Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Щом Ричард скочи от коня си край едно хралупесто дърво от едната страна на стръмна полянка, застлана с трева, Ничи пое юздите му. Докато отвеждаше двата коня, за да ги върже за дебелите клони на една натежала от реса елша, усещаше гневния му поглед на гърба си. Животните бяха гладни и лакомо загризаха влажната трева. Без да каже нито дума, Ричард тръгна да пообиколи наоколо и да събере мъртви клони, паднали под гъстите корони на смърчовете, където предполагаше, че е възможно да са останали по—сухи.

Ничи го наблюдаваше — не открито, а небрежно, тайно, с крайчеца на окото си. Беше същият, какъвто го помнеше, дори повече от това. Не ставаше въпрос само за едрата му мускулеста фигура, а за властното му присъствие, което се бе развило у него, откакто го бе видяла за последно. Преди от време на време се бе изкушавала да го възприема като момче. Не и сега.

Сега той беше буен див ат, залостен в собствената си салма. Ничи стоеше на разстояние, оставяше го да рита на воля стените на своя затвор. Нищо нямаше да спечели, ако дразнеше дивото животно. Да го предизвиква, да го измъчва в страданието му — това тя най—малко искаше.

Разбираше притаения му гняв. Това трябваше да се очаква. Чувствата му към Майката Изповедник бяха очевидни, както и нейните към него. Стените на неговата салма бяха изградени не от друго, а от тънката паяжина на неговите чувства към Калан. Макар Ничи да съчувстваше на болката му, знаеше, че тя е последният човек на земята, който би могъл да стори нещо за уталожването й. За това бе нужно време. С времето стените на салмата му щяха да бъдат сменени с други.

Един ден щеше се примири с нещата. Един ден щеше да разбере истинността на онова, което тя искаше да му покаже. Един ден щеше да разбере необходимостта от действията й. Всичко бе за негово добро.

В дъното на полянката Ничи се настани върху една сива гранитна плоча, която някога явно бе представлявала част от скалния релеф, подаващ се изпод меката зеленина на смърчове и ели зад гърба й. И която с времето явно е била откъсната от майка си, победена от неумолимата природа, която бе оставила между двете принадлежащи си една на друга части зейнала дупка с назъбени краища.

Ничи седна с изправен гръб — навик, създаден й още от ранна детска възраст от майка й, и проследи с поглед Ричард, който се зае да разседлава конете. Увеси на носовете им по една торба с овес и ги остави да хапнат, докато той разчисти камъните от поляната. Отначало Ничи не разбра какво прави. Когато Ричард занесе събраните камъни заедно с клоните в хралупата на избраното за нощуване дърво, тя си каза, че вероятно камъните ще му служат, за да огради огнището. Доста се забави вътре, така че Ничи предположи, че вероятно се мъчи да запали огън от влажните дървета. Би могъл да я помоли за помощ — дарбата й притежаваше достатъчно сила, за да може да възпламени влажно дърво. Не го направи.

Явно го биваше в тази работа. Беше го гледала как го прави предишната нощ — започвайки от брезова кора, подпалки и съчки. Ничи никога не си бе падала особено по подобни природни занимания. Остави го да се оправя сам и се зае да прегледа ремъците и юздите на конете. Засега дъждът ги бе напуснал. От него бе останала само влажната мъгла, оросяваща бузите й.

Докато се мъчеше да напъха обратно в токата хлабавите върви на дебелата сплетена юзда, откъм хралупата се чуха пращящи звуци. Пукането й подсказа, че Ричард явно се е справил. Дочу тракането на метален съд о камък и си представи, че сигурно слага вода, за да се свари, щом огънят стане достатъчно силен.

Седнала на гранитната плоча, Ничи продължи безмълвно да се занимава с юздата, когато Ричард излезе от хралупата, за да довърши грижите си около конете. Освободени от торбите на муцуните си, животните се напиха от малко езерце, образувало се в пукнатината между две скални плочи. Макар Ричард да бе облечен в подходящи за околната среда тъмни дрехи, те не можеха да скрият формите на тялото му. Сивият му поглед се плъзна към нея, обследвайки с какво се занимава тя. Остави я да си върши каквото е започнала и се върна при конете. Огромните му ръце се движеха със сигурност и лекота. Ничи бе сигурна, че животните ще останат изключително доволни от това някой да почисти напластената в копитата им кал. На тяхно място тя определено щеше да е благодарна за подобно внимание.

— Каза, че трябва да поговорим — най—сетне проговори Ричард, докато прокарваше четката по задницата на кобилата, за да почисти някакво последно петно. — Предполагам, че под разговор разбираш излагането на условията на моето затворничество. Вероятно си създала правила за пленниците си.

По ледения му глас й стана ясно, че е решил да я провокира малко, да изпробва реакциите й. Ничи остави юздата настрани. Отвърна на предизвикателния му тон с искрено съчувствие:

— Това, че нещо ти се е случило преди, Ричард, не означава, че ще ти се случи отново. Съдбата не ражда непрекъснато едни и същи деца. Всяко едно е различно. Този път е по—различно от предишните два.

Отговорът й, както и съчувствието в погледа й, явно го свариха неподготвен. Той я изгледа за момент, преди да прибере четката в един от джобовете на самара и да извади пикел.

— Предишните два ли? — Нямаше начин да не е схванал посланието й. Леденото му изражение не издаде мислите му, той се наведе и повдигна десния заден крак на жребеца, за да изчисти калта от копитото му. — Не разбирам за какво говориш.

Докато го гледаше как рови в копитото на животното, Ничи си представяше, че рови така и в нейната душа, опитвайки се да разбере какво по—точно знае тя за предишните два пъти и какво според нея е по—различно сега. Той със сигурност би желал да узнае как тя възнамерява да избегне грешките на другите му похитители. Всеки войн би го пожелал.

Още не бе готов да чуе колко фундаментално по—различно е всичко сега.

Ричард продължи да обикаля големия черен кон, като почистваше копитата му едно по едно, докато накрая стигна до предното ляво, най—близо до Ничи. Щом приключи и пусна крака на животното, тя стана. Когато Ричард се изправи, се оказа толкова близо до нея, че тя усети топлия му дъх да гали бузата й. Погледна я с огнен поглед — не толкова смущаващ, колкото й се бе струвал при първите им срещи.

Тя установи, че вместо да сведе глава, отвръща смело на пронизителния му поглед, удивена, че го е хванала. Най-сетне го хвана. Нямаше да се учуди повече, ако бе успяла да вкара в бутилка луната и звездите.

— Ти си затворник — обади се тя. — Гневът и презрението ти са напълно разбираеми. Не съм и очаквала, че всичко това ще ти хареса, Ричард. Но сега не е същото като преди. — Тя нежно го хвана за гърлото. Жестът й го изненада, но разбра, че не го заплашва непосредствена опасност. — Преди — продължи тя тихо и утешително — на врата ти имаше яка — и двата пъти.

— Ти присъстваше в Двореца на пророците, когато бях отведен там.

Тя го усети как преглъща.

— Но другия път…

Ничи пусна гърлото му.

— Аз не използвам яка, както правеха Сестрите на светлината, за да те контролирам, за да ти причинявам болка, чрез която да те принуждавам да ми се подчиняваш. Целите ми не са такива.

Тя придърпа наметалото над раменете си и се усмихна отнесено.

— Спомняш ли си първия път, когато дойде в Двореца на пророците? Спомняш ли си речта, която произнесе?

Ричард не отговори, но в очите му тя видя, че мисълта му работи.

— Ти бе изпаднал в ярост — не много по—различна от сегашната. Вдигна в ръка червената палка, която висеше на врата ти. Спомняш ли си, Ричард?

— Мисля, че да. — Изгледа я подозрително. — Оттогава насам изтече доста вода. Не всичко помня.

— Каза, че и преди си бил заключван с яка. Че човекът, сложил тази яка около врата ти, ти е причинил болка, за да те накаже, не да те обучи.

Тялото му настръхна.

— Е, и?

Тя отново се вгледа в сивите му очи — очи, които не изпускаха нито едно нейно мигване, нито един неин дъх и които премерваха всяка нейна дума. Всичко биваше преценявано и анализирано вътрешно — Ничи бе наясно с това. Преценяваше се колко високо е сложена оградата и дали би могъл да я прескочи. Не би могъл.

— Винаги съм се чудила — каза тя — как си посрещнал яката си предишния път. Преди няколко месеца заловихме една жена в червена униформа. Морещица.

Лицето му леко побледня.

— Каза, че търсела Господаря Рал, за да му предложи закрилата си. Убедих я да ми каже всичко, което знае.

— Аз не съм от Д’Хара — гласът му звучеше уверено, но под повърхността Ничи усети някакво течение, обагрено с ужас. — Една Морещица не би могла да знае почти нищо за мен.

Ничи посегна вътре в наметалото си, за да извади онова, което носеше със себе си. Остави малката червена палка да се изплъзне от ръцете й и да падне на земята. Ричард се вкамени.

— О, напротив, Ричард, тя знаеше доста неща. — Усмивката й не бе нито доволна, нито подигравателна — по—скоро бе белязана с някаква далечна тъга при спомена за онази смела жена. — Познавала е Дена. Живяла е в Народния дворец, където си бил отведен и ти, след като Дена те е заловила. Знаеше доста по темата.

Ричард сведе глава. Падна на едно коляно и с благоговение вдигна от влажната земя червената палка. Избърса я в крачола на панталона си, сякаш бе някаква безценна вещ.

— Една Морещица не би ти казала нищо. — Той се изправи и открито я погледна в очите. — Морещиците са продукт на мъчения. Тя би ти казала само толкова, колко то да те накара да си помислиш, че ти помага. Би ти пускала добре скроена лъжа, за да те заблуди. Би умряла, преди да изрече нещо, с което да навреди на своя Господар Рал.

С елегантния си пръст Ничи отлепи кичур руса коса, залепнал по бузата й.

— Подценяваш ме, Ричард. Тази жена беше изключително смела. Много ми беше мъчно за нея, но имаше неща, които наистина трябваше да знам. Тя ми каза всичко. Каза ми всичко, което ме интересуваше.

Ничи улови надигащия се в душата му гняв, от който бузите му пламнаха. Не това бе целяла и желала тя. Бе му казала истината, но той отказа да я приеме, опита се да я забули в собствените си фалшиви допускания.

Трябваше му известно време, за да позволи на истината да си проправи път в очите му. Яростта се оттегли с неохота, заменена от тежестта на тъгата, която го накара да преглътне с мъка по тази жена. Ничи не бе очаквала друго.

— Очевидно — прошепна тя — Дена е била много изкусна в мъченията…

— Твоето съчувствие е нито желано, нито необходимо.

— Но аз наистина съм изпълнена със съчувствие, Ричард — заради онова, през което те е прекарала онази жена, и то с единствената цел да ти причини болка. Това е най—ужасната болка, нали — болката, след която не следва нищо. Нейното безсмислие само утежнява допълнително мъчението. Ето от какво си страдал най—много.

Ничи посочи кожената палка в ръката му.

— Тази жена не изстрада подобна болка. Искам да го знаеш.

Той невярващо сви устни и отмести погледа си от нейния, обхващайки падащия мрак.

— Ти си убил онази Морещица на име Дена, но не и преди тя да ти е причинила невероятни неща.

— Както и аз на нея. — Лицето на Ричард стана каменно, очите му заблестяха заплашително.

— Ти заплаши Сестрите на светлината, понеже те също поставиха яка около врата ти. Каза им, че не са достойни да оближат дори ботушите на онази жена, Дена, и така си беше. Каза им още, че според тях те са онези, кои то държат синджира на яката ти, но че им обещаваш да разберат, че онова, което държат, всъщност е светкавица. Не си мисли нито за миг, че не съм разбрала чувствата ти, както и решимостта ти. — Ничи протегна ръка и го потупа по гърдите. — Този път, Ричард, яката е около сърцето ти и ако допуснеш грешка, ще я заплатиш с Калан.

Юмруците се свиха покрай напрегнатото му тяло.

— Калан би предпочела да умре, вместо да ме направи роб за своя сметка. Тя ме моли на колене да пожертвам живота й за свободата си. Може би ще дойде ден, когато ще съм длъжен да удовлетворя желанието й.

Ничи се почувства леко отегчена от заплахите му. Доста често й се случваше да получава заплахи.

— Всичко зависи от теб, Ричард. Но правиш голяма грешка, ако си мислиш, че ме е еня.

Не можеше да си спомни колко пъти Джаганг бе отправял страховити заплахи срещу нея, колко от тези пъти ръцете му се бяха стягали около врата й, задавяйки я, след като я бе бил до несвяст. Понякога Кадар Кардиф бе проявявал не по—малко арогантност и жестокост. Вече бе загубила броя на случаите, в които истински си бе помисляла, че е дошъл краят й — като се започне от детството й, когато онзи мъж я бе дръпнал в тясната уличка, за да я обере.

Но не само мъже като тези й обещаваха нечувани страдания.

— Думи няма да ми стигнат да ти разкажа за заплахите, които ми е отправял Пазителят на отвъдния свят в сънищата ми, обещанията за нескончаеми мъки. Това е моя съдба. Така че, Ричард, моля те, не се опитвай да ме стреснеш с нефелни заплахи. По—жестоки от теб хора са го правили — при това много по—успешно. Отдавна съм приела съдбата си и съм престанала да се тревожа.

Ръцете й се отпуснаха покрай тялото. Чувстваше се напълно изпразнена откъм чувства. Мисълта за Джаганг, за Пазителя й припомни, че животът й няма смисъл. Единствено онова, което бе съзряла в очите на Ричард, й бе дало искрица надежда, че може би на този свят има още нещо, нещо, което тепърва й предстои да открие и разбере.

— Какво искаш? — попита той. Ничи съсредоточи мислите си към действителността.

— Вече ти казах. В момента ти си мой съпруг. И така ще бъде — ако искаш Калан да живее. Аз ти казах цялата истина. Ако дойдеш с мен и изпълняваш дреболиите, за които ще те моля, като например това да приемеш ролята си на мой съпруг, Калан ще доживее до дълбока старост. Не бих могла да твърдя, че животът й ще бъде особено щастлив, разбира се, понеже знам, че тя те обича.

— Колко време си мислиш, че можеш да ме задържиш, Ничи? — Ричард нервно прокара пръсти през влажната си коса. — Каквото и да искаш, няма да стане. Колко време трябва да мине, за да се умориш от този абсурден фарс?

Тя присви очи и се загледа в лицето му, изразяващо детска невинност, ако не и невежество.

— Скъпо мое момче, родих се на този грешен свят преди сто осемдесет и една години. Знаеш го. Нима си мислиш, че за цялото това време не съм се научила на търпение? Макар телата ни да изглеждат на почти еднаква възраст и в доста отношения да не съм по—стара от теб, съм живяла близо седем твои живота. Нима наистина си мислиш, че твоето търпение ще победи моето? Нима ме вземаш за някакво глупаво момиченце, което можеш да надхитриш и изкараш от нерви?

Тялото му се отпусна.

— Ничи, аз…

— Не очаквам да се сприятелим, нито пък да ме спечелиш. Аз не съм Дена, нито Вирна, нито Уорън, нито дори Паша, в този ред на мисли. За мен приятелството не означава пукната пара.

Той се извърна и успокои коня с ръка на хълбока му, когато животното, усетило миризмата на дим, идваща откъм хралупата, започна нервно да пръхти и да рие с копито.

— Искам да знам какви ужасии си причинила на онази жена, за да я принудиш да ти разкаже за Дена.

— Морещицата ми каза това в замяна на една услуга.

Смръщил чело невярващо, той отново се обърна към нея.

— И каква услуга би могла да свършиш ти на една Морещица?

— Да й прережа гърлото.

Ричард затвори очи, повален от мъка по незнайната жена, умряла заради него. Стисна оръжието й в ръка и го приближи до сърцето си.

Гласът му прозвуча по—меко:

— Едва ли знаеш името й?

Именно това, отношението му към ближния, дори и да не го познава, не само го правеше такъв, какъвто е, но и го впримчваше безнадеждно. Грижата му за другия бе и нещото, което постепенно щеше да го накара да разбере зрънцето добро в делото й. И тогава той също ще работи за справедливата кауза на Императорския орден.

— Знам го — отвърна Ничи. — Хания.

— Хания — Ричард изглеждаше съкрушен. — Та аз дори не я познавам.

— Ричард. — С пръст под брадичката му Ничи внимателно повдигна лицето му. — Искам да знаеш, че не съм я мъчила. Открих я след като я бяха мъчили. Това, което видях, не ме зарадва. Убих виновника. Нищо не можеше да се направи за Хания. Предложих й спасение от болка та, бърз край, ако ми каже нещо за теб. Никога не съм я молила да те предава по начин, по който биха поискали от Ордена. Питах само за миналото ти, за първото ти пленничество. Просто исках да разбера — по—добре онова, което каза при пристигането си в Двореца на пророците, това е.

Ричард не изглеждаше успокоен, както й се бе искало.

— Дарила си я с този бърз край, както го наричаш, след като си получила каквото си искала. Това те превръща в част от мъченията й.

В здрача Ничи извърна глава, обзета от болката и ужаса на онова кърваво дело. Подобни неща отдавна бяха престанали да й причиняват друго, освен да възбуждат мъгляви чувства.

Имаше толкова хора, които търсеха избавление от страданията си — толкова стари и болни, толкова виещи деца, толкова бедстващи, обезверени и бедни. Тази жена бе просто поредната жертва на живота, нуждаеща се от спасение. Бе го направила за нейно добро.

Ничи се бе отказала от Създателя, за да изпълни докрай делото му, и бе врекла душата си на Пазителя на отвъдния свят. Трябваше да го направи. Само човек, обладан от злото като нея, не би изпитвал подобаващи чувства, състрадание към всичките онези страдащи и отчаяни души. Каква тъжна ирония — да служиш вярно на нуждаещите се по такъв начин.

— Може би за теб нещата стоят така, Ричард — каза Ничи с дрезгав глас, обърнала поглед към немия кошмар на спомените си. — Не и за мен. Нито пък за Хания. Преди да й прережа гърлото, тя ми благодари за онова, което се канех да сторя.

В очите на Ричард нямаше милост.

— И защо искаше да ти разкаже за Дена, за мен?

Ничи се сгуши в пелерината си.

— Нима не е очевидно?

— Не е възможно да допуснеш грешката на Дена. Ти нямаш нищо общо с нея, Ничи.

Беше уморена. Първата нощ той не бе спал и тя го знаеше. Бе усетила погледа му, впит в гърба й. Знаеше колко много го боли. Застанала с гръб към него, бе ридала безмълвно заради омразата в очите му, заради товара да си призваният да направи онова, което е най—добро. Светът бе толкова ужасно място.

— Може би, Ричард — тихо каза тя — някой ден ще ми покажеш разликата.

Беше толкова уморена. Предишната нощ, когато той се бе оставил на умората да го отвлече и се бе предал на съня, Ничи на свой ред бе останала будна цяла нощ, бе наблюдавала съня му, усещайки връзката си с Майката Изповедник. Тази връзка изпълваше Ничи с огромно съчувствие към Калан.

Всичко бе в името на доброто.

— Хайде вече да се прибираме — допълни тя, — времето е отвратително. Студено ми е и съм гладна. Имаме нужда от почивка. И както ти казах, трябва да обсъдим някои неща.

Тя знаеше, че не може да го лъже. Не можеше да му каже всичко, разбира се, но за онова, което му казваше, не смееше да го лъже.

Танцът бе започнал.