Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Град Феърфийлд бе възвърнал подредения си вид. Само дето редът бе като на военна база. Имаше малко от типичните за един нормален град неща. Вярно, сградите в по—голямата си част си бяха същите, но в тях бяха останали малцина от някогашните им обитатели. Една част бяха превърнати в купчини греди и камъни, други бяха изкорубени, със зейнали пусти прозорци и врати. Но повечето все пак бяха съхранили предишния си вид — ако, разбира се, не се брои фактът, че до една бяха опоскани до шушка от безразборното плячкосване. Всички приличаха на безплътни призраци, напомнящи за някогашния живот.

Тук—там се виждаше по някой осакатен беззъб старец, който — подпрял гръб върху стена — наблюдава движението на отрядите въоръжени войници, кръстосващи неговите улици. Осиротели деца се лутаха в полусвяст или надничаха през тъмни улички. За Ничи бе удивително да види колко бързо може да бъде изтръгната цивилизацията от град като този.

Докато вървеше из улиците, се питаше как ли биха се чувствали повечето от тези сгради, ако имаха души: пусти, изпразнени от живот, лишени от цели в напразното очакване да започнат да служат някому. Та нали тяхната единствена и истинска ценност се изразяваше в служенето им на хората.

Улиците, гъсто населени с войници с мрачен вид, мършави просяци, дрипави старци и врещящи болни деца — всички те гниещи в развалините и мръсотията, — изглеждаха досущ като онези, които Ничи пазеше в детските си спомени. Майка й често я бе изпращала там, за да види що е това мизерия и беднотия.

— За всичко са виновни такива като баща ти — казваше тя. — Той е същият като моя баща. Без никакви чувства или загриженост към когото и да било освен към самия себе си. Това са хора без сърце.

Ничи стоеше, облечена в ослепително чистата си синя рокличка с буфани, със сресана и прибрана назад коса, отпуснала ръце покрай тялото си, и слушаше лекцията на Майка за доброто и злото, за пътищата на греха и избавлението. Голяма част от казаното не разбираше, но с годините Майка не преставаше да й повтаря все едно и също с все едни и същи думи, докато накрая тя бе наизустила лекциите й до последната фраза, идея и отчайваща истина.

Татко бе богат. Нещо по—лошо — според възгледите на Майка: той не изпитваше угризение на съвестта за това. Майка обясняваше, че личният интерес и алчността са като двете очи на ужасното чудовище на злото, винаги търсят още повече власт и злато, за да наситят ненаситния си глад.

— Трябва да знаеш, Ничи, че единственият морален път на човека в този живот е да помага на другите — продължаваше тя. — Парите не могат да купят благословията на Създателя.

— Но как да покажем на Създателя, че сме добри? — питаше Ничи.

— Хората са родени нещастни, безполезни, уязвими и глупави. Трябва да се изправим срещу ощетената си при рода. Да помагаш на другите — това е единственият на чин да докажеш стойността на душата си. Единственото истинско добро, което би могъл да стори човек.

Татко имаше благороднически произход, но през целия си съзнателен живот бе работил като оръжейник. Майка тръбеше, че съпругът й се е родил с прилично състояние, но вместо да се задоволи с каквото има, се е захванал да го умножава, за да го превърне без капка свян в несметно богатство. Твърдеше още, че богатството може да се спечели единствено като се изскубне от бедните по един или друг начин. Други представители на благородническото съсловие като нея и нейните приятелки бяха доволни от позицията си на хора, които не желаят да изтръгват незаслужения си дял от потта на бедните.

Ничи бе преизпълнена с вина заради злото, вършено от Татко, заради присвоеното му по недостоен начин богатство. Майка твърдеше, че прави всичко възможно, за да спаси блуждаещата му душа. Ничи никога не се бе притеснявала за душата на Майка, но й се бе случвало да лежи будна посред нощ, като не можеше да заспи от тревога за Татко. От притеснение, че Създателят ще го накаже, преди да е успял да изкупи греховете си.

Докато Майка ходеше на срещи с важните си приятелки, бавачката, на път към пазара, често водеше Ничи във фабриката на Татко, за да го попита какво би желал за вечеря. Ничи обичаше да наблюдава и да научава разни неща при Татко. Мястото бе омайващо. Още като съвсем малка си се представяше как също става оръжейник. Вкъщи обичаше да седи на пода и да си играе, като чука върху някакво парче дреха вместо броня, поставено върху обърната обувка вместо наковалня. Тези невинни времена бяха най—свидните й спомени от детството.

За Татко работеха изключително много хора. Четириъгълни калъпи и други материали пристигаха с каруци. Други каруци, пазени от стражи, откарваха стоките на чуждоземните купувачи. Имаше майстори, които ковяха метал, такива, които го оформяха, и други, които превръщаха нажежения материал в оръжие. Някои остриета се правеха от скъпата „отровна стомана“, за която се говореше, че причинява смъртни рани дори само от едно драсване. Имаше всякакви работници — едни източваха остриетата, други лъскаха оръжията, трети гравираха изящни фигури върху мечове, ножове и щитове. За Татко работеха дори и жени — повечето помагаха в изработката на ризниците. Ничи ги наблюдаваше, седнали на пейки край Дълги дървени маси, как тихичко си шушукат и се кикотят, докато съединяват с клещите си миниатюрните нитове в сплесканите краища на онези хиляди стоманени халкички, които заедно се превръщаха в бойна ризница. За нея бе удивително как човешката изобретателност може да превърне толкова твърд материал като метала в дреха.

Оръжията на Татко се купуваха от хора от всички краища на света, дори от най—далечни страни. Татко казваше, че прави най—доброто оръжие. Очите му, с цвят на синьо небе в безупречен летен ден, искряха прелестно, когато заговореше за работата си. Славата на майсторството му се носеше толкова надалеч, че се случваше крале да пропътуват огромни разстояния, за да си поръчат оръжие при него. Някои от нещата, които правеше, бяха толкова изящни, че отнемаше месеци работа на множество изкусни майстори, приведени над пейките си, за да ги изработят.

С надеждата да бъдат взети на работа при Татко прииждаха от далечни места ковачи, духачи и пресовачи, специалисти в изработването на брони и всякакви оръжия, майстори на полирането и запитването, на кожените изделия, на шаблоните, занаятчии, работещи със злато и сребро, художници—гравьори и дори шивачки, които изработваха ватираните и подплатени бойни костюми. Разбира се, и чираци. Мнозина от майсторите в различни занаяти носеха със себе си най—добрите си мостри, с които да демонстрират пред Татко уменията си. Той отпращаше доста повече, отколкото наемаше.

Бе внушителен на вид, висок, костелив и жилав мъж. Докато работеше, на Ничи й се струваше, че сините му очи виждат много повече от всеки друг — сякаш металът говореше, докато пръстите му се плъзгат по него. Ръцете му се движеха по материала точно толкова, колкото бе необходимо — нито милиметър повече. Той се покриваше с представата на Ничи за авторитет, сила й целенасоченост.

Посещаваха го както висши военни, държавници и аристократи, така и търговци и работници. Когато Ничи отиваше да го навести във фабриката, винаги се учудваше на умението му да води нескончаеми разговори. Майка твърдеше, че е така, защото е високомерен и надут и кара бедните си работници да го търсят за всичко.

На Ничи обаче й харесваше да наблюдава енергичните движения на работниците. Те прекъсваха работата си, за да й се усмихнат, отговаряха на въпросите й и понякога дори й позволяваха да удари някое парче метал с чука. Имаше усещането, че Татко също обича тези разговори с хората. Вкъщи говореше Майка, той почти винаги мълчеше, лицето му придобиваше изражението на ударено с чук парче стомана.

Когато все пак казваше по нещо, то пак касаеше най—вече работата му. Ничи се вслушваше във всяка дума, искаше да научи всичко за него и занаята му. Майка я убеждаваше, че в същността си злата му природа изгризва невидимата му душа. Ничи все се надяваше един ден да изкупи греховете му и душата му да стане толкова здрава, колкото изглеждаше външно.

Той обожаваше дъщеря си, но явно мислейки, че отглеждането й е дело твърде свято за грубите му ръце, бе оставил възпитанието изцяло в компетенцията на Майка. Дори да не бе съгласен с нещо, се подчиняваше на желанията й, като казваше, че тя сигурно знае по—добре, когато става въпрос за домашни дела.

Работата му го ангажираше през по—голямата част от времето. Майка говореше, че е знак на опустошената му душа, дето посвещава толкова много от времето си, за да УМНОЖИ богатствата си — като взема от хората, често се изразяваше така, вместо сам да дава, както Създателят е отредил за всички. Често когато Татко се прибираше за вечеря, докато прислугата се суетеше напред—назад с приготвените блюда, Майка продължаваше да говори с измъчен глас за това как светът е пълен с нещастия. Ничи чуваше хората да говорят за Майка, че е благородна жена поради грижата, която проявява към ближните си. След вечеря Татко се връщаше на работа, често без да промълви нито дума. Това вбесяваше Майка, понеже тя искаше да продължи да говори за душата му, но той бе твърде зает, за да я слуша.

Ничи помнеше случаи, когато Майка заставаше пред прозореца, загледана в притъмнелия град, притеснена — без съмнение — за всички неща, смущаващи спокойствието й. В тези тихи вечери Татко понякога се плъзваше зад нея и нежно поставяше ръка на гърба й, сякаш тя бе безценна вещ. В такива мигове й се струваше благ и изпълнен със задоволство. Лекичко притискаше ханша й, шепнейки нещо в ухото й.

Майка вдигаше към него изпълнен с надежда поглед и го молеше да се присъедини към усилията на Задругата й. Той питаше колко. Вгледана в очите му, сякаш в търсене на някаква следа от човешко достойнство, тя назоваваше цифра. Татко въздъхваше и се съгласяваше. Ръцете му се отпускаха на кръста й, устата му промълвяваше, че е късно и че е време да си лягат.

Веднъж, когато Татко я попита каква сума й е необходима, тя вдигна рамене и рече:

— Не знам. Вслушай се в сърцето си, Хауърд! Какво ти подсказва то? Истински състрадателен човек би направил повече от теб, като се има предвид, че си задоволен повече от добре, а нуждите на другите са толкова големи.

Той въздъхна.

— От колко пари се нуждаете ти и приятелите ти?

— Не става въпрос за мен и приятелите ми, Хауърд, а за множеството хора, които се нуждаят от помощта ни.

Нашата Задруга се бори единствено за задоволяване на техните нужди.

— Колко? — повтори въпроса си той.

Тя отвърна:

— Петстотин златни крони сякаш тази цифра бе скрита зад гърба й пика, която изведнъж сграбчи и заби в отворила се пред очите й пукнатина в душата му.

Татко зяпна и отстъпи назад.

— Имаш ли изобщо представа колко труд е необходим за изработването на подобна сума?

— Ти не работиш, Хауърд — робите ти работят вместо теб.

— Роби ли! Те са най—изкусни майстори!

— Така и би трябвало да бъде. Ти крадеш най—фини майстори от всички краища на света.

— Аз плащам най—добрите заплати на света! Те искат да работят за мен!

— Те са бедни жертви на жалките ти номера. Ти ги експлоатираш. Товариш ги повече от всеки друг. Разполагаш с връзки и правиш далавери, за да елиминираш другите в бранша. Крадеш храната от устата на бедните работници само и само за да си напълниш джобовете.

— Предлагам им най—висококачествена работа! Хората купуват от мен, понеже им предлагам най—доброто. И при това на разумна цена.

— Никой не продава по—скъпо от теб и това е проста та истина. Ти винаги искаш повече. Единствената ти цел в живота е златото.

— Хората идват при мен доброволно, защото поддържам най—добри стандарти. Това е моята цел в живота!

Другите фабрики произвеждат стока с непостоянно качество. Моето качество е най—доброто. Продукцията ми се измерва по двойни стандарти. Никога не си позволявам да продавам лошокачествена стока. Хората ми имат доверие.

Знаят, че при мен цената си струва.

— Всичко постигат твоите работници. Всичко, към което се стремиш, са парите.

— Печалбите ми се разпределят в заплатите и работата — вече съм заровил цяло състояние в новата фабрика за амуниции!

— Работа, работа и пак работа! Когато те помоля да отделиш някаква мизерна сума за благото на обществото, за нуждаещите се, се държиш така, сякаш съм поискала да си избодеш очите. Нима наистина предпочиташ да видиш как хората умират вместо да дадеш малко милостиня за спасяването им? Нима парите наистина означават за теб повече, отколкото живота на хората? Нима си толкова жесток и безчувствен?

Главата на Татко остана известно време отпусната на гърдите, после тихо каза, че ще изпрати човек със златото. Гласът му отново стана нежен. Каза, че не иска хората да умират и че се надява парите му да помогнат. После я подкани да си лягат.

— Направо ме изкара от нерви, Хауърд, с доводите си. Как веднъж не можеш да дадеш нещо доброволно, от сърце! Защо винаги трябва да го изтръгвам от теб насила! При положение, че да даваш, това е наистина най—първостепенното нещо. Накрая се съгласи, защото искаш да задоволиш похотливите си желания. Кажи ми честно, нима мислиш, че нямам свои принципи?

Татко просто се обърна и се насочи към вратата. Изведнъж спря, забелязал втренчените очички на седналата на пода Ничи. Изражението на лицето му я стресна — не защото бе ядосано или жестоко, а защото в погледа му се бе насъбрано толкова много, защото тегобата от невъзможността да го сподели с някого бе станала истински непоносима. Възпитанието на Ничи бе задължение на Майка и той й бе обещал да не се меси.

Отметна русата коса от челото си, извърна се и си взе връхната дреха. С безстрастен глас съобщи на Майка, че отива да нагледа някои неща във фабриката.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Майка също забеляза Ничи, забравена на пода — играеше си с някакви мъниста, все едно прави ризница. Скръстила ръце, Майка остана да стърчи над нея дълго време.

— Баща ти ходи по курви, нали знаеш. Сигурна съм, че в момента прави точно това — отиде при курвата си. Много си малка, за да разбираш от тези неща, но искам да ги знаеш, за да не се подлъжеш някога да му се довериш. Той е зъл човек. Няма да му бъда курва. А сега остави играчките и ела с Майка. Отивам при приятелите си. Време е да започнеш да идваш с мен и да научаваш за нуждите на другите, вместо да се грижиш единствено за задоволяването на своите.

В къщата на една от приятелките й се бяха събрали няколко мъже и жени, които разговаряха със сериозни гласове. След като учтиво запитаха за Татко, Майка сухо им отвърна, че е излязъл „по работа или по курви, не знам точно, но с нито едно от двете не се справя“. Някои от жените я успокоиха с приятелска ръка на рамото. Ужасен бил товарът й, зацъкаха.

В другия край на стаята седеше потънал в мълчание мъж, който се стори на Ничи мрачен като самата смърт.

Майка бързо забрави за Татко, погълната почти веднага от дискусията, която водеха приятелите й — относно ужасното състояние на хората в града. Съгражданите им страдаха от глад, рани и болести, от липса на умения и работа, от многото деца, които трябваше да изхранват, и старците, за които трябваше да се грижат, от нямане на дрехи и покрив над главите си, от какви ли не неприятности и дрязги. Всичко изглеждаше толкова ужасно.

Ничи винаги слушаше с внимание, когато Майка говореше, че нещата не могат да продължават по този начин още дълго, че нещо трябва да се направи. На Ничи й се искаше някой да побърза и най—сетне да го направи това нещо.

Тя слушаше как приятелите на Майка от задругата говореха за всички онези егоистични хора, изпълнени с омраза към ближните си. В душата й се загнездваше страх да не би някога да се превърне в точно такъв човек. Не искаше Създателят да я наказва заради студеното й сърце.

Майка и приятелите й продължиха надълго и нашироко да обсъждат дълбоките си чувства и отношението си към всички заобикалящи ги проблеми. След като всички се изказаха, започнаха да се прокрадват погледи към притихналия, изправен тържествено на стола си край стената мъж, наблюдаващ разговора с внимателни тъмни очи.

— Цените на стоките са направо невъзможни — проплака един мъж с надвиснали клепачи. Той се бе свлякъл на стола си като купчина мръсни дрехи. — Не е честно. Не бива да се позволява на хората да вдигат цените когато им скимне. Дукът трябва да направи нещо. Той се ползва с вниманието на Краля.

— Дукът … — започна Майка и отпи от чая си. — Да, винаги съм намирала, че дукът е човек, изпълнен със съчувствие към добрите начинания. Мисля, че би трябвало да бъде убеден в ползата от прокарване на разумни закони. — Майка погледна над позлатения ръб на чашата си към мъжа, изправен на стола си.

Една от жените каза, че ще говори със съпруга си да подкрепи дука. Друга се обади, че е готова да напише писмо в подкрепа на такава идея.

— Хората гладуват — използва затишието сбръчкана жена. Хората енергично изразиха съгласието си, втурнали се към подхвърленото изречение, сякаш то бе чадър, кой то можеше да ги предпази от изливащата се върху главите им тишина. — Сблъсквам се с глада всекидневно. Ако само можехме да помогнем поне на част от тези хора.

Една от другите жени се изпъчи на стола си като кокошка, готвеща се да снесе яйце.

— Ужасно е това, дето никой не иска да им даде работа, след като работа има в изобилие, стига само да се разпредели справедливо между хората.

— Знам — промълви мрачно Майка. — Говоря с Хауърд до прималяване. Той взема на работа само онези, които му харесват, а не които са в най—голяма нужда. Това е позор!

Другите изразиха съчувствието си към товара, легнал на плещите й.

— Не е справедливо едни да имат толкова много повече от необходимото, докато толкова много други имат много по—малко — обади се повторно мъжът с надвисналите клепачи. — Това е неморално.

— Човек няма право да съществува заради себе си — успя да вметне Майка, хвърляйки отново поглед към мрачния притихнал мъж, въпреки че в същото време гризеше парченце кекс. — Непрекъснато повтарям на Хауърд, че саможертвата в името на другите е най—висше морално задължение на човек и единствена причина за появата му на света. В тази връзка — обяви накрая Майка — реших да предоставя на нашата кауза петстотин златни крони.

Останалите ахнаха от задоволство и поздравиха Майка за щедрата й природа. Съгласиха се, разменяйки си тайни погледи, че Създателят ще я възнагради в следващия й живот, и заговориха за всичко, което биха могли да сторят в помощ на по—онеправданите души.

Най—сетне Майка се извърна и за момент спря поглед върху Ничи, после каза:

— Вярвам, че дъщеря ми е достатъчно голяма, за да започне да се учи да помага на другите.

Ничи седеше на крайчеца на стола си, опиянена от мисълта, че най—сетне ще започне да помага във вършенето на онова, което Майка и приятелите й твърдяха, че е благородно дело. Сякаш самият Създател й бе показал пътя на спасението.

— Толкова искам да върша добро, Майко.

Майка хвърли въпросителен поглед към мъжа отсреща.

— Братко Нарев?

Дълбоките бръчки, прорязващи лицето му, се отдръпнаха встрани, щом тънката линия на устата му се разтегна в усмивка. В тази усмивка нямаше веселост, нямаше следа от веселост и в тъмните му очи, скрити под натежалите от бели и черни косми вежди. Носеше намачкан каскет и тежки, тъмни като засъхнала кръв одежди. Кичурите жилава коса над ушите му стърчаха накъдрени изпод ръба на каскета, спускащ се ниско над челото.

Погали брадичката си с обратната страна на един пръст и рече с глас, от който чашките едва ли не затрепериха в чинийките:

— Е, дете, значи искаш да станеш един малък войник?

— Ами … не, сър. — Ничи не можеше да свърже военните дела с вършенето на добро. Майка винаги я бе учила, че Татко се поставя в услуга на хората с лоши помисли и занятия — войниците. Казваше, че войниците могат единствено да убиват. — Искам да помагам на нуждаещите си.

— Именно това се опитваме да правим всички, дете.

Призрачната му усмивка не помръдваше от лицето му, докато говореше.

— Всички ние сме войници на Задругата — Задругата на ордена — както се нарича малката ни група. Всички сме войници, борещи се за справедливост.

Присъстващите явно се стесняваха да го гледат право в очите. Всички го стрелваха с колебливи погледи за секунда, после отместваха очи, после отново го поглеждаха, сякаш лицето му не можеше да се огледа наведнъж, а трябваше да се поема на малки късчета, подобно на вряло, отвратително на вкус лекарство.

Очите на Майка се стрелваха във всички посоки подобно на хлебарка, диреща пукнатина.

— Ами, да, Братко Нарев. Това е единственият морален тип войник — който се занимава, с благотворителност. — Тя накара Ничи да стане и я бутна напред. — Ничи, присъстващият тук Брат Нарев е велик човек. Той е върховният жрец на Задругата на ордена — древна секта, отдадена на изпълнението на волята на Създателя в този свят. Брат Нарев е магьосник. — Тя му се усмихна. — Братко Нарев, дъщеря ми Ничи.

Ръцете на майка й я бутнаха към мъжа, сякаш я предлагаше на Създателя. За разлика от всички останали, Ничи не можеше да откъсне поглед от дълбоко потъналите му очи. Никога не бе виждала подобни.

В тях нямаше нищо друго освен студена, черна пустота.

Той протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Ничи.

— Поклони се и му целуни ръка, скъпа — подкани я Майка.

Ничи се свлече на коляно. Целуна кокалчетата на ръката му, за да не й се налага да допира устни до подпухналата мрежа от дебели сини вени, покриваща опакото на косматата му ръка, повдигнала се към лицето й. Белеещите се кокалчета бяха студени, но не ледени, както бе очаквала.

— Добре дошла в нашето движение, Ничи — рече той със същия онзи разтрисащ свой глас. — Сигурен съм, че под всеотдайните грижи на майка си ти ще изпълняваш смирено волята на Създателя.

Ничи си помисли, че Създателят вероятно много прилича на мъжа пред нея.

От всичко, което й бе казала майка й, Ничи най—много се страхуваше от гнева на Създателя. Тя бе достатъчно голяма, за да си дава сметка, че вече е време да започва да върши доброто, за което Майка непрестанно й говореше, ако иска да има някакъв шанс за спасение. Всички твърдяха, че Майка е грижовен и морален човек. Ничи също искаше да стане добър човек.

Но добро, както изглежда, се правеше толкова трудно, изискваше толкова твърдост — а не като работата на баща й, където хората се смееха и разговаряха с ръцете си.

— Благодаря, Братко Нарев — каза Ничи. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да върша добро в този свят.

— Един ден с помощта на прекрасните млади хора като теб ние ще променим този свят. Не се самозалъгвам. Знам, че при цялата тази безчувственост, която владее хората, ще отнеме доста време, за да спечелим поддръжници. Но ние, които сме се събрали в тази стая, заедно с Други като нас, които се събират из целия свят, полагаме основата на надеждата.

— Значи в такъв случай Задругата е тайна? — попита шепнешком Ничи.

Всички се засмяха. Брат Нарев не, но устата му се разтегна в същата лишена от веселост усмивка.

— Не, дете. Тъкмо напротив. Наше първостепенно и най—важно задължение е да разпространяваме истината за разложението на човешките нрави. Създателят е съвършен. Ние, смъртните, сме само мизерни нещастници. Трябва да познаваме жалката си природа, ако искаме да имаме надежда да избегнем справедливия Му гняв и да пожънем каквото сме посели в другия свят.

Жертвоготовността в името на доброто е единственият път към спасението. Нашата Задруга е отворена към всеки, който иска да се постави в услуга на доброто и да води морален живот. Повечето хора не приемат на сериозно тези неща. Един ден ще го направят.

Искрящи, притихнали очи из цялата стая следяха, без да мигат, надигането на дълбокия му, могъщ глас, сякаш се надигаше яростта на самия Създател.

— Ще дойде ден, когато горещите пламъци на промяната ще се развилнеят из света, изпепелявайки изостаналите, омърсените и глупците, за да дадат възможност на новия ред да възкръсне от почернелите останки на злото.

След като изпепелим света, няма да останат крале и въпреки това ще има ред, воден от ръката на обикновения човек, за обикновения човек. Едва тогава няма да има глад, нито умиращи от студ, нито страдащи без помощ. Добро то на обществото ще бъде поставено над егоистичните интереси на отделния човек.

Ничи искаше да прави добро — наистина го искаше. Но гласът на този човек й звучеше като ръждясала тъмнична врата, затваряща се върху нея.

Всички очи в стаята бяха втренчени в нея, за да видят дали и тя е добра като майка си.

— Това звучи прекрасно, Братко Нарев.

Той кимна.

— И така ще бъде, дете. Ти ще помогнеш за осъществяването му. Остави се на чувствата ти да те водят. Ти ще бъдеш войник, който крачи към новия световен ред. Задачата ти ще е тежка и ще изисква много време. Но трябва да пазиш вярата си. Ние, останалите присъстващи тук, най—вероятно няма да успеем да видим плодовете на нашите усилия, но може би ти ще живееш достатъчно дълго, за да видиш как един ден светът се подрежда поновому.

Ничи преглътна.

— Ще се моля за това, Братко Нарев.