Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (42)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Калан хвърли поглед през рамо към Прелата, сведена над кошницата с картите в ъгъла. Луната бе изпълнила почти цяла фаза, откакто Уорън бе напуснал лагера с Райан и Зимер. Макар да бе трудно да се прецени колко точно може да продължи мисия като тяхната, си мислеха, че вече би трябвало да са се върнали. Калан можеше да си представи какви чувства разкъсват сърцето на непоколебимата на външен вид Вирна.

— Вирна — обърна се към нея тя и потърка длани една в друга, — мога ли да те помоля на връщане да хвърлиш още малко дърва в огъня?

Кара скочи от високия стол, където бе кацнала, за да надзърта иззад рамото на Калан.

— Нека аз.

Вирна извади една карта и на връщане към масата благодари на Морещицата.

— Ето я, Зед, мисля, че тук по—добре се вижда областта, за която говореше.

Зед разгърна новата карта върху другата, поставена на масата пред Калан. Беше в по—малък мащаб и даваше по—прецизен изглед на южните райони на Средната земя.

— Да — провлачи Зед, втренчен в новата карта. — Виждаш ли там? — Той забоде пръст в река Дрън. — Виждаш ли как се стеснява низината тук на юг, точно на това място? Точно затова ти говорех. Насечен терен, набразден от високи скали, обикалящи реката. Точно за това не мисля, че ще се опитат да се изкачат нагоре по долината Дрън.

— Сигурно си прав — отрони Вирна.

— Освен това — Калан завъртя пръст в една област малко по на север върху първата карта — почти единственото населено място нагоре в тази посока е Никобарезе. Страната е доста изолирана, което я превръща в добра мишена, макар, от друга страна, този район да не е особено богат. Плячката ще бъде оскъдна. Ако остане там, където е сега, Орденът има къде—къде по—големи възможности за завоюване на богати земи. Освен това, можеш ли да си представиш колко би им било трудно да преминат с войската през планините Ранг’Шада, ако тръгнат нагоре по Дрън? Стратегически за тях би било по—логично да се насочат натам.

Вирна несъзнателно започна да си играе с едно копче на синята рокля, докато оглеждаше картата.

— Да… разбирам какво имаш предвид.

— Но идеята ти никак не е лоша — обади се Калан. — Няма да е зле да изпратиш една—две Сестри да огледат района. Това, че не изглежда логично, не означава, че Джаганг не може да опита. С идването на пролетта той трябва да предприеме нападение. Няма да се учудя, ако в един момент открием Императорския орден в задния вход на Ейдиндрил.

Кара отвърна на почукването на вратата. Беше един от старшите съгледвачи на име Хейес. През отворената врата Калан мярна приближаващата фигура на капитан Райан и се изправи.

Хейес поздрави с юмрук в гърдите.

— Радвам се да ви видя отново в лагера, ефрейтор Хейес — поздрави го Калан.

— Благодаря, Майко Изповедник. И аз се радвам, че съм тук.

Приличаше на човек, който не би отказал нещо за хапване. След като капитан Райан влетя през вратата, Кара я затвори зад гърба му заради нахлуващия сняг. Хейес отстъпи встрани, за да отстъпи място на капитана.

Калан си отдъхна, като видя младия Галеански офицер.

— Как мина, капитане? Как са момчетата?

Той свали шала и вълнената шапка, все още задъхан. Вирна не смееше да помръдне.

— Добре — отвърна капитанът. — Справихме се чудесно. Сестрите успяха да излекуват някои от ранените. Наложи се някои да бъдат транспортирани, преди Сестрите да успеят да им помогнат. Това ни забави. Претърпяхме някои загуби, но не толкова, колкото очаквахме. Уорън много ни помогна.

— Къде е той? — попита Зед.

Сякаш чул името си, Уорън се появи на вратата, придружен от облак сняг. Калан примигна срещу внезапната светлина, докато вратата бъде отново затворена. Забеляза напрежението, изписано на лицето на Вирна, и си припомни как сърцето й политваше всеки път, щом виждаше Ричард. Да се завръща жив и здрав след раздяла. Уорън незабавно целуна Вирна по бузата. Калан забеляза погледа, ято си размениха, макар той да остана не уловен от никой друг. Макар да се радваше за двамата, напомнянето за подобен род отношения я жегна дълбоко в сърцето. Внезапно изпита безпомощна тревога по Ричард.

— Каза ли им? — попита Уорън, докато разкопчаваше дрехата си.

— Не — рече капитанът. — Едва влизам.

Зед изви вежди.

— Какво да ни каже?

Уорън въздъхна.

— Ами специалният стъклен прах на Вирна се оказа по—ефикасен, отколкото предполагахме. Заловихме няколко пленници и ги поразпитахме. Труповете, които преброихме в долината, се оказаха само първата вълна.

Вирна помогна на Уорън да свали тежкото си, заскрежено наметало. Сложи го на пода край огъня, където капитан Райан вече бе проснал своето да съхне.

— Разбрахме — продължи Уорън, — че много от войниците, може би още шестдесет—седемдесет хиляди, не са ослепели напълно, но са загубили зрението на едното си око или пък имат други нарушения. Орденът не е могъл да ги изостави, понеже виждат достатъчно, за да вършат някаква работа. По—важното обаче е, че са се надявали да ги излекуват, да им помогнат да възвърнат загубената част от зрението си, а от там и способността им да се бият.

— Едва ли е възможно — прекъсна го Вирна.

— И аз не мисля, че е възможно — отвърна Уорън, — но те така мислят. Още доста внушителен брой хора, може би двадесет и пет—тридесет хиляди души, са болни — очите и носовете им са зачервени и ужасно възпалени.

Вирна кимна.

— Възможно е прахът да има и такова въздействие.

— Други, може би наполовина на тази бройка, имат затруднения с дишането.

— Значи — обади се Калан, — ако съберем загиналите и ранените до степен да не могат да участват в бой, получаваме близо сто и петдесет хиляди елиминирани от битката благодарение на стъкления прах. Доста добро постижение, Вирна.

Вирна не бе по—малко доволна от Калан.

— Струваше си онази езда, дето ми изкара акъла. Нищо нямаше да стане, ако не бе предприела такива рисковани действия.

— Вие какво постигнахте, капитане? — попита Кара, застанала зад Калан.

— Капитан Зимер и аз направихме онова, на което се надявахме. По наши изчисления елиминирахме близо десет хиляди души за времето на мисията си.

Зед подсвирна тихичко.

— Явно битката е била доста сериозна.

— Не бих казал. Не стана по начина, по който ни е учила Майката Изповедник, нито пък в стила на капитан Зимер. Гледахме да обезвредим врага по възможно най—ефективния начин, като при това избягвахме да влизаме в бой. Ако прережеш нечий врат, докато човек спи, постигаш много повече, при това с минимален риск за себе си.

Калан се усмихна.

— Радвам се, че се оказа толкова добър ученик.

Капитан Райан вдигна пръст.

— Уорън и Сестрите ни оказаха огромна помощ, когато трябваше да ни прекарат през вражеска територия така, че да не бъдем забелязани. Да се е чуло нещо за белите вълнени наметала? Наистина биха ни били от полза. Мога да ви кажа със сигурност, че с тях бихме постигнали далеч повече.

— Получихме първата пратка едва вчера — потвърди Калан — Бройката е повече от достатъчна за твоя отряд и юмчетата на капитан Зимер. След няколко дни очакваме още.

Капитан Райан потърка ръце, за да стопли пръстите

— Капитан Зимер ще остане много доволен, вдигна ръка на юг. — Разбрахте ли защо са се оттеглили толкова надалеч, територия, която вече са завзели?

— Пленниците, които заловихме, ни казаха, че в лагера им върлувала някаква треска. Този път ние нямаме пръст в това — просто обичайните болести, които се въдят в подобни многолюдни полеви лагери. Но жертвите са десетки хиляди. Отдалечили са се, за да си осигурят повече въздух и пространство. Убедени са, че винаги, когато решат, могат да ни избутат от пътя си.

Звучеше логично. При техния брой бе напълно естествено да бъдат убедени, дори напълно сигурни в способностите си да изтласкат всеки противник. Калан не виждаше какво толкова тревожи Уорън и капитан Райан. Усещаше, че въпреки добрите новини нещо ги притеснява.

— Добри духове — обади се тя, опитвайки се да ги ободри, — окапват като снежинки край огън. По—добре е, отколкото…

Уорън вдигна ръка, за да я прекъсне:

— Помолих Хейес да дойде лично да ви докладва за последните събития. Мисля, че би било добре да го чуете.

Калан направи знак на ефрейтора да се приближи. Той отривисто измарширува до масата и застана мирно. — Да чуем доклада ти, ефрейтор Хейес.

Лицето му бе бяло като платно и въпреки студа, плувнало в пот.

— Майко Изповедник, нашият съгледвачески отряд се насочи на юг, за да огледа пътищата откъм Дивото и да види дали Орденът няма намерение да ни обгради. Е, накратко казано, видяхме военна колона, която се движи на запад. Носят провизии и боеприпаси.

— Армията на Императорския орден е огромна — Успокои го Калан. — Няма нищо странно в това да получават подкрепления и провизии от родината си, когато претърпят загуби. А щом носят храна и боеприпаси, значи би трябвало да има и охрана.

— Следихме ги цяла седмица, за да сме сигурни, че сме ги преброили правилно.

— Колко? — попита Калан.

— Доста над четвърт милион, Майко Изповедник.

Калан усети как по цялото й тяло пробягват ледени иглички.

— Колко каза? — помисли, че не е чула Вирна.

— Поне двеста и петдесет хиляди въоръжени бойци, плюс каруцари и цивилни лица, каращи провизии.

Всичко, което бяха постигнали, всичките жертви, всичките битки, спечелени срещу Императорския орден, бяха зачеркнати в един миг. Нещо повече, целият път, изминат дотук, вече не съществуваше. Съществуващите в началото на войната вражески сили бяха почти напълно възстановени.

— Добри духове — прошепна Калан, — колко ли още души ще хвърли срещу нас Орденът?

Когато срещна погледа на Уорън, разбра, че дори това число не е изненада за него.

Магьосникът махна към съгледвача.

— Хейес е видял само първата вълна. Пленниците ни казаха за подкрепленията. Не бяхме сигурни дали говорят истината — мислехме, че се опитват да ни стреснат. Но малко след това срещнахме ефрейтор Хейес, който се връщаше насам. Продължихме разпитите и огледа — именно затова се забавихме.

— Още четвърт милион — думите на Калан заглъхнаха. Нещата изглеждаха безнадеждни.

Уорън се покашля.

— Това е само първата колона от свежи сили. Идват още.

Калан се приближи към камината и протегна ръце към огъня, загледана в пламъците. Бе застанала точно под сянката на Дух, която Ричард бе изваял за нея — искаше да почувства прилив на добра енергия в себе си. Искаше й се може да изпита онова непокорно чувство, което изобразяваше Дух. Единственото, което изпълваше сърцето й бе мисълта за смъртта.

Новината за подкрепленията, пътуващи към Императорския орден, както преди време тази за оттеглянето на Галеанците и Келтонците, премина през лагера по—бързо от снежна буря. Калан, Зед, Уорън, Вирна, Ейди, генерал Мейферт и всички останали офицери не криеха нищо от войниците. Тези момчета ежедневно рискуваха живота си и имаха право да знаят истината. Ако Калан минаваше през лагера и някой войник проявеше достатъчно смелост, че да я пита нещо, тя винаги му отговаряше искрено. Опитваше се да им вдъхва увереност, но и не ги лъжеше.

Тези мъже, прекарали толкова много време от живота си в битки, бяха преодолели страха. Мрачното настроение бе плащ, потушаващ искрата на живота вътре в тях. Всеки от тях си вършеше работата като в сън, приел съдбата си, която вече изглеждаше предрешена, примирен с неизбежното. Новият свят не можеше да предложи сигурност, спокойствие. Нямаше къде да се скриеш от нескончаемата заплаха на Императорския орден.

Калан се движеше сред войниците с маската на решителност на лицето си. Нямаше друг избор. Капитан Райан и хората му, които вече бяха изпитвали подобни чувства на отчаяние, приеха по—хладнокръвно новините. Те не можеха да умрат — вече бяха мъртви. Заедно с Калан младите Галеанци отдавна бяха приели обета на смъртта й можеха да се върнат към живот единствено когато видят Ордена унищожен.

За капитан Зимер и хората му също не съществуваха страхове. Те знаеха какво трябва да се направи и просто го правеха. Всеки от войниците в този отряд вече се бе окичил с по няколко наниза уши. Всеки нов наниз започваше след стотното ухо. Бе въпрос на чест за тях да запазват само дясното ухо, така че в нанизите им нямаше две уши от един и същи човек.

Посланик Териот от Херджборг удържа на думата си. Белите вълнени наметала, шапки и ръкавици пристигаха всяка седмица, допринасяйки за дегизировката на отрядите изпратени на мисии срещу Императорския орден, докато времето все още бе на страната на Д’Харанската армия. С върлуващата в лагера треска, изсмукала силите на доста от войниците, както и с увреденото зрение на още много, тези мисии се бяха оказали изключително успешни. Отрядите, облечени в защитните наметала, биваха изпращани и да дебнат за нови колони с доставки за врага, с надеждата да обезвредят подкрепленията, преди да са достигнали основната вражеска сила.

Въпреки всичко атаките представляваха просто леко неудобство за Ордена.

Калан след срещата си с току—що завърналите се войници намери Зед сам в хижата да разглежда най—новите промени, нанесени по картите.

— Имали сме късмет — каза с влизането тя и свали кожената си наметка. — Момчетата, които се завърнаха току—що, са дали малко жертви, а са заловили цял патрулиращ отряд. Успели са да ги обезвредят до последния човек, като наред с това са заловили и една от Сестрите на Джаганг.

— Тогава защо е това тъжно изражение?

Единственото, което можеше да направи, бе да разпери ръце отчаяно.

— Не се оставяй да бъдеш обезсърчена — поучително — Зед. — Отчаянието често е слуга на войната. Не мога и опиша колко пъти ми се е случвало в онази голяма война преди много време, когато бях още момче, всички вдовици, борещи се за живота си, да си мислят, че е само въпрос на време, докато ги разгромят. И как малко след това са печелили.

— Знам, Зед, знам. — Калан разтърка премръзналите — Не искаше да му го казва, но накрая се реши: — Ричард не пожела да поведе армията, понеже бе на мнение, че при дадените обстоятелства нямаме шанс да победим. Каза, че независимо дали се бием или не с Ордена светът ще падне под неговата сянка и че ако се бием, само ще дадем повече жертви. Че нашата армия ще бъде унищожена и Орденът ще завладее света и че всеки шанс за спечелване на победа в бъдеще ще бъде унищожен.

Зед я изгледа косо.

— Тогава какво правиш тук?

— Ричард каза, че нямаме шанс за победа, но, добри духове, не мога да го повярвам. Предпочитам да умра, борейки се за свобода, вместо да живея до смъртта си като роб. И въпреки това знам, че престъпвам желанията на Ричард, съветите му и заповедите му. Дадох му дума… Чувствам се като предател, повлякъл всички след себе си.

Тя го погледна с надеждата, че нещо в погледа му ще й покаже, че Ричард е грешал.

— Нали спомена, че Ричард сам е стигнал до Шестото правило на магьосника — че трябва да мислим с главата си, за да видим истинския ход на нещата. Аз се надявах. Мислех, че сигурно греши относно безсмислието на тази война. Но сега…

Зед се усмихна на себе си, сякаш намираше нещо забавно в онова, което й се струваше ужасно.

— Войната ще бъде дълга. И далеч не безнадеждна, камо ли предрешена. Това е агонията на лидерството в подобна война — съмненията, страховете, чувствата на безнадеждност. Това са чувства, не е непременно реалност. Не още. Ще трябва да понесем още доста. Ричард е казал, каквото е мислил, на базата на това как са стояли нещата в момента, в който го е казал. Кой може да каже, че хората вече не са готови да му се докажат? Да докажат, че са готови да отхвърлят Императорския орден? Вероятно онова, от което Ричард се нуждае, за да може да се включи в борбата, вече се е случило.

— Но аз знам колко сериозно ме предупреди той за това да не се включвам в борбата. Наистина го мислеше и все пак … аз не притежавам силата на Ричард, силата да обърна гръб на всичко и да оставя нещата да се развиват от само себе си. — Калан посочи мастилницата си на масата. — Написах писма с молба за подкрепления.

Той отново се усмихна, сякаш за да й покаже, че е сигурен, че нещата ще се оправят.

— Доста време и усилия ще са нужни, за да сразим многобройния враг. Мисля, че ни чакат още сериозни сблъсъци, но накрая ще победим. Сестрите и аз все ще измислим нещо. Човек никога не може да е сигурен в подобен род неща. Възможно е в един момент да направим нещо, което да ги срази.

Калан се усмихна и го стисна за рамото.

— Благодаря ти, Зед. Толкова се радвам, че те имаме.

— Погледът й отскочи към Дух, издигната гордо на камината. Калан приближи към нея, сякаш мястото бе олтар, върху който бе поставена святата фигурка. — Добри духове, колко ми липсва.

Това бе въпрос без думи, изказан с надеждата, че той ще я изненада с някаква идея за връщане на Ричард.

— Знам, скъпа. И на мен ми липсва. Той е жив, това е най—важното сега.

Калан можа само да кимне.

Зед плесна с ръце, сякаш изведнъж сетил се за нещо ободряващо.

— Това, от което се нуждаем повече от всичко, е нещо, с което да разсеем мисълта на всички от сериозността а належащите проблеми. Нещо, което да ги развесели, макар и за малко. Това ще им подейства най—добре от всичко.

Калан се намръщи.

— Какво например? Имаш предвид някакво забавление ли, или нещо такова?

— Не знам. Сигурно трябва да им кажем нещо весело. Нещо, с което да им покажем, че Орденът не може да ни попречи да си живеем живота. Че не може да ни забрани да се радваме, да изпитваме удоволствие от съществуването си. — Той прокара кокалест пръст по тънкото си лице. — Да имаш идеи?

— Ами не мога да се сетя в момента…

В същия миг в стаята нахълта Уорън.

— Току—що получих доклад от долината Дрън. Днес е щастливият ни ден — няма никакво раздвижване, както очаквахме.

Уорън изведнъж се закова на място, очите му зашариха между Калан и Зед.

— Какво има? Какво става тук? Защо ме гледате така?

Вирна се показа зад него и го бутна в стаята.

— Хайде, влизай. Затвори вратата. Какво ти става. Замръзвам навън.

Тя изпухтя и затръшна вратата след себе си. Когато видя Калан и Зед, отстъпи назад.

— Вирна, Уорън — пропя с меден гласец Зед. — Заповядайте, влезте.

Вирна смръщи чело.

— Какво сте се ухилили такива?

— Ами — провлачи Зед и смигна на Калан, — двамата с Майката Изповедник тъкмо обсъждахме едно голямо събитие.

Изражението на Вирна помръкна още повече.

— Какво голямо събитие? Нищо подобно не съм чува ла в лагера.

Дори Уорън, който рядко се мръщеше, ги изгледа изпод вежди.

— Да, и аз искам да знам. Какво събитие?

— Ами вашата венчавка — усмихна се Зед.

Вирна и Уорън едновременно се изправиха, свъсените им лица грейнаха. И двамата разтеглиха устни в изненадани, глупави, лъчисти усмивки.

— Наистина ли? — попита Уорън.

— Наистина ли? — в същото време възкликна Вирна.

— Да, наистина — отвърна Калан.