Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Калан усети присъствието на Кара, облечена в червената си кожена дреха, застанала на прага на спалнята им, да наблюдава как Ричард си събира багажа. Калан кимна, докато двамата с Ричард си обменяха безмълвни, кратки послания. Вече бяха уговорили условията по въпросите, касаещи живота и смъртта. Сега сякаш и двамата се страхуваха да не кажат нещо, което би разрушило деликатните, трудни, отчаяни споразумения, които бяха постигнали.

Вялата светлина, промъкваща се през прозореца, не можеше да разсее мрачната атмосфера в стаята. Кара, стъпила на прага, също блокираше част от пътя на светлината. Спалнята приличаше на зандан. Ричард, облечен в тъмни дрехи, бе като сянка. Толкова пъти, докато лежеше и бавно се възстановяваше, Калан бе мислила за тази стая по същия начин — като за зандан. Този път усещането бе по—реално от всякога, само дето помещението ухаеше на бор, а не бе изпълнено с киселата воня на затворнически килии, треперещи преди изпълнението на смъртната им присъда. За един момент Кара изглеждаше напълно отчаяно, в идващия се стрелкаше насам—натам в търсене на нещо. Калан знаеше, че Морещицата изпитва същите чувства като нея и се мята на ръба на отчаянието и мъката; от едната крайност на яростта до другата. Морещиците обикновено не изпадаха в подобни ситуации, но пък Кара бе повече от обикновена Морещица.

Калан проследи с поглед как Ричард прибира в раницата си черния панталон, черния потник, черната туника със златни нишки, сребърните накитници, външния колан с всичките му кесийки, златотканото наметало. Заеха почти цялото свободно място. Беше с тъмното си наметало на горски водач, нямаше време да се преоблича. Калан се надяваше той скоро да успее да избяга и отново да облече дрехите си на магьосник—войн, за да ги поведе срещу Императорския орден. Всички имаха нужда от неговото водачество срещу завоевателните орди на Стария свят.

По недостатъчно ясни за самия него причини Ричард се бе превърнал в основна действаща сила на тяхната борба. Калан знаеше прекрасно, че позицията му си остава непроменена — хората трябва да пожелаят да се борят за себе си, а не само за него. Ако една идея си струва, то тя трябва да надживее своя водач, иначе той е обречен на провал.

Докато продължаваше да пълни раницата си с други дребни неща, Ричард каза на Калан, че може би ще е добре да се опита да намери Зед и че той вероятно ще има някакви идеи. Тя кимна и отвърна, че, ще го послуша, като добре знаеше, че в този случай Зед няма да може да направи нищо. Ужасяващият триъгълник бе неподатлив на външно влияние — Ничи се бе погрижила за това. Ричард просто се опитваше да й вдъхне надежда и това бе единственото хубаво нещо, за което можа да се сети на фона на безутешната пуста реалност.

Калан не можеше да намери място на ръцете си. Стоеше, чупейки пръсти, а от брадичката й се ронеха сълзи. Трябваше да каже нещо, нещо важно, някакви последни думи — докато все още имаше тази възможност. Не успяваше да ги намери. Предполагаше, че вероятно се дължи на факта, че знае как се чувства, какво й е на сърцето и няма какво повече да добави към това. Притисна юмрук към болезнената точка в коремната кухина.

Стаята се изпълни с гъста тъма — сякаш бе влязъл четвърти човек, някакъв мрачен страж, дошъл до отведе Ричард. Това бе сърцето на ужаса, направляван от онова, което не виждаш, с което ме можеш да спориш и което не можеш да убеждаваш или да победиш. Този мрак го очакваше — неизменен, непроменим, безразличен.

Щом Кара се махна от прага, Ричард извади шепа златни и сребърни монети от един вътрешен джоб на кожената си раница. Припряно върна обратно половината, другото й подаде.

— Вземи, ще ви трябват.

— Аз съм Майката Изповедник. Не ми е нужно злато. Той обаче хвърли монетите на леглото, очевидно ненастроен да спори с нея в последните им мигове заедно.

— Искаш ли да вземеш някоя от фигурките си? — попита го тя. Бе глупав въпрос и го знаеше, но трябваше да запълни ужасната тишина, а това бе единственото, което й дойде наум — като се изключи отчаяната й молба.

— Не. Не ми трябват. Когато ги гледаш, мисли си за мен и помни, че те обичам. — Той нави стегнато одеялото си заедно с малко платнище от промазан плат и завърза пакета отдолу на раницата. — Ако изобщо някога ми се прииска, бих могъл да си издялам.

Калан му подаде калъп сапун.

— Не са ми нужни фигурките ти, за да ми напомнят, че ме обичаш. Това ще го знам. Издялай нещо, с което да покажеш на Ничи, че трябва да си свободен.

Ричард я погледна с тъжна усмивка.

— Възнамерявам да й покажа, че никога няма да й се подчиня — нито на нея, нито на Ордена. Няма да има нужда от фигурки. Тя си мисли, че всичко е планирала, но скоро ще се убеди, че съм кофти компания. — Той напъха юмрук в раницата си, за да освободи още малко място. — Адски кофти компания.

Кара се втурна в стаята, носейки малко вързопчета с вързани на възел краища. Започна да ги пуска едно по едно на леглото.

— Приготвих ти малко храна, Господарю Рал. Неща, които ще ти вършат работа по време на път — сушено месо, риба и други подобни. Малко ориз и зеленчуци. И… и самун хляб, от моя. Той е най—отгоре, да го изядеш първо, докато е пресен.

Той й благодари и напъха вързопчетата в раницата си. Преди да прибере хляба, го вдигна към носа си и вдиша дълбоко. Усмихна се с признателност на Кара.

После бързо се изправи. Усмивката му се изпари по начин, от който Калан настръхна до мозъка на костите си. Изглеждаше така, сякаш се мъчи неистово да накара сам себе си да свърши някакво последно, тежко задължение. Измъкна ножницата през главата си. Задържа я в лявата си ръка и извади Меча на истината, стиснал го за дръжката в побелелия си десен юмрук.

Острието издаде характерния си металически звук, оповестяващ появата му.

Ричард нави ръкава си и обърса острието по вътрешната част на ръката си. Калан примигна, докато го гледаше. Не можеше да каже дали се поряза толкова дълбоко нарочно или без да иска. Изведнъж си спомни, че с каквото и оръжие да борави, той винаги достига точно такава дълбочина, каквато желае.

Обърна острието и потопи и двата му ръба в прясната кръв. Окъпа острието, напоявайки го със сластолюбивия вкус, изостряйки апетита му за още. Калан нямаше представа какво прави той и защо го прави точно сега, но ритуалът й се стори потресаващ. Толкова й се искаше да бе извадил меча по—рано и да го бе насочил към Ничи. Калан не би се уплашила от нейната кръв. Ричард отлепи острието от плътта си и го прибра в ножницата. Кръвта, стичаща се по ръката му, оставяше тъмни ивици по ножницата, докато Ричард спускаше ръката си по нейната дължина, надолу към острието, за да я сграбчи в юмрука си през средата. Свел глава, втренчил поглед в сребристите и златисти отблясъци на ножницата, искрящи дори през кръвта му, той се приближи към нея.

Вдигна поглед и Калан съзря смъртната ярост на магията да танцува в очите му. Бе предизвикал изпепеляващия гняв на меча, след което го бе потушил. Никога преди не го бе виждала да прави подобно нещо.

Повдигна прибрания в ножницата меч към лицето й. Сухожилията му бяха изхвръкнали върху релефа на юмрука му. Изпод петната кръв проблясваха белите му кокалчета.

— Вземи го — изрече той дрезгаво с глас, който издаваше вътрешната борба, водена в сърцето му.

Онемяла, Калан пое ножницата в две ръце. За миг, докато Ричард отлепи кървавата си ръка, тя почувства някакво разтърсване, сякаш изведнъж бе споена с оръжието посредством никога неизпитван гняв. Нямаше да се учуди, ако изпод пръстите й бяха пробягали искри. Усещаше подобна ярост да извира от студената стомана, която едва не я повали на колене. Ако в този миг можеше да пусне оръжието, то щеше да докосне земята вместо нея. Но то сякаш бе залепнало за ръцете й.

След като Ричард махна ръката си, прибраният в ножницата меч загуби неудържимия гняв, натрупан в него, и се превърна в най—обикновено оръжие.

Ричард издигна пръст във въздуха. Опасната магия не бе угаснала в очите му. Мускулите на лицето му затанцуваха.

— Не изваждай този меч — предупреди я той със смразяващ шепот, — освен ако от това не зависи животът ти. Знаеш какво може да причини той на човек. Не само на този, попаднал под силата на острието, но и на ръката, която го стиска за дръжката.

Калан, попаднала в клопката на напрегнатия му поглед, можа само да кимне. Спомняше си ясно първия път, когато Ричард бе използвал меча, за да убие човек. Първият път, когато му се наложи да изпита ужаса на убийството, бе в нейна защита.

Тогава, в този първи път, с отнемането на другия живот едва не бе загубил и своя. Трябваше да положи огромни усилия, за да се научи да владее подобен ураган от магия, какъвто се съдържаше в Меча на истината.

Ричард можеше да гледа заплашително и без гнева на меча. Калан си спомняше няколко пъти, когато единствено хищният му поглед бе смълчавал тълпа от хора. Малко бяха нещата, които един човек би желал по—силно да избегне, освен този поглед. Сега същите тези очи блестяха, гладни да убиват.

— Ако трябва да го използваш, разгневи се — избоботи той. — Разгневи се неистово. Това ще бъде единственото ти спасение.

Калан преглътна.

— Разбирам. — Тя кимна. — Помня.

Справедливият гняв бе единствената защита срещу разяждащата болка, която мечът изискваше в замяна на това, че е бил използван.

— Живот или смърт. Няма друга причина. Не знам какво ще стане и няма да разбера по—рано от теб. Но предпочитам това, вместо когато ти се наложи, да нямаш към какво да се обърнеш за помощ. Дадох му вкуса на кръвта. Тя ще го държи гладен. Извадиш ли го, ще бъде в кръвна ярост.

— Разбирам.

Най—сетне погледът му угасна.

— Съжалявам, че съм принуден да те натоваря с ужасната отговорност на това оръжие, особено по този начин, но това е единствената защита, която бих могъл да ти предложа.

Поставила успокоителна ръка на рамото му, Калан отвърна:

— Няма да ми се наложи да го използвам.

— Добри духове, надявам се да е така. — Той хвърли поглед през рамо, огледа за последен път спалнята им, след това се обърна към Кара. — Трябва да вървя.

Морещицата не го чу.

— Първо ми дай ръката си.

Кара носеше бинтове, останали от времето, когато Калан бе на легло. Без да се възпротиви, протегна обляната си в кръв ръка. Кара набързо проми раната, след това я бинтова.

Ричард й благодари, щом привърши. Кара разряза края, обиколи китката му и върза двата края на възел.

— Ще те изпратим донякъде.

— Не. Ще стоите тук. — Ричард смъкна ръкава си.

— Но …

— Кара, искам да пазиш Калан. Оставям я в твоите ръце. Знам, че няма да ме разочароваш.

Прекрасните сини очи на Кара, блестящи от сълзи, отразиха болка, която Калан бе сигурна, че Морещицата никога не си е позволявала да демонстрира.

— Кълна се да я защитавам така, както бих защитава ла теб, Господарю Рал, ако и ти ми се закълнеш да се върнеш при нас.

Ричард й се усмихна бързо, опитвайки се да разсее потиснатостта на думите й.

— Аз към Господарят Рал, не е нужно да ти напомням, че съм се измъквал и от по—заплетени ситуации. — Той я целуна по бузата. — Кара, кълна се, че никога няма да се откажа да правя опити за бягство. Имаш думата ми.

Калан осъзна, че той не се закле буквално в думите на Кара. Тя знаеше, че не би дал обещание, което може да не е способен да изпълни.

Затвори раницата си.

— Трябва да вървя. — Вдигна я за презрамките. — Нямам право да закъснявам.

Калан го стисна за ръката, Кара положи длан на рамото му. Ричард се обърна и стисна Калан за раменете.

— Чуй ме сега. Ще ми се да останеш тук, в тази къща, в планината, където си на сигурно място, но знам, че нищо освен предсмъртното ми желание не би те накарало да го сториш. Остани поне четири—пет дни, за да ми дадеш време, в случай че веднага разбера как стоят нещата и успея да се измъкна. Ничи може и да е Сестра на мрака, но вече не съм напълно чужд на магията. И преди съм се спасявал от властта на могъщи хора. Изпратих Мрачния Рал в отвъдния свят. Отидох в Храма на ветровете, който разруших! Намира в друг свят, за да спася нашия от чумата. Измъквал съм се и от по—трудни ситуации. Кой знае, може би пък сега нещата да са много по—прости, отколкото изглеждат. Ако й избягам, ще се върна тук, така че, моля ви, изчакайте ме поне малко. Ако не мога да избягам от Ничи веднага, опитай се да намериш Зед. Той може да има някакви идеи. Последния път, когато го видях, с него беше и Ан. Тя е Прелат на Сестрите на светлината и познава Ничи от много дълго време. Може би тя ще знае нещо, което, заедно се уменията на Зед, може да се окаже от някаква помощ.

— Ричард, не се тревожи за мен. Просто се пази. Ще те чакам, докато успееш да избягаш. Затова просто се успокой и съсредоточи всичките си усилия в желанието да избягаш от Ничи. Ще останем тук още малко, обещавам ти.

— Ще се грижа за нея, Господарю Рал. Не се притеснявай за Майката Изповедник.

Ричард кимна. Обърна се с гръб към Калан. Пръстите й се врязаха в ръката му…

— Познавам те и знам как се чувстваш, но искам да ме чуеш. Моментът още не е дошъл. Може никога да не дойде. Сигурно ти се струва, че греша, но ако затвориш очи пред истинността на това, в услуга на желанията си само защото си Майката Изповедник и се чувстваш отговорна за хората в Средната земя, тогава няма да има смисъл да си даваме труда да се надяваме, че някой ден отново ще се съберем — защото няма да стане. Ще бъдем мъртви, както ще бъде мъртва и каузата на свободата.

Той приближи лице до нейното.

— Помни най—вече, че силите ни не бива да нападат армията на Ордена. Прекалено рано е. Ако те… ако ти предприемеш директна атака и се прицелиш в сърцето на Ордена с мисълта, че можеш да победиш, това ще бъде краят на нашата армия, смъртта на шансовете ни. И надеждата за каузата на свободата, цялата надежда за разгромяване на Ордена, ще бъде загубена за поколения напред. По същия начин трябва да напрегнем мозъка си и за Ничи и да не я нападаме в директна атака, защото и двамата ще сме мъртви. Обеща, че няма да се самоубиеш, за да ме освободиш. Не престъпвай обещанието си, като тръгваш срещу онова, което ти казвам сега.

В момента всичко й се струваше толкова маловажно. Единственото, което имаше значение, бе, че го губи. Ако можеше да го задържи при себе си, бе готова да хвърли на вълците целия останал свят.

— Добре, Ричард.

— Обещай ми. — Пръстите му се впиваха болезнено в ръката й. Той я разтърси. — Наистина го мисля. Ако не се вслушаш в думите ми, можеш още отсега да зарежеш всичко. Да унищожиш надеждата на хората за петдесет поколения напред. Ти ще станеш онази, която унищожава свободата и приветства мрачната епоха в света. Обещай ми, че няма да го направиш.

В главата й бе хаос от мисли. Тя се вгледа в очите му. Чу се да казва:

— Обещавам ти, Ричард. Докато не дадеш знак, няма да предприемаме директно нападение.

Изглеждаше така, сякаш огромен товар е паднал от плещите му. По устните му се разля усмивка, ръцете му се разтвориха в прегръдка. Пръстите му потънаха в косата й и погалиха главата й, вдигнала се за целувка. Ръцете й се плъзнаха надолу по раменете му. Всичко продължи само миг, но в този миг на откраднато блаженство двамата споделиха цял свят, изпълнен с емоции.

Целувката, прегръдката — всичко свърши твърде бързо. Топлото му присъствие й избяга, на негово място се настани ужасното бреме на липсата му. Преди да метне раницата си на рамо, Ричард бързо прегърна Кара. Застанал на прага на спалнята, се обърна.

Обичам те, Калан. Не съм обичал никой преди и след теб. Само теб. — Очите му го казаха дори по—хубаво.

— Ти си всичко за мен, Ричард. Знаеш го.

— Обичам те и теб, Кара — той й намигна. — Грижи се и за двете ви, докато се върна.

— Обещавам, Господарю Рал. Имаш думата ми на Морещица.

И той изчезна.

— И аз те обичам, Господарю Рал — прошепна Кара към празната врата.

Двете изтичаха в общата стая и застанаха на прага, изпращайки с поглед тичащата му през поляната фигура. Кара сви длани около устата си.

— И аз те обичам, Господарю Рал — изкрещя тя.

Ричард се обърна тичешком и с махване на ръката й показа, че е чул думите й.

Двете изпратиха тъмната му фигура, прелитаща над кафеникавозелената трева. Тъкмо преди да потъне в мрака, той спря и се обърна. Калан го изпрати с последен поглед — поглед, в който се казваше всичко. Той се обърна и изчезна сред дърветата, бе невъзможно да различат в мрака тъмните му дрехи.

Калан се свлече на колене, отпусна се назад и даде воля на чувствата си. Плака безутешно, заровила главата си в длани. Остана така цяла вечност.

Кара приклекна край нея, за да положи успокоителна ръка на рамото й. Калан ненавиждаше Морещицата да става свидетел на слабостта й, да я вижда да плаче. Почувства някаква далечна благодарност, когато Кара просто положи глава на рамото и не каза нищо.

Нямаше представа колко дълго е седяла на мръсния под в това състояние, облечена в бялата си Изповедническа рокля, задавена от плач. След известно време успя да се удържи. Сърцето й продължаваше да пада надолу по спиралата на безутешната мъка. Миговете й се струваха непоносими. Мътното бъдеще, проснало се пред нея, й се струваше като една изгубена земя на болката.

Най—сетне вдигна глава и огледа къщата. Без Ричард мястото й се струваше пусто. Бе мъртво.

— Какво искаш да правим, Майко Изповедник?

Мръкваше. Дали денят си отиваше или облаците бяха станали още по—мрачни, Калан не знаеше. Избърса очи.

— Да си събираме багажа. Ще останем още няколко дни, както пожела Ричард. След това ще е добре да заровим всичко, което ще се развали, а не можем да натоварим на конете. Ще заковем прозорците. Ще запечатаме къщата колкото се може по—добре. — За да можем един ден да се върнем в рая.

Калан кимна и се огледа, опитвайки се отчаяно да съсредоточи мисълта си върху някаква работа, за да не мисли за онова, което разбиваше сърцето й. Най—тежко щеше да й бъде нощем. Когато остане сама в леглото. Когато той не е с нея.

Сега долината изглеждаше повече като изгубения рай. Не можеше да повярва, че Ричард наистина го няма. Струваше й се, че просто е отишъл да налови малко риба, или да набере горски плодове, или да огледа околните хълмове. И всеки момент ще се върне.

— Да, за да се върнем. Тогава това място отново ще се превърне в рай. Всъщност, когато Ричард се върне, раят може да бъде навсякъде, където сме заедно.

Калан забеляза, че Кара не чу отговора й. Морещицата стоеше, втренчила поглед през вратата.

— Кара, какво има?

— Господарят Рал си отиде.

Калан постави успокоителна ръка на рамото й.

— Знам, че боли, но трябва да се съсредоточим върху…

— Не. — Кара се обърна. Сините й очи бяха странно тревожни. — Не, не исках да кажа това. Имам предвид, че не го усещам. Не усещам връзката с Господаря Рал. Знам къде е — той върви нагоре по пътеката към просеката, но не мога да го усетя. — Изглеждаше изпаднала в паника. — Добри духове, все едно ослепявам. Не знам къде да го открия. Не мога да открия Господаря Рал.

Първата ужасяваща мисъл на Калан бе, че е паднал и е убил или че Ничи го е унищожила. Наложи си да отстрани глупавото хрумване.

— Ничи знае за връзката. Вероятно я замъглява чрез някаква магия или пък я прекъсва.

— Да, замъглява я. — Калан подметна Агиела в ръката си. — Сигурно е това. Все още усещам Агиела си, така че Господарят Рал би трябвало да е жив. Връзката съществува … но не мога да я усетя, за да определя къде е той.

Калан въздъхна с облекчение.

— Значи това е. Ничи не иска да ги последваме, затова използва магия, за да замъгли връзката.

Калан си даде сметка, че за да бъдат защитени от пътешественика по сънищата чрез връзката с Ричард, хората вече ще трябва да му вярват без успокоителното присъствие на връзката. Че ако искат да оцелеят, връзката трябва да остане жива в сърцата им.

Дали могат да го направят? Дали могат да повярват по този начин?

Кара се взря навън, през поляната, към планината, където бе изчезнал Ричард. Синьовиолетовото небе зад синьосивите планини бе напръскано с ослепителни оранжеви ивици. Снегът по върховете се бе спуснал надолу. Зимата ги бе подгонила. Ако Ричард не успееше скоро да се върне, Калан и Кара трябваше да побързат да се махнат оттук, преди да ги е приклещила.

Пристъпите на зашеметяваща скръб заплашваха да я удавят в морето от сълзи. Трябваше да прави нещо, затова се прибра в стаята им, за да свали Изповедническата си рокля. Щеше да разсее мислите си с прибирането на багажа и затварянето на къщата.

Щом Калан вдигна роклята си, за да я свали, на вратата се появи Кара.

— Къде ще отидем, Майко Изповедник? Каза, че ще заминем, но не каза къде отиваме.

Калан мярна Дух, застанала на рамката на прозореца, стиснала юмруци край тялото си, загледана в света навън. Взе я и прокара пръсти по красивите й форми.

Докосването до статуята изпълни Калан с желание Да се обърне към себе си и да подири в дълбините на душата си борбеност и решителност. Преди, когато бе също толкова обезнадеждена, Ричард й бе подарил тази фигурка. Другата й ръка се отпусна и пръстите й докоснаха меча на Ричард, оставен на леглото. Калан се концентрира, опитвайки се да превърне чувствата на отчаяние, обземащи душата й, в гняв.

— Да унищожим Ордена.

— Да унищожим Ордена?

— Тези копелета отнеха нероденото ми дете, а сега ми взимат и Ричард. Ще ги накарам да съжаляват хиляди пъти и още хиляди пъти за стореното. Веднъж дадох клетва да не проявявам и капчица милост към Ордена. Моментът дойде. Ако изтребването им до последния човек е единственият начин да си върна Ричард, значи точно това ще направя.

— Даде клетва пред Господаря Рал.

— Ричард не каза нищо за това да не ги убивам. Възпротиви се само срещу начина. Клетвата ми бе да не ги атакувам право в сърцето. Той не каза нищо за изтребването им един по един. Няма да престъпя клетвата си, но възнамерявам да ги изтребя до крак.

— Майко Изповедник, не бива да го правиш.

— Защо?

Сините очи на Кара блеснаха заплашително.

— Трябва да оставиш половината за мен.