването на каруцата до склада за въглища въглищарят, нервак на име Фавал, се втурна да го посрещне.

— Ричард Сайфър! Ето те най—после. Притеснявах се, че няма да дойдеш.

— Защо?

Мъжът се изкиска пронизително. Имаше навика да се смее на неща, които не са смешни. Ричард го приемаше като особеност на характера му. Човекът бе нервен и страхлив и смехът му не изразяваше неуважение, а по—скоро извираше някъде от вътре, не можеше да го контролира. Мнозина го избягваха именно поради странния му смях — страхуваха се да не би да е луд. А лудостта, според общото мнение, бе наказание, налагано на съгрешилите пред Създателя. Имаше и такива, които се дразнеха, понеже си мислеха, че се смее на тях. Това изнервяше Фавал още повече и съответно го караше да се смее повече. Предните му зъби липсваха, носът му висеше напред от многобройните счупвания. Ричард знаеше, че този смях е по—силен от него, така че никога не го бе притеснявал за това. И така Фавал бе започнал да го харесва.

— Не знам. Просто си помислих, че може да не дойдеш.

Огромните очи на въглищаря примигнаха на лунната светлина. Ричард го изгледа озадачено.

— Фавал, нали ти казах, че ще дойда. Какво те кара да мислиш, че може да не удържа на думата си?

Пръстите на въглищаря подириха ухото му.

— Ами нищо.

Ричард скочи от капрата.

— Спряха ме градските стражи…

— Не! — Кикотът на Фавал отекна в тъмнината. — И какво искаха? Искаха ли ти нещо?

— Просто питаха дали съм забелязал нещо необичайно.

— Но не си. — Пак се изкикоти. — И те пуснаха. Нищо не си видял.

— Е — започна Ричард, — видях онзи с двете глави.

В тишината пееха щурци. Фавал примигна изумено. Ричард видя как долната му устна увисва.

— Видял си човек с две глави?!

Този път Ричард се засмя.

— Не, Фавал, не съм. Просто се пошегувах.

— Така ли? Не ми стана смешно.

Ричард въздъхна.

— Сигурно. Приготви ли ми въглищата? Чака ме дълъг път. На Виктор му трябва стоманата, а на Приска — въглищата, иначе няма да изпълни поръчката на Виктор. Каза, че не си му изпратил последната поръчка.

Фавал се изкикоти.

— Не можах! Исках, Ричард Сайфър, парите ми трябваха. Потънал съм в заеми за дърветата, от които правя въглища. Дърварите казаха, че ще ми спрат доставките, ако не им се изплатя.

Фавал живееше на входа на гората, така че дърветата му бяха подръка, но не му бе позволено сам да ги сече. Всички ресурси принадлежаха на Ордена. Дървета се сечаха само когато дърварите, които разполагаха с разрешения, имаха нужда от работа — а не когато някой имаше нужда от дърва. Повечето дървен материал просто изгниваше на земята. Всеки, когото заловяха да взима от тези дърва, подлежеше на арест за кражба от Ордена.

Фавал разпери ръце пред Ричард, сякаш молейки го за разбиране.

— Опитах се да транспортирам въглищата до Приска, но комитетът ми отказа разрешение. Казаха, че не ми трябвали пари. Не ми трябвали пари! Можеш ли да си представиш? — Той се изсмя болезнено. — Казаха ми, че съм богат, понеже си имам бизнес, и че трябва да чакам, докато те се погрижат за нуждите на обикновените хора. А аз просто се опитвам да свържа двата края.

— Знам, Фавал. Казах на Приска, че не си виновен ти. Той разбира — самият той има подобни проблеми. Просто е отчаян, понеже въглищата му трябват. Познаваш го: не може да понася хора, които не умеят да се справят с проблемите си. Обещах му да му закарам една каруца въглища тази нощ, плюс още две утре вечер. Мога ли да разчитам на теб за още две каруци утре вечер?

Ричард му подаде сребърните монети за тазвечерния товар.

Фавал сключи молитвено ръце.

— О, благодаря ти, Ричард Сайфър. Ти си моят спасител. Тия дървари са отвратително племе. Да, да, още две каруци утре. Вече изстиват. Ти си ми като син, Ричард Сайфър. — Той махна с ръка към мрака и се изкикоти. — Ето ги там, правят се. До утре ще са готови.

Ричард видя десетките могилки, подобни на купчини слама, които представляваха наземните пещи. Малки парчета дървесина се затъкваха плътно в дупка, в центъра на която се поставяше огниво, и се изграждаше заоблена купчина, покрита с папратови листа и клони и най—отгоре с твърда земя. Огънят се запалваше най—отдолу, после отворът се затваряше. Влагата и пушекът излизаха през малък отвор в продължение на шест, до осем дни. Щом пушекът изчезнеше, отворите се запушваха, за да се потуши огънят. След като изстинат, пещите можеха да се отворят и въглищата да се извадят. Беше тежък и изнурителен труд, но не особено сложен.

— Дай да ти помогна да натовариш — предложи Фавал.

Ричард забеляза ризата на мъжа, някъде около рамото, когато онзи тръгна към каруцата.

— Какво става тук, Фавал?

Фавал вдигна пръст към горната си устна и се изсмя. Звукът бе почти болезнен. Поколеба се, но накрая отговори:

— Бунтът. Започна се.

Ричард се бе досещал.

— Какво знаеш, Фавал?

— Нищо! Нищо не знам!

— Ей, говориш с мен, Ричард. Няма да те издам.

Фавал се изсмя. Този път бе по—скоро като облекчение.

— Разбира се, че няма. Разбира се. Прости ми, Ричард Сайфър. Толкова съм нервен, че направо не мисля.

— Е, какво знаеш за бунта?

Фавал разпери безпомощно ръце.

— Орденът задушава хората. Не можем да живеем. Ако не беше ти, Ричард Сайфър, аз щях … е, не ми се мисли за това. Но другите, другите нямат такъв късмет. Те гладуват. Орденът отнема всичко, което произвеждат. Мнозина от близките на хората са тикнати в затвора. Признават си неща, които не са извършили. Ти знаеш ли за това, Ричард Сайфър? Че признават неща, които не са извършили? Аз никога не съм го вярвал. Мислел съм, че щом признават, значи са виновни. Защо да признаваш нещо, ако си невинен? — Той се изкикоти. — Защо? Мислех, че това са ужасни хора, които искат да навредят на Ордена. Мислех, че служа добре на Ордена, и се радвах, когато изменниците са арестувани и наказвани.

— И какво те накара да промениш мнението си?

— Брат ми. — Кикотът на Фавал внезапно се превърна в стонове. — Той ми помагаше в правенето на въглища. Правехме всичко заедно. Изхранвахме семействата си с това. Работехме от сутрин до вечер. Спяхме заедно в тази къща. Ей я там. В една стая. Бяхме неразделни. Миналата година на една сбирка, където всички трябваше да станем и да кажем, че Орденът прави живота ни по—хубав, когато сбирката свърши, го арестуваха. Някой беше дал името му като бунтовник. Не се притесних. Брат ми не беше виновен в нищо. Та той е само един въглищар.

Ричард слушаше изповедта на човека в мрака, по врата му се стичаха струйки пот. Фавал се отдаде на спомените си:

— Стражите казаха, че брат ми най—накрая си признал. За висши престъпления, така ги нарекоха — за заговори срещу Ордена. Казаха, че си признал пред тях. На другия ден отидох да поразпитам при големците — бях толкова ядосан. Исках да им кажа, че са жестоки животни. Жена ми започна да реве и да ме моли да не отивам, страхуваше се, че ще арестуват и мен. Заради нея и заради децата не отидох. Така или иначе нямаше да помогне. Вече бяха изтръгнали признанието на брат ми. Никой, който признава, не е невинен. Всеки го знае. Осъдиха брат ми на смърт. Жена му и децата му живеят при нас.

— Едва… — Фавал се изкикоти и захапа кокалчето на ръката си.

Ричард вдигна ръка на рамото му.

— Разбирам, Фавал. Не си могъл да направиш нищо.

Човекът изтри очите си.

— Сега съм виновен за омразни мисли. Както знаеш, това е престъпление. И аз съм виновен. Мисля си за живот без Ордена. Мечтая да си имам собствена каруца — най—проста каруца, и синовете и племенниците ми да могат да доставят въглищата, които произвеждаме. Би било прекрасно, нали, Ричард Сайфър? Мога да си купя… — Гласът му заглъхна. Огледа се смутено. — Но Орденът твърди, че такива мисли са престъпление, понеже поставям собствените си нужди пред нуждите на другите. А защо нуждите на другите да са по—важни от моите? Защо? Отидох да поискам разрешение да си купя каруца. Отвърнаха ми, че не може, понеже каруцарите щели да останат без работа. Нарекоха ме егоист.

— Това е погрешно — тихо го успокои Ричард. — Мислите ти не са престъпление, нито пък са нещо лошо. Животът ти си е твой, Фавал — би трябвало да можеш да го живееш както си искаш. Би трябвало да можеш да си купиш каруца и да работиш здраво, да дадеш най—доброто, на което си способен, в името на по—добрия живот — твоя и на семейството ти.

Фавал пак се изкикоти.

— Говориш като революционер, Ричард Сайфър.

Ричард въздъхна, замислен за безнадеждността на всичко това.

— Не, Фавал.

Въглищарят го изгледа на лунната светлина.

— Вече започна, Ричард Сайфър — бунтът. Вече започна.

— Трябва да закарам въглищата — Ричард заобиколи каруцата и изсипа една кофа въглища вътре.

Фавал се зае да му помага.

— Трябва да се присъединиш към тях, Ричард Сайфър. Ти си умен човек. Би могъл да им помогнеш.

— И защо? — Ричард се запита дали му стиска да вложи надежда във всичко това. — Какво са замислили? Какво ще правят с това свое въстание?

Фавал се засмя.

— Ами утре излизат на улицата. Ще искат промени.

— Какви промени?

— Ами мисля, че основното е право на работа. Ще искат да им бъде дадена възможност да работят каквото им харесва. — Той се изкикоти. — Може би ще мога да си купя каруца? Мислиш ли, а, Ричард Сайфър? Мислиш ли, че когато избухне бунтът, ще мога да си купя каруца и сам да си разкарвам въглищата? Тогава ще мога да произвеждам повече.

— Но какво възнамеряват да правят? Как ще променят нещо, ако Орденът им откаже — както съм сигурен, че ще стане.

— Така ли? На мен пък ми се чини, че бунтовниците много ще се ядосат, ако Орденът им откаже. Може да не се върнат на работа. Говори се, че може да нападнат магазините и да откраднат хляб.

Надеждите на Ричард потънаха в мрака. Мъжът се вкопчи в ръкава му.

— Какво да правя, Ричард Сайфър? Да се присъединя ли към бунта? Кажи ми.

— Не бива да питаш някой друг как да постъпиш в ситуация като тази. Нима можеш да заложиш живота си, живота на своето семейство на думата на един каруцар?

— Но ти си умен човек, Ричард Сайфър. Аз не съм като теб.

Ричард потупа с пръст челото на въглищаря.

— Ей тук, в главата си, ти си достатъчно умен, за да знаеш какво трябва да направиш, Фавал. Вече ми каза защо Орденът не може да подобри живота на хората, като им казва как да живеят. Сам си стигнал до този извод. Ти, въглищарят Фавал, си по—умен от Ордена.

Фавал грейна.

— Така ли мислиш, Ричард Сайфър? Никога преди никой не ми е казвал, че съм умен.

— Ти си достатъчно умен, за да решаваш сам за себе си кое какво значение има и как да се справяш с живота си.

— Страхувам се за жена ми, за жената на брат ми и за всичките ни деца. Не искам никакъв Орден, но ме е страх за семейството ми и не искам да ме арестуват. Как ще живеят близките ми без мен?

Ричард изсипа още една кофа въглища в каруцата.

— Чуй ме, Фавал — бунтът е нещо, в което трябва да си сигурен. Това е опасно начинание. Ако смяташ да се присъединиш към него, трябва да си достатъчно убеден, че го искаш и да си готов да пожертваш живота си в името на живота и свободата си.

— Така ли? Така ли мислиш, Ричард Сайфър?

Искрицата надежда угасна.

— По—добре си остани тук и прави въглища. Приска има нужда от твоите въглища. Орденът ще арестува всички бунтовници и това ще е краят. Ти си добър човек. Не искам да виждам как те арестуват.

Фавал се ухили.

— Добре, Ричард Сайфър. Щом казваш, ще си остана тук и ще правя въглища.

— Добре. Ще се върна утре вечер. Но ако стане нещо, може да не успея да се добера дотук. Ако наистина бунтът продължи из улиците и има блокади, може да не успея.

— Разбирам. Ще дойдеш, щом можеш. Вярвам ти, Ричард Сайфър. Никога не си ме разочаровал.

Ричард се усмихна.

— Виж, ако утре наистина избухне бунт и не мога да дойда, ето ти парите за следващия товар. — Той подаде на човека още една сребърна монета. — Не искам тези дървари да престанат да те снабдяват с материал. Леярните имат нужда от въглищата ти.

Фавал се изхили с искрено задоволство. Целуна сребърната монета и я пусна в ботуша си.

— Въглищата ще са готови. А сега, дай да ти помогна да довършим.

Фавал беше само един от въглищарите, с които работеше Ричард. Разполагаше с цяла верига, с помощта на които поддържаше работата в леярните. Всички тези мъже бяха скромни хорица, които също трябва да изхранват семейства. Те правеха всичко възможно да оцелеят под игото на Ордена.

От продажбата на въглищата на леярните Ричард правеше малка печалба, която обаче ставаше по—голяма от продажбата на желязото и стоманата, които купуваше от тях. Въглищата представляваха само една от дейностите, с които запълваше нощите си и оползотворяваше по—добре работното си време. Това, което изкарваше от продажбата на въглища, покриваше най—вече подкупите, които даваше. Печелеше доста повече от доставката на по—непопулярни материали като руда, глина, олово, живак, антимон, сол, плесени и редица други вещества и материали, от които леярните имаха нужда, но за които не можеха да получат разрешение да им бъдат доставени, когато са им нужни. Имаше достатъчно работа за Ричард. Изкарваше достатъчно, за да поддържа екипажа си, и му оставаше по малко отгоре. При желязото и стоманата печалбата беше чиста.

Докато закара въглищата до Леярната, Приска — едрият главен леяр, вече сновеше нетърпеливо. Мощните му ръце се вкопчиха в каруцата. Очите му надзърнаха вътре.

— Закъсняваш.

— Забавих се повече от час, след като бях натоварил, докато градските стражи прегледат внимателно товара ми.

Приска махна с мощните си ръце.

— Копелета!

— Няма нищо, успокой се. Не взеха нищо. Нося ти цялото количество.

Мъжът въздъхна.

— Трябва да ти призная, Ричард, че е цяло чудо, дето успявам да поддържам пещите си запалени.

Ричард се осмели да зададе опасен въпрос:

— Не участваш в… тези събития в града, нали?

На слабата светлина, идваща откъм прозореца, мъжът огледа Ричард.

— Идват промени, Ричард. Промени към по—добро.

— Какви промени?

— Бунтът започна.

Ричард усети как надеждата отново се надига в сърцето му, този път някак по—силна — не само за самия него, не само за притискащите го окови, но и за хората, копнеещи за свобода. Фавал бе мил човечец, но не притежаваше ума и способностите на Приска. Леярят знаеше повече, отколкото Ричард си мислеше, че е възможно да се знае. Той бе осигурил на Ричард всички имена на големци, които трябваше да бъдат подкупени за документа му. Бе го посъветвал на кой колко да предложи.

— Бунт ли? — попита Ричард. — Бунт за какво?

— За нас — за хората, които искат да имат възможност да живеят живота си така, както им харесва. Идва времето на новото начало. Тази нощ. Всъщност колелото вече се завъртя. — Той се обърна към сградата си и отвори вратата. — Когато стигнеш при Виктор, изчакай го.

Трябва да говори с теб.

— За какво?

Приска махна с ръка.

— Хайде, разтоварвай въглищата и товари стоманата. Виктор ще ми откъсне ушите, ако те забавя.

Ричард разтовари първата кофа и я отнесе встрани, Приска изсипа втората.

— Какво възнамеряват да правят тези хора, които започват бунта? Какви са им плановете?

Приска се наведе към него, докато Ричард загребваше поредната кофа въглища.

— Заловиха доста големци — от висшите чиновници на Ордена.

— Убиха ли ги?

— Да ги убият ли? Да не си се побъркал! Няма нищо да им сторят. Ще ги държат като заложници, докато Орденът не се съгласи да поохлаби нещата и да задоволи исканията на хората.

Ричард го гледаше зяпнал.

— Да охлаби нещата ли? Какви са им исканията?

— Трябва да настъпят промени. Хората искат да им бъде разрешено да имат по—голям дял във воденето на бизнеса си, да могат да живеят по—свободно, да работят. — Той вдигна кофата с въглища. — Да има по—малко сбирки. На нуждите им да се обръща по—голямо внимание.

Този път искрата на надеждата на Ричард не помръкна, а направо потъна на дъното на ледено езеро.

Вече почти не слушаше Приска, докато разтовариха въглищата и натовариха стоманата. Не го интересуваха намеренията на бунтовниците. Най—главното обаче нямаше как да не чуе.

Всичко било измислено. Настояваше се за публични процеси за арестуваните от Ордена техни съграждани. За свиждания със затворниците. Орденът трябваше да предостави обяснения за съдбата на редица арестувани и безследно изчезнали. Имаше и други подробности и искания, но Ричард не ги изслуша всичките — мислите му бяха отплували в друга посока.

Щом скочи на капрата и се приготви да тръгва, Приска го хвана за ръката.

— Моментът настъпи, Ричард, хората, които имат сърце, трябва да се включат в борбата.

Двамата мъже се погледнаха.

— Виктор ме чака.

Приска пусна ръката на Ричард и се усмихна. — Да, така е. До скоро, Ричард. Може би когато дойдеш следващия път, Орденът ще е удовлетворил исканията и ще можеш да идваш за поръчките денем, без да са ти нужни онези документи.

— Би било чудесно, Приска.

Докато стигне до Виктор, Ричард го бе заболяла главата. От всичко, което бе чул тази вечер, направо му прилоша. Страхуваше се от онова, което предстоеше да чуе.

Виктор го чакаше. Бе малко раничко да е в ковачницата. Обикновено не се появяваше преди развиделяване. Ковачът отвори вратата към склада. Остави лампата на една полица, за да освети помещението. Когато Ричард скочи от капрата, на устните на приятеля му бе изписана онази специфична негова усмивка.

— Хайде, Ричард, разтоварвай, а после ще хапнем по малко лардо и ще поговорим.

Ричард се зае съвестно с работата си, всъщност никак не му се говореше. Много добре знаеше за какво ще иска да разговарят Виктор. Ковачът, както му беше навикът, го остави да разтоварва сам. Той купуваше стоманата и обичаше услугата да му бъде изпълнена докрай. Беше услуга, каквато никоя транспортна компания не можеше да му осигури — въпреки високата цена.

Ричард нямаше нищо против да го оставят сам.

Летата толкова на юг в Стария свят бяха кошмарни. Влажността бе отвратителна, нощите рядко ставаха по—хладни от дните.

Докато работеше, си мислеше за безоблачните дни, прекарани с Калан край поточето до планинската им къща. Сякаш се бе случило в някакъв друг живот. Надеждите му, че ще я види отново, бяха почти нищожни, но тревогата му за нея — сега, когато лятото вече бе в разгара си — го държеше нащрек. Понякога мисълта за нея му причиняваше такава болка, тя толкова му липсваше, толкова се притесняваше за нея, че трябваше да си наложи да я прогони от главата си, за да не му прилошее. Друг път единствено мисълта за нея го крепеше да върви напред.

Докато свърши с разтоварването, небето бе просветляло. Откри Виктор в задната стая, вратата бе широко отворена, за да може светлината да гали мраморния монолит. Ковачът се любуваше на красотата на камъка си, на статуята, която все още бе заключена вътре в студения камък.

Мина известно време, докато забележи застаналия на прага Ричард.

— Ричард, заповядай, сподели трапезата ми.

Седнаха на прага, загледани към силуета на Вечния дом, в километрите крепостни стени, издигащи се на фона на моравата зора. Дори от това разстояние Ричард виждаше издяланите върху една от стените картини на злия образ на човешкия род.

Виктор му подаде тънко резенче лардо.

— Бунтът, за който ти говорех, избухна, Ричард. Но вероятно вече си разбрал.

— Не, няма никакъв бунт — отвърна той.

Виктор го изгледа изумен.

— Грешиш, вече е факт.

— Вярно, надигат се безредици, но не и бунтът, за който ти ми говори.

— Ще се стигне и дотам. Ще видиш. Днес на улицата Ще излязат много хора. — Виктор разпери ръце. — Искаме ти да ни поведеш, Ричард.

Той го бе очаквал.

— Не.

— Знам, знам, ще кажеш, че хората не те познават и няма да те последват, но грешиш, Ричард. Мнозина те познават. Повече, отколкото си мислиш. Вече съм разказал на много от нашите за теб. Можеш да го направиш.

Без да отлепя поглед от дългата стена отпред, Ричард повтори:

— Не.

Този път Виктор не знаеше какво да каже.

— Защо отказваш?

— Защото много хора ще умрат.

Виктор се засмя.

— Не, Ричард, не. Нещо не си разбрал. Бунтът няма да е такъв. Това ще е въстание на хора, изпълнени с добри желания и чувства. За по—добър живот на всички. Нали Орденът все това повтаря. Ние сме народът. Нали казват, че мислят за народа. И сега, когато им представим исканията на този народ, те ще трябва да се вслушат и да ги изпълнят.

Ричард тъжно поклати глава.

— Искаш от мен да ви поведа?

— Да.

— В такъв случай бих искал да те помоля нещо, Виктор.

— Разбира се, Ричард. Само кажи.

— Стой далеч от цялата тази работа. Такива са моите заповеди като твой водач. Днес остани тук и работи. Не се забърквай.

Виктор го погледна така, все едно Ричард се шегува. След миг осъзна, че в думите му има само хладна сериозност.

— Но защо? Не искаш ли нещата да се подобрят? Това ли е представата ти за хубав живот? Не искаш ли нещо по—добро?

— Възнамерявате ли да убиете тези служители на Ордена, които сте заловили?

— Да ги убием ли? Ричард, какви са тези приказки за убийство? Тук става дума за живота. За по—добрия живот.

— Чуй, ме, Виктор. Хората, срещу които се изправяте, няма да играят по вашите правила.

— Но те ще искат…

— Остани си тук и работи, иначе си мъртъв — и ти, и много други. Орденът ще смаже всяко неподчинение за не повече от ден—два. Ще изтребят всеки бунтовник — до последния човек. Жертвите ще са много.

— Но ако се съгласиш да ни поведеш, ти ще съумееш да представиш исканията ни пред Ордена. Нали точно затова искаме ти да застанеш начело — за да предотвратиш кръвопролитията. Ти умееш да убеждаваш хората. Умееш да се справяш със ситуацията — само погледни на колко народ в Алтур’Ранг си помогнал. Фавал, Приска, мен, всички останали. Ние имаме нужда от теб, Ричард. Трябваш ни, за да покажеш на хората смисъла от бунта.

— Ако те не знаят за какво се изправят и какво искат, никой не може да им покаже смисъла. Те ще успеят едва когато идеята за свободата ги прогори отвътре, когато са готови не само да убиват, но и да умрат за нея. — Ричард се изправи и изтри ръцете си в панталона. — Не се забърквай, Виктор, за да не загинеш с тях.

Ковачът го изпрати до каруцата. В далечината се виждаше как работният ден започва. Виктор се бе хванал за една дъска на каруцата, очевидно искаше да каже още нещо.

— Ричард, знам как се чувстваш. Наистина те разбирам. Аз също съм на мнение, че хората ни не са почувствали истинския порив към свободата, който да ги изгаря отвътре. Но те не са от Каватура, където съм роден аз, така че вероятно не познават истинската свобода. Но засега това е всичко, което може да се направи. Нима няма да опиташ? Ричард Рал, предводителят на Д’Харанската империя на север, разбира нашата страст за свобода и би опитал.

Ричард се качи на капрата. Зачуди се откъде ли хората са чули такива неща. Наистина бе удивително как подобна искрица надежда може да прелети толкова километри. Взе юздите и камшика и изгледа продължително мрачния ковач — мъжът, заразен от вируса на свободата, носещ се във въздуха.

— Искам да те питам нещо: ти би ли пробвал да оформиш парче незагрят метал с чука си?

— Разбира се, че не. Стоманата трябва да е нагорещена до бяло, за да може да се превърне в нещо.

— Така е и с хората, Виктор. Тези хора са студени като метал. Не прахосвай напразно силата на чука си. Сигурен съм, че този Ричард Рал би ти казал същото.