Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (59)

ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Стори й се, че е седяла на масата с ножа в ръце цяла вечност. Наблюдаваше гърба му. Гърдите му се повдигаха плавно с дъха на живота, после потъваха отново. Имаше достатъчно време да забие ножа в гърба му, между ребрата, да прониже сърцето му.

Имаше достатъчно време до изгрев слънце.

Смъртта бе толкова окончателна. Искаше да го погледа още малко. Никога не й омръзваше да го гледа.

След като го направи, нямаше да има възможност да го гледа повече. Ричард щеше да изчезне завинаги. С поразиите, които Хармониите бяха сторили на световете и връзките между тях, вече не бе сигурна дори дали хорските души отиват в света на духовете. Не бе сигурна дори дали отвъдният свят все още съществуваше и дали духът на Ричард щеше да отиде там или просто … ще изчезне завинаги — дали просто той и това, което бе представлявала душата му, няма да престанат да съществуват.

В замаяното си състояние бе загубила представа за времето.

Когато бе вдигнала поглед към новия прозорец, който Ричард бе поръчал за стаята им, небето бе придобило цвета на едноседмична синина.

Свързана с Калан, Ничи не можеше да разчита на магията си, за да свърши с него. Колкото и да не й се искаше, колкото и страшно да й се струваше, щеше да се наложи да използва ножа.

Стисна дървената дръжка на солидното оръжие. Искаше да свърши бързо. Не можеше да понесе мисълта, че той ще страда. Вече бе страдал достатъчно през живота си — не искаше да го кара да страда и в смъртта.

Щеше да се съпротивлява за миг, после щеше да се отпусне и край.

Ричард рязко се обърна по гръб, после седна. Ничи замръзна, все още на стола си. Той разтърка очи. Дали имаше силата да го убие, докато е буден? Дали можеше да го погледне в очите и да забие ножа в гърдите му?

Трябваше.

Така щеше да е най—добре.

Ричард се прозя и се протегна. Скочи от леглото.

— Ничи. Какво правиш? Не си ли си лягала?

— Ами… сигурно съм заспала на стола.

— Е, добре … а, ето го. Трябва ми. — Той грабна ножа в ръката й. — Имаш ли нещо против да го взема? Ще ми трябва. После ще ти го наточа. Няма да успея, преди да тръгна за работа. Би ли ми приготвила нещо за ядене? Умирам от глад. Преди да отида на работа, ще трябва да се отбия при Виктор.

Ничи стоеше като гръмната. Ричард изведнъж отново бе жив. На светлината на лампата, на бледата светлина на зората тя забеляза онзи поглед в очите му. Изглеждаше … решен, уверен.

— Да, добре — каза тя.

— Благодаря — подвикна й той, вече до вратата.

— Къде…?

Но него вече го нямаше. Тя си каза, че сигурно е отишъл в градината за зеленчуци. Но защо ще му е този голям нож? Беше объркана, но тя също сякаш се бе родила наново. Ричард отново изглеждаше себе си.

Извади няколко яйца от шкафа, взе тигана и се запъти към огнището на двора. Въглищата все още тлееха от огньовете от предишната нощ. Внимателно подпали няколко съчки и сложи отгоре по—дебели клонки. Когато пламъкът пое, сложи отгоре тигана направо върху жаравата — яйцата ставаха бързо.

Докато чакаше тиганът да се загрее, дочу странен стържещ звук. На фона на мъждукащия огън не можеше Да види Ричард в градината. Нямаше представа къде е отишъл, нито какво прави. Счупи яйцата и ги изсипа в тигана, черупките изхвърли в кофата край огнището. Разбърка яйцата с дървена лъжица.

Докато се изправяше, хванала дръжката на тигана с полата си, Ричард я изненада, появил се иззад голямото огнище за готвене.

— Ричард, какво правиш?

— Бях забелязал отзад няколко разклатени тухли. Иска да погледна, преди да отида на работа. Почистих дупките. По—късно ще донеса малко хоросан и ще ги запълня.

Той откъсна туфа трева и хвана с нея дръжката на тигана, измъквайки го от ръката й. Ничи взе тежкия нож въпреки, че бе затъпен и нащърбен от остъргването на тухлите. Той започна да се храни прав, още в двора, като гребеше с дървената лъжица.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Да — избоботи той с пълна уста. — Защо?

Тя посочи към къщата.

— Ами, снощи… ми изглеждаше… някак сломен.

Той я изгледа намръщено.

— Е, нима нямам право от време на време да се самосъжалявам?

— Е, сигурно имаш, но…

— Вече премислих.

— И…?

— Това трябва да е моят дар към хората, нали? Ще им дам онзи дар, от който се нуждаят.

— Какво говориш?

Ричард размаха дървената лъжица.

— Братята Нийл и Нарев казаха, че това ще бъде моят дар за хората — и така ще бъде. — Той напъха още една лъжица яйца в устата си.

— Значи ще направиш статуята, която искат?

Преди да е довършила въпроса си, той вече бягаше на горе по стълбите.

— Трябва да взема модела и да отивам на работа.

Тя се спусна след него към стаята. Той дъвчеше, докато вървеше. Когато го настигна в стаята, го завари втренчен в статуята на масата, с пълна с яйца уста. Тя не можеше да разбере какво става — на устните му сияеше усмивка.

Остави тигана на масата и грабна модела.

— Сигурно ще закъснея довечера. Трябва да започна работата си за Ордена, ако мога. Може да се наложи да работя през нощта.

Като ударена от гръм, тя го изпрати с поглед.

Направо не можеше да повярва, че Ричард за пореден е избегнал смъртта. Никога не бе се чувствала по—благодарна за нещо. Не го разбираше.

Ричард стигна до ковачницата малко след като Виктор бе отворил. Работниците му още не бяха пристигнали. Виктор не се изненада да го види — понякога Ричард имаше навика да се отбива преди работа и двамата да сядат на хълма, посрещайки слънцето.

— Ричард! Радвам се да те видя.

— Аз също, Виктор. Искам да поговорим.

Мъжът въздъхна.

— За статуята?

— Точно така — отвърна Ричард, леко изненадан. — За статуята. Знаеше ли?

Последван от приятеля си, Виктор си проправи път през тъмната ковачница, между хаоса от пейки, инструменти и работа.

— О, да, чух. — Пътьом той взе един чук и го метна на мястото му, после премести парче желязо и го остави на една маса — сякаш можеше да подреди планината само с преместването на няколко камъчета и изхвърлянето на счупен клон.

— Откъде чу?

— Брат Нарев ме посети снощи. Каза ми, че е нужно пълно отдаване на работата по Вечния дом, за да можем всички да демонстрираме уважението си към Създателя всичко, с което ни дарява. — Той хвърли поглед през рамо, вървейки към огромния блок каватурски мрамор. — Каза ми, че ще изваеш статуя за входния площад — огромна статуя. Каза, че трябва да я свършиш за откриването.

Доколкото съм чувал от Айшак и останалите, Орденът залага на построяването на подобна монументална сграда като двореца, за да вдъхне сили за по—нататъшна война. В строежа участват цели армии мъже — не само тук, на кариерите далеч из Стария свят, в мините за злато и сребро, в горите, откъдето секат дървения материал. Но дори робите трябва да ядат. Клането на чиновници, водачи и майстори след бунта струва скъпо. С предстоящото откриване мисля, че Брат Нарев иска да покаже на хората истинския прогрес, да ги обедини, да включи и по—незаинтересованите страни в празненството, като си мисли, че така ще избегне бъдещите проблеми.

В тъмнината на затворената стая светлина се процеждаше единствено през процепите на високия таван. Лъчите галеха мрамора и попиваха дълбоко във фината му кристална структура.

Виктор отвори двойната порта, която гледаше към Вечния дом.

— Брат Нарев ми каза, че твоята статуя трябва да представлява слънчев часовник, със Светлината на Създателя, осветяваща мъченията на човешкия род. Аз трябва да приготвя стрелките на слънчевия часовник и циферблата, където ще падат техните сенки. Спомена нещо за светкавица.

Виктор се обърна, очите му проследиха как Ричард оставя модела на статуята върху тясна лавица за инструменти.

— Добри духове … — прошепна ковачът. — Това е ужасяващо.

— Искат да направя това. Искат да бъде статуя, достойна да увенчае главния вход на двореца.

Виктор кимна.

— Брат Нарев ми каза. Каза ми и колко голям ще бъде циферблатът. Поръча бронз.

— Можеш ли да направиш бронзова отливка?

— Не. — Виктор потупа ръката на приятеля си. — Чуй сега добрата новина: малцина са тези, които могат да изпълнят подобна поръчка. Брат Нарев заповяда освобождаването на Приска — специално за изпълнението на поръчката.

Ричард примигна в изумление.

— Значи Приска е жив?

Виктор кимна.

— Високопоставените особи от Ордена вероятно не са смеели да го погребат в небето, в случай че им се наложи да прибягнат до неговите умения. Оставили са го да лежи в затвора. Орденът е наясно, че има нужда от хора със способности. Освободиха го, за да изпълни поръчката. Ако иска да остане жив и да излезе от тъмницата, трябва да отлее този бронзов циферблат — на свои разноски, като дарение за хората. Това щяло да му бъде наказанието. Аз трябва да му обясня проекта и да се погрижа по—късно за монтажа.

— Виктор, трябва да купя камъка ти.

Челото на ковача се смръщи във враждебна гримаса.

— Не.

— Нарев и Нийл са разбрали за глобата, с която ме освободихте. Според тях съм минал много леко. Наредиха ми да им направя статуята — също като Приска, доброволно, на мои разноски — като наказание. Трябва сам да си купя камъка, да работя след работно време. Искат да е готово за тържеството по откриването, което е предвидено за зимата.

Очите на Виктор се извърнаха към модела на лавицата, сякаш бе някакво чудовище, дошло да присъства на краха му.

— Ти знаеш какво означава този камък за мен, Ричард. Няма …

— Чуй ме, Виктор.

— Не. — Той протегна ръка към приятеля си. — Не искай това от мен. Не искам този камък да се превърне в нещо грозно, като всичко, до което се докосне Орденът. Няма да го позволя.

— Нито пък аз.

Виктор махна гневно с ръка към модела.

— Нали виждам какво са ти дали. Как изобщо можещ да си помислиш, че подобна грозота може да се настани в камъка ми?

— Не мисля.

Ричард сложи глинената фигурка на земята. Взе един огромен чук, чиято дръжка бе опряна на стената, и с мощен удар разби статуята на хиляди парченца. Изправи се и се загледа в белия облак прах, който се вдигна от земята и се понесе през прага надолу към Вечния дом, подобно на зъл дух, изскочил от отвъдния свят.

— Продай ми камъка си, Виктор. Позволи ми да освободя красотата, заключена вътре.

Виктор го изгледа подозрително.

— Камъкът има цепнатина. Не може да понесе длетото.

Ковачът постави ръка върху мрамора, сякаш искаше да успокои разплаканата си любима.

— Ти ме познаваш, Виктор. Някога с нещо да съм те предавал? Да съм те наранявал?

Гласът му дойде тих:

— Не, Ричард, не си.

— Имам нужда от този камък, приятелю. Това е най—прекрасният къс мрамор, единствен той може да поглъща светлината и да я отдава обратно. Структурата му е достатъчно твърда и фина, за да понесе и най—малкия детайл. За статуята ми трябва най—доброто. Кълна се, Виктор, че ако ми се довериш в това, най—сетне ще можеш да видиш видението си за нея. Няма да предам любовта ти към този камък, кълна се.

Ковачът бавно прокара месестата си ръка по повърхността на белия мрамор, извисяващ се почти два пъти човешки ръст.

— А не можеш ли да откажеш да изваеш статуята им?

— Нийл каза, че тогава ще ме пратят обратно в затвора, докато изтръгнат самопризнания или докато умра от разпитите. Ще бъда погребан в небето за нищо.

— А ако направиш каквото ти харесва? — Виктор махна с ръка към отломките от модела. — И не изваеш статуята така, както са я поръчали?

— Може би искам да видя красотата още веднъж, преди да умра.

— Пфу. И какво ще изваеш? Какво ще видиш, преди да умреш? Какво би могло да бъде това, че да си струва живота ти?

— Човешкото благородство — най—висшата форма на красотата.

Ръката на ковача застина върху камъка, очите му подириха очите на Ричард, но не каза нищо.

— Трябва да ми помогнеш, Виктор. Не те моля за нищо даром. Ще платя каквато цена поискаш. Само кажи.

Виктор отново плъзна любящия си поглед към камъка.

— Десет златни гроша — каза той с мрачна увереност, като знаеше, че Ричард няма пари.

Ричард посегна в джоба си и преброи сумата. Протегна ръка към Виктор. Ковачът го изгледа намръщено.

— Откъде взе тези пари?

— Работих и спестявах. Спечелих ги, като помагах на Ордена в построяването на техния дворец. Не си ли спомнящ?

— Но те ти взеха всичко. Ничи им каза колко имаш и те взеха всичко.

Ричард килна глава на една страна.

— Нали не ме смяташ за толкова глупав, че да сложа всичките си спестявания на едно място, нали? Заровил златото си на различни места. Ако това не е достатъчно съм готов да ти платя още колкото кажеш.

Ричард знаеше, че камъкът е изключително ценен, но бе наясно, че не струва десет златни гроша. Но все пак бе за Виктор, така че нямаше да се пазари. Щеше да плати толкова, колкото му поиска човекът.

— Не мога да взема пари от теб, Ричард. — Той махна отчаяно с ръка. — Аз и без това не мога да правя скулптури. Беше само една мечта, блян. Просто този къс мрамор идва от родината ми, която някога бе свободна. — Пръстите му сляпо напипаха каменната повърхност. — Този камък е благороден. Бих искал да видя как ще даде образ на благородството. Камъкът е твой, приятелю.

— Не, Виктор. Не искам да отнемам бляновете и мечтите ти. Искам по някакъв начин да ги осъществя. Не мога да го приема като дар. Искам да го купя.

— Но защо?

— Защото ще трябва да го дам на Ордена. Не искам ти да го дадеш на Ордена, сам ще го направя. Нещо повече, те без съмнение ще поискат да го унищожат, когато го видят. Искам да ти бъде платено за това.

Виктор протегна ръка.

— В такъв случай искам десет гроша.

Ричард ги преброи и го сложи в ръката на приятеля си, после сключи пръстите му около тях.

— Благодаря, Виктор — прошепна накрая.

Мъжът се ухили широко.

— Къде да ти го доставя?

Ричард му подаде още един грош.

— Дали не бих могъл да наема стаята ти? Бих искал да работя тук. Когато свърша, ще може да бъде транспортиран до мястото си в двореца без проблеми. Виктор сви рамене.

— Дадено.

Ричард му подаде дванадесетия златен грош.

— Освен това искам да ми направиш инструментите, с които ще работя върху камъка — най—изящните инструменти, които някога си правил. Такива, с каквито някога в родината ти майсторите са създавали красота. Този мрамор изисква най—доброто. Направи инструментите от най—качествена стомана.

— Кръгли длета, назъбени, фини — ще ти направя всичко необходимо. За чуковете не се тревожи — имам достатъчно.

— Ще ми трябват и различни размери пили. От всякакъв вид — прави, извити, от най—фините до най—грубите. Както и пемза.

Виктор бе ококорил очи. В родината му само веднъж бе правено подобно нещо. Ковачът знаеше за какво са му на Ричард всички тези неща.

— Искаш да превърнеш камъка в плът?

— Точно така.

— Знаеш ли как се прави?

Ричард знаеше от статуите, които бе виждал в Д’Хара и Ейдиндрил и от разказите на някои от майсторите, както и от пробите, които сам бе правил върху изображенията за фриза. Беше разбрал, че ако бъде изваян подобаващо, а после загладен и полиран, висококачественият мрамор може да поема и отдава светлината така, че да се създава впечатлението, че камъкът се е освободил от сковаността си — така, че да заприлича на плът. Ако бъде пипнат от майсторска ръка, мраморът можеше да изглежда жив.

— Виждал съм как се прави, Виктор. Работил съм с камък достатъчно. Научих се да го усещам. Пък и мисля за това от месеци. От мига, в който започнах да работя за Ордена, това е единственото, което ме кара да продължавам. Използвах работата си, за да се упражнявам, да трупам опит и да прилагам наученото и видяното. Да експериментирам. Дори преди, докато ме разпитваха … мислех а този камък, за статуята, която знам, че е заключена в — за да не обръщам внимание на онова, което причиняваха на тялото ми.

— Искаш да кажеш, че моят камък ти е помогнал да понесеш мъченията в затвора?

Ричард кимна.

— Мога да го направя, Виктор. — Ръката му се сви в юмрук. — Плът от камък. Само ми трябват достатъчно добри инструменти.

Виктор разтърси юмрука си с монетите в него. — Дадено. Мога да ти направя всичко, от което имащ нужда. Това поне го умея. Не ставам за каменоделец и скулптор, но чрез инструментите си ще дам своя принос за освобождаването на красотата в него.

Ричард стисна ръката на приятеля си, за да ознаменуват сключването на сделката.

— Искам да те помоля и още нещо — този път като услуга.

Виктор се засмя дълбоко и гърлено.

— Сигурно ще искаш да те храня с лардо, за да имаш достатъчно сила да работиш с този благороден камък.

Ричард се усмихна.

— Никога не бих отказал парченце лардо.

— Тогава какво е? — попита Виктор. — Каква услуга искаш?

Пръстите на Ричард нежно докоснаха камъка. Неговия камък.

— Никой да не види работата ми, докато не приключа. Включително и ти. Трябва ми огромно платнище, с което да го държа покрит. Моля те да не повдигаш платнището, преди да съм свършил.

— Защо?

— Защото докато вая тази статуя, тя трябва да е само моя. Нужно ми е усамотение. Когато свърша, светът ще го види, но докато работя по него, единствено моите очи ще могат да го докосват. Не искам никой да го зърва, преди да съм свършил. Но най—важната причина да не искам да го вижда никой е, че ако нещо се обърка, не искам никой да има нещо общо. Не искам да знаеш какво правя. Ако не го видиш, никой не може да те погребе в небето, задето не си им казал.

Виктор сви рамене.

— Щом така искаш, така ще бъде. Ще кажа на хора си, че задната стая е дадена под наем и никой не бива а прекрачва прага й. Ще заключа междинната врата. На двойната врата отвън ще сложа верига и ще ти дам ключа.

— Благодаря, Виктор. Нямаш представа какво означава това за мен.

— За кога ще ти трябват длетата?

— Най—напред ще ми трябват големите, за грубата работа. Дали ще можеш да ми направиш нещо за тази вечер? Трябва да започна веднага. Няма много време.

Виктор го успокои с махване на ръка:

— Лесна работа. Ще стане. Когато се върнеш от двореца, ще те чакат. А останалите ще са готови много преди да стигнеш до тях.

— Благодаря ти, Виктор.

— Стига с това благодаря, благодаря. Това си е бизнес. Платил си си предварително. Нямаш представа какво е да изпълняваш поръчка на друг клиент освен Ордена.

Виктор се почеса по главата и изражението на лицето му стана сериозно.

— Но те ще искат да видят работата ти, нали? Ще искат да видят как върви работата по тяхната статуя?

— Не мисля. Те ми имат доверие. Дадоха ми модела, по който трябва да се ръководя. Вече са го одобрили. Казаха ми, че животът ми зависи от това. Нийл с огромно удоволствие ми разказа как лично той се е погрижил онези каменоделци да бъдат измъчвани и умъртвени. Искаше да ме уплаши. Едва ли ще се занимават повече с мен.

— Но ако все пак Брат Нарев дойде и поиска да види статуята?

— Тогава ще трябва да му вържа метален кол около врата и да го пусна да плува в кацата със саламурата.