Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Ричард усети във врата си дъха на Нийл. Младият последовател надничаше иззад рамото му, докато длетото на Ричард дялкаше зейналата паст на крещящ грешник, чието тяло биваше разкъсвано в лапите на Пазителя на отвъдния свят.

— Много добре — измърмори Нийл, останал очарован от видяното.

Ричард се подпря на камъка, без да пуска длетото, и се изправи.

— Благодаря ви, Брат Нийл.

Кафявите очи на Брата — същите на цвят като робата му — го гледаха с нескрито предизвикателство. Ричард не отвърна по никакъв начин на предизвикателството.

— Знаеш ли, Ричард, не ми харесваш.

— Никой смъртен не е достоен да бъде харесван, Брат Нийл.

— Винаги имаш готов отговор за всичко, нали? — Младият магьосник се усмихна, посегна под качулката си и се почеса по късата кестенява коса. — Знаеш ли защо получи тази работа?

— Защото Орденът ми даде възможност да помагам …

— Не, не — прекъсна го Нийл, внезапно загубил търпение. — Знаеш ли защо имаше свободни места? Защо имахме нужда от такива като теб, та можа да се възползваш от тази чудесна възможност да си намериш работа?

Ричард знаеше прекрасно защо бяха останали свободни места.

— Не, Брат Нийл. По онова време бях прост товарач.

— Защото много от тях бяха осъдени на смърт. В такъв случай те сигурно са били изменници на нашата кауза. Радвам се, че Орденът ги е заловил.

Мазната усмивка на Нийл се върна на устните му и той сви рамене.

— Може би. Бих казал, че са се държали неподобаващо. Имали са твърде високо мнение за себе си, за онова, което егоистично са считали за свой … талант. Доста остаряло схващане, не мислиш ли, Ричард?

— Не мога да знам, Брат Нийл. Знам само, че аз умея да работя с камъка и съм благодарен за възможността да мога да изпълнявам дълга си да помагам на своя народ, като давам всичките си сили.

Нийл отстъпи назад и огледа Ричард изпитателно, сякаш се опитваше да прецени дали думите му не са подигравателни. Ричард не му даде нищо, за което да се хване, така че Нийл бе принуден да изплюе камъчето:

— Мислех си, че някой от тях може би е подразнил Ордена с работата си. Че може би някой от тях е използвал работата си, за да се подиграва и надсмива на благородната ни кауза?

— Наистина ли, Брат Нийл? И аз го подозирах.

— Точно затова ти си един никой и ще си останеш такъв. Всички вие сте нищожества — всички каменоделци като теб.

— Съзнавам, че не съм никой важен, Брат Нийл. Би било грешно да смятам, че притежавам друга стойност, освен възможността да дам приноса си за общото благо. Стремя се единствено да работя с всички сили в служба на Създателя, за да мога да спечеля своята награда в отвъдния свят.

Усмивката вече я нямаше, на нейно място святкаше гневен поглед.

— Лично аз наредих да бъдат закарани на смърт — след като бяха изтезавани и направиха самопризнания.

Юмрукът на Ричард стисна по—здраво длетото. Запазвайки маската на спокойствие на лицето си, той си представи как прокарва острието му през черепа на Нийл. Знаеше, че може да го направи толкова бързо, че онзи изобщо да не разбере. Но какво щеше да спечели? Нищо.

— Благодарен съм, Брат Нийл, че именно вие сте разкрил предателите в нашето звено.

За миг Нийл присви подозрително очи. Най—сетне лицето му се отпусна, широките поли на робата му се завъртяха около тялото му.

— Ела с мен — заповяда той с гробовен глас и тръгна.

Ричард го последва през полето, превърнато в калчище от краката на стотиците работници, сновящи напред—назад, от всичките провизии, които биваха влачени, носени и качвани на обекта. Вървяха по безкрайния гръбнак на двореца. Каменните стени ставаха все по—високи, дупките за прозорците зейваха една след друга. Тук—там вече имаше дограми. Много от гредите за втория етаж вече бяха укрепени. Вече плъзваше нагоре и лабиринтът от вътрешни стени, обособяваха се стаи, коридори и фоайета. В двореца щеше да има километри коридори. Десетки стълбища се намираха в различна степен на готовност.

Не след дълго на пода на долните стаи щеше да се появят дъбови дюшемета. По—напред обаче трябваше да се довършат покривите, за да не би есенните дъждове да развалят настилката. Покривите на част от външните стаи щяха да са по—ниски от тези в основната сграда, която щеше да достигне до нечувани висини. Ричард очакваше тези по—ниски помещения да бъдат довършени преди началото на зимата.

Вървеше плътно зад Брат Нийл, докато прекосяваха нечувания по размери дворец. Във вътрешната част стените бяха построени по—нависоко, доста от орнаментите по вътрешната украса вече бяха монтирани. Нийл се заизкачва по полукръга на мраморната стълба, водеща към кръглия площад, като прескачаше през стъпало. Белите мраморни колони се издигаха на главозамайваща височина, над тях вече бе монтирана голяма част от каменния фриз. С всичките тези врязани в камъка измъчени лица гледката бе точно толкова стряскаща, колкото бе предвидена да бъде.

Площадът бе покрит с бял каватурски мрамор с втъкана в структурата му естествена паяжина от сиви нишки. Слънцето обливаше белия мрамор, заобиколен в полукръг от величествената колонада, в ослепителна светлина. Замръзналите във вик уродливи лица на хората, издялани в каменните пана над колонадата, сякаш крещяха от болка на тази светлина — какъвто бе замисълът на Брат Нарев.

Нийл махна с ръка.

— Тук ще бъде положена великата статуя. Перлата, която ще окичва короната на входа към императорския Вечен дом. Това ще бъде мястото, откъдето хората ще влизат в нечувания дворец. От тук ще минават на път за срещите си с важни сановници от Ордена. Тук ще влизат в по—близък контакт със Създателя.

Ричард не каза нищо. Нийл го изгледа за миг, после застана в центъра и разпери ръце към светлината.

— Ето тук! Точно тук ще се намира статуята, изобразяваща величието на Създателя, която ще поглъща Неговата Светлина. Светлината ще разкрива омразните същества ето там — човечеството. Това ще бъде монумент на злата природа на човека, обречен на мизерията на своето съществуване в този свят, зъл по характер, превит от унижение, видял истинската същност на душата и тялото си — когато му ги разкрие Неговата Светлина.

Ричард си каза, че ако глупостта имаше свой първенец, то той безспорно щеше да е Орденът и поддръжниците му.

Ръцете на Нийл се отпуснаха — сякаш актьор бе завършил триумфално представлението си.

— Ти, Ричард Сайфър, ще изваеш тази статуя.

Ричард усети всяка неравност по повърхността на чука, който стискаше в ръката си.

— Да, Брат Нийл.

Онзи вдигна застрашително пръст към лицето му и му се ухили зловещо.

— Май нещо не разбираш, Ричард. — Вдигна рязко ръка във въздуха.

— Чакай. Чакай тук.

Тръгна нанякъде, последван от полета на кафявата си роба. Взе нещо иззад мраморните колони и се върна с него в ръка.

Беше малка статуя. Положи я на земята, там, където вените в структурата на мраморната плоскост се събираха в точка в средата на пиедестала. Представляваше глинен макет на онова, което Брат Нийл бе разказал току—що. Можеше да се признае, че бе дори още по—ужасно, отколкото го бе описал Нийл. Ричард изпита неистов порив да замахне с чука. Каза си, че вероятно би си струвало да умре, но да унищожи подобна зловеща фигура.

Вероятно.

— Ето това е — рече Нийл. — Брат Нарев заръча на един скулптор да извае тази фигура — разбира се, под Неговото вещо ръководство. Видението на Брат Нарев е направо забележително. Съвършено е, не мислиш ли?

— Точно толкова ужасяващо е, колкото го описахте, Брат Нийл.

— И ти ще трябва да го пресъздадеш в истинските му размери. Просто да изработиш в мащаб тази велика статуя от бял мрамор.

Онемял, Ричард кимна.

— Да, Брат Нийл.

Пръстът се поклати пред носа му с огромно задоволство.

— Не, не, все още мисля, че не разбираш, Ричард. — Хилеше се като перачка, застанала край оградата с кошница, пълна с мръсотии. — Виждаш ли, направих си труда да се поразровя из биографията ти. Двамата с Брат Нарев така и не успяхме да ти се доверим, Ричард Сайфър.

— Да, така е — не успяхме. Е, сега вече знаем всичко за теб. Открихме тайната ти.

Ричард настръхна. Мускулите му се превърнаха в камък. Подготви се да се хвърли в отчаяна битка. Точно в този миг му се струваше, че няма друг избор. Нийл щеше да умре.

— Нали разбираш, говорих със Защитник Мъксин.

Ричард остана като гръмнат.

— С кого?

Нийл му се ухили триумфално.

— Човекът, който те е осъдил да работиш като каменоделец. Познава те по име. Показа ми архива по случая. Признал си гражданско неподчинение. Показа ми и разписката за глобата — двадесет и два златни гроша. Доста прилична сумичка. — Нийл отново размаха пръст пред носа му. — Това е било грешка на правосъдието, Ричард, и ти го знаеш. Никой не може да спечели толкова пари от някакво си гражданско неподчинение. Подобни спестявания се правят по друг начин.

Ричард се поотпусна. Пръстите го боляха от стискането на чука.

— Не — продължи Нийл, — трябва да си направил нещо доста по—сериозно, за да си натрупал състояние от два десет и два златни гроша. Очевидно си извършил доста тежко престъпление.

Нийл разтвори ръце като Създателя, извисил се над някое от грешните си чеда.

— Аз ще проявя милост, Ричард.

— Брат Нарев съгласен ли е на подобна милост?

— О, да. Нали разбираш, с тази статуя ще изкупиш греха си пред Ордена. Ще ти бъде дадена възможност да изкупиш злодеянията си. Ще работиш върху тази статуя в извънработно време, когато не си зает с другите си дела. За тази работа няма да ти бъде заплатено. Няма да можеш а използваш нито парче от мрамора, закупен от Ордена за двореца. Ще трябва да си го набавиш със собствени средства. Ако трябва да работиш десет години, за да спечелиш такава сума — толкова по—добре.

— Искате да кажете, че през деня трябва да ходя на работа на обекта, а нощем, в личното си време, да правя тази статуя?

— В личното си време ли? Що за покварено понятие.

— А кога ще спя?

— Сънят не е грижа на Ордена — за разлика от справедливостта.

Ричард въздъхна дълбоко. Посочи с чука си нещото на земята.

— И трябва да извая това?

— Точно така. Ще закупиш камъка сам, а трудът ти ще бъде в полза на добруването на твоите съграждани. Това ще бъде твоят дар за народа на Ордена като наказание за злите ти дела. Хората като теб, притежаващи способности като твоите, би трябвало с радост да дават всичко от себе си, за да помагат на Ордена.

Брат Нийл протегна ръка.

— За построяването на този дворец е нужна всеотдайност. Хората трябва да се убедят, че Орденът е способен да осъществи такъв грандиозен проект за толкова малко време. Те отчаяно се нуждаят от урока, който този дворец ще им даде. Брат Нарев изгаря от желание да открие двореца. Иска още тази зима той да бъде открит с пищна церемония, на която ще присъстват редица сановници от Ордена. Войната напредва. Хората имат нужда да видят, че дворецът им също напредва. Трябва да видят резултата от своите жертви. Ти, Ричард Сайфър, ще изваеш великата статуя, която ще увенчава входа на императорския Вечен дом.

— За мен е чест, Брат Нийл.

Нийл се усмихна.

— Така и би трябвало да бъде.

— Ами ако не съм … подготвен за тази работа?

Мазната му усмивка грейна.

— Тогава ще бъдеш върнат в затвора, а хората на Защитник Мъксин ще те разпитват, докато направиш пълни признания. След като в крайна сметка си признаеш всичко, ще бъдеш набит на кол. И плътта ти ще се превърне в пиршество за пилците.

Брат Нийл посочи гротескния модел на земята.

— Вземи го. Това ще бъде произведението на живота ти.

* * *

Чула гласа на Ричард, Ничи вдигна глава. Говореше с Камил и Наби. Чу го да казва, че е уморен и не може да погледне работите им, че ще намине на другия ден. Ничи знаеше, че момчетата ще останат разочаровани. Не бе в стила на Ричард да постъпва така.

Сипа му от елдената каша с грах. Остави паницата на масата заедно с една лъжица. Хляб нямаха.

Искаше й се да направи нещо по—добро за него, но след като им вземеха доброволните пожертвувания, не им оставаше нищо. Ако не беше градината, която жените от кооперацията поддържаха в задния двор, двамата сигурно щяха да умрат от глад. Ничи се бе научила как да отглежда зеленчуци и да му готви от собствената реколта.

Ричард влезе с отпуснати рамене и отнесен поглед. В едната си ръка носеше нещо.

— Сложих ти да вечеряш. Заповядай.

Ричард постави нещото на масата край лампата. Представляваше малка, изящно изработена композиция от преплетени в ужас фигури. От едната страна бяха заобиколени от полукръг. В средата на композицията падаше светкавица — чест символ на възмездието на Създателя. Имаше прободени няколко очевидно зли мъже и жени, предавайки ги на земята. Бе разтърсващо изображение на лошата природа на човешкия род и на гнева на Създателя, изливащ се върху хората.

— Какво е това? — попита Ничи.

Ричард се отпусна тежко на стола. Главата му потъна между дланите, пръстите му се заровиха в косата. След малко вдигна глава.

— Каквото искаше — отвърна тихо.

— Каквото съм искала ли?

— Моето наказание.

— Какво наказание?

Ричард кимна.

— Брат Нарев е разбрал за двадесетте и два гроша. Каза, че сигурно съм извършил нещо наистина ужасно, след като съм могъл да спечеля толкова пари. Осъди ме да изработя голямата статуя на входа на императорския дворец.

Ничи се вгледа в малката статуя на масата.

— Какво е това?

— Слънчев часовник. Това са обръчите с гравирани върху тях часове. Светкавицата хвърля сянката на Светлината на Създателя върху циферблата и така сочи часа.

— Все пак не разбирам. Защо каза, че е наказание? Нали си каменоделец? Това ти е работата.

Ричард поклати глава.

— Трябва сам да купя материала, със свои средства, при това трябва да работя нощем, в личното си време, като дарение към Ордена.

— И защо мислиш, че бих искала това?

Ричард прокара пръст по светкавицата, очите му разглеждаха статуята.

— Ти ме доведе тук, в Стария свят, понеже искаше да ме накараш да разбера грешките си. Разбрах ги. Трябваше да призная, че съм извършил някакво престъпление и да им позволя да сложат край на живота ми.

Той отдръпна ръка.

Ничи бутна паницата към него.

— Яж, Ричард. Трябват ти сили.

Без да се противи, той направи каквото тя му каза. Затворник, изпълняващ заповеди. Тя мразеше, когато той се държи така.

Искрицата бе угаснала в погледа му — също както някога в погледа на баща й.

Когато той погледна статуята в средата на тяхната маса очите му бяха мъртви. Сякаш самият живот, енергията, надеждата — всичко бе умряло за него. Когато приключи с вечерята си, се запъти към леглото си, без да каже нито дума, и легна с гръб към Ничи.

Тя седеше на масата, заслушана в пукането на пламъка на свещта, загледана в равното дишане на спящия Ричард.

Сякаш духът му бе прекършен. Толкова дълго време бе вярвала, че ще научи нещо от него, когато бъде притиснат от подобни крайни обстоятелства. Явно се е лъгала. Ричард все пак се бе предал. Вече нищо не можеше да научи от него.

Не й оставаше много. Нямаше почти никакъв смисъл да продължава нататък. За миг усети разтърсващата тежест на разочарованието. После и това изчезна.

Празна и безчувствена, тя вдигна паницата и лъжицата и ги пусна в кофата за миене. Изми ги тихо, за да не го събуди, обмисляйки завръщането си при Джаганг. Ричард не беше виновен, че не можеше да я научи на нищо. Вече животът не можеше да я научи на нищо. Край. Майка й се бе оказала права.

Ричард бе страдал достатъчно.

Така щеше да е най—добре.