Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (47)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Слънцето тъкмо изгряваше. През високите прозорци на склада нахлуваха прашни талази светлина. Когато забеляза Айшак да се задава по пътеката с листа с указанията за това кои железа в коя каруца да се натоварят, Ричард скочи от мястото, където бе седнал да го чака.

Не го бе виждал вече цяла седмица.

— Айшак. Добре ли си? Къде се изгуби?

Якият мъж не забави ход.

— Добър ден и на теб.

— Извинявай, добър ден. Но се притесних. Къде беше?

Онзи направи гримаса.

— Срещи. Все тия срещи. Чакаш в офиса, чакаш в офиса. Никаква работа не се върши — само среща след среща. Трябваше да се срещна с кого ли не, за да организирам нещата за товарите, от които имат нужда хората. Понякога си мисля, че всъщност никой не желае истински в града да навлиза каквото и да било. Щеше да е къде—къде по—лесно, ако всеки си получаваше парите, а не работеше — тогава нямаше да им се налага да се подписват на някакви ведомости и да се притесняват, че някой ден ще им бъде подирена сметка за свършеното.

— Айшак, вярно ли е, че някога транспортната компания е била твоя?

Мъжът млъкна, за да си поеме дъх.

— Кой ти говори такива неща?

— Кажи ми. Твоя ли е била транспортната компания?

Айшак сви рамене.

— Ами мисля, че още е.

— Какво стана?

— Какво стана ли? Нищо, само дето май поумнях и разбрах, че работата тук е повече, отколкото ми трябва.

— С какво те заплашиха?

Айшак го изгледа продължително.

— Ти откъде си всъщност? Хич не ми приличаш на момче от село.

Ричард се усмихна.

— Не ми отговори на въпроса, Айшак.

Мъжът махна раздразнено с ръка.

— Защо ти е да се ровиш в миналото? Каквото било — било. Човек трябва да гледа в настоящето и да извлича най—доброто от онова, което му предоставя животът. Беше ми предоставен избор и аз го направих. Нещата са такива, каквито са. Едното желание не храни децата, ми.

Ричард изведнъж си даде сметка, че любопитството му е прекалено жестоко. Лицето му се отпусна.

— Разбирам те, Айшак. Наистина. Съжалявам.

Мъжът отново сви рамене.

— Сега работя тук наравно с другите. Много по—лесно е. Трябва да следвам същите правила, иначе ще си загубя работата — също като другите. Сега всички сме равни. Слава на Ордена — завърши той накрая и подаде на Ричард листа. — Ето, прегледай поръчките.

Имаше написани само два обекта със съответните обяснения за качество, големина и количество на стоката.

— Какво е това? — попита Ричард.

— Трябва ни товарач, който да отиде с една от каруците, да разтовари стоката и да се увери, че всичко е наред с доставката.

— Значи вече работя на каруците? Защо? Мислех, че имаш нужда от мен в склада.

Айшак свали червената си шапка и почеса тъмната си оредяла коса.

— Получихме… оплаквания.

— За мен? Че какво съм направил? Знаеш, че работя усърдно.

— Прекалено усърдно. — Айшак намести шапката на главата си. — Хората в склада се оплакват, че си сърдит, зъл и необщителен. Те го казват, не аз. Чувствали се потиснати, като те гледат как демонстрираш силата и младостта си. Казват, че им се присмиваш зад гърба.

Повечето от мъжете бяха по—млади от Ричард и достатъчно яки.

— Айшак, никога не съм…

— Знам, знам. Но те така го усещат. Не си създавай неприятности. Важи това, което казват хората, а не както стоят нещата в действителност.

Ричард въздъхна отчаяно.

— Но нали от профсъюза ми казаха, че мога да работя нещо, което другите не умеят, и трябваше да давам всичко от себе си, за да облекча онези, които могат по—малко — които не притежават моите способности. Казаха, че ако не работя с всички сили, ще си загубя работата.

— Искат уволнението ти.

Ричард въздъхна.

— Значи край с мен тук, а?

Айшак махна с ръка.

— И да, и не. Освободен си от склада за лошо поведение. Убедих съвета да ти бъде даден още един шанс и да бъдеш преместен на каруците. Там работата не е много — трябва само да натовариш каруцата, а когато пристигнете на определеното място, да я разтовариш. Шансът ти да се забъркаш в проблеми е минимален.

Ричард кимна.

— Благодаря ти, Айшак.

Мъжът подири спасение от неудобството си сред купчините железа, които чакаха местоназначението си. Почеса се по слепоочието.

— Заплатата е по—малка.

Ричард отърси ръцете си една в друга и изтупа задницата на панталона си от наслоения прах.

— Все едно. Нали и без това сега ми я вземат и я дават на други. Всъщност, като се замисля, не губя аз — по—скоро губят онези, които няма да могат да вземат от заплатата ми толкова, колкото са взимали досега.

Айшак се изсмя и тупна Ричард по рамото.

— Ти си единственият, на когото мога да разчитам, Ричард. По—различен си от всички други — чувствам, че с теб мога да говоря и разговорът ни няма да стигне до други уши.

— Не бих направил такова нещо.

— Знам. Затова ти казвам неща, които не бих споделил с никой друг. Очаква се да съм равен с всички и да работя като тях, но в същото време трябва и да осигурявам работни места. Уж ми взеха бизнеса, но всъщност искат от мен да продължавам да го въртя. Сбъркан свят.

— Още нищо не си видял, Айшак. Но кажи нещо повече за тази поръчка? Какво трябва да направя?

— Да доставиш една каруца желязо на ковача, до край обекта.

— За какво става въпрос?

— Има поръчки за инструменти, но няма желязо. Много хора чакат. — Той посочи с ръка купчината желязо. — Повечето от това тук беше поръчано миналата есен.

— Миналата есен! Вече е почти пролет, а едва сега е готово.

— Всичко е разпределено.

— И какво е забавило толкова много поръчките?

Айшак се удари по челото.

— Може би все пак наистина си само един тъп селяк.

— Къде се намираш? Под скалите ли живееш? Човек не може да получава неща, просто понеже ги иска. Трябва да си чакаш реда. Поръчката ти трябва да бъде одобрена от профсъюза.

— Защо?

— Защо, защо, защо. Само това ли знаеш?

Айшак въздъхна и каза нещо под мустак за това, че Създателят изпробвал търпението му. Удари с опакото на пръстите си другата си длан и започна да обяснява на Ричард:

— Защото трябва да мислиш за другите — ето защо. Трябва да се грижиш за нуждите на околните. Да работиш за доброто на всички. Ако аз поема всички поръчки и доставя желязото, което е нужно, какво ще остане за другите, които искат да участват в този бизнес? Не е честно аз да заема всичко. Хората ще останат без работа. Това, което е в наличност, трябва да се раздели. Профсъюзите трябва да са сигурни, че всичко е справедливо разпределено. Има хора, които не се справят с поръчките толкова бързо като мен или пък имат проблеми, или не могат да си намерят работници, или работниците им имат проблеми, така че аз изчаквам, докато ме настигнат.

— Та това си е твоят бизнес, защо…

— Ето, пак защо. Ето, вземи тази поръчка. Не искам онзи ковач да изминава целия път дотук и обратно и да ми вика. Човекът има проблем с поръчките и желязото му трябва.

— И защо има проблеми? Нали всеки трябваше да си чака реда?

Айшак повдигна вежда и сниши глас:

— Поръчката е за Вечния дом.

— Вечния дом ли? Това пък какво е?

Айшак разпери ръце, за да покаже нещо голямо.

— Така се казва мястото, което се строи за императора.

Ричард никога не го бе чувал. Новият дворец на императора бе причината за съсредоточаването на толкова много нови работни места в Алтур’Ранг. Вероятно това бе причината Ничи да настоява да дойдат в града. Тя бе заинтересована да го превърне в част от този огромен проект. Всичко му се струваше като някаква гротеска.

— Новият дворец ще е огромен — продължи Айшак, отново разперил ръце. — Ще има много работа за много хора. Построяването на Вечния дом ще отнеме години.

— Значи, доколкото разбирам, щом поръчката е от Ордена, по—добре да бъде изпълнена веднага.

Айшак се усмихна и кимна.

— Ето, вече започваш да разбираш. Господин Ричард Защо—защо—защо. Ковачът изпълнява директно поръчки на строителите на двореца, които докладват на най—висшите нива. На строителите са им нужни материали и какво ли още не. Те не приемат извинения от някакъв си прост ковач. Ковачът не желае да приема моите извинения, но аз пък трябва да се съобразявам с решенията на профсъюза — ковачът не зависи от тях, той е на подчинение на двореца. Аз съм по средата.

Когато по пътеката се зададе един от другите товарачи с лист в ръка, Айшак млъкна. Прочете списъка, който му подаде новодошлият, а онзи хвърли кос поглед на Ричард. Когато товарачът си излезе, Айшак отново се обърна към Ричард:

— Аз мога само да транспортирам онова, което разреши за доставка профсъюзът. Ето например тази хартийка представляваше инструкции от профсъюзи за транспорт на дървен материал до въглищарницата, понеже товарът е предвиден за една компания, която има нужда от работа. Нали разбираш? Не мога да оставям без работа хора, като проявявам липса на загриженост и доставям повече, от колкото могат да обработят, иначе загазвам и ще ме смени някой, който няма да е толкова безчувствен към нуждите на другите и към конкуренцията си. Сега не е като някога, когато бях млад и глупав.

Ричард скръсти ръце.

— Искаш да кажеш, че ако работиш добре, загазваш — както стана с мен.

— Да работиш добре. Кой може да каже какво значи да работиш добре? Всички трябва да работят заедно за доброто на всеки. Ето това е добра работа — да помагаш на ближния си.

Ричард мярна в далечината група работници, които товареха една каруца.

— Не ги вземаш на сериозно всичките тези глупости, нали Айшак?

Човекът въздъхна страдалчески.

— Ричард, моля те, натовари каруцата и заминавай за Вечния дом и разтовари стоката пред работилницата на ковача. Моля те. Не си го изкарвай на мен. Не искам да се срещам още веднъж с онзи ковач, че може да ми се наложи да поплувам с метална греда на врата.

Ричард се засмя.

— Не се тревожи.

— Чудесно. Отивам да ти намеря каруцар. — Айшак размаха пред него пръст: — И да не си посмял да го молиш да ти помага да товариш или разтоварваш. Не искам подобен род неблагоприличие да бъде обсъждано на следващата сбирка. Трябваше да моля Йори едва ли не на колене да не докладва за мен за онзи път, когато го помолих да ми помогне — оня път, когато валеше и каруцата се счупи, и ти ми помогна да пренеса стоката в склада.

Спомняш ли си?

— Да, спомням си.

— Моля те, не създавай на Йори проблеми. Не докосвай юздите — това е негова работа. Бъди добър, става ли? Натовари желязото и го разтовари така, че да не се налага ковачът отново да ме навестява.

— Не се тревожи, Айшак. Няма да ти създавам никакви проблеми. Можеш да ми имаш доверие.

— Ето това е истински другар — Айшак понечи да върви, но се обърна насред крачка: — Във фермата човек няма толкова грижи, нали?

— Прав си, няма. Толкова ми се ще да си бях стоял там.

Преди да се е отдалечил, Айшак се обърна още веднъж.

— Ако видиш някой от ония свещеници, гледай да се поклониш и да останеш с наведена глава, ясно ли е?

— Свещеници ли? Какви свещеници? Как ще ги позная?

— С кафяви роби и кепета — не се безпокой, ще ги познаеш. Ако видиш някой от тях, дръж се прилично — колкото можеш по—учтиво. Ако някой от тях заподозре, че не проявяваш достатъчно почит и уважение към Ордена или Създателя, може да те прати да те изтезават. Те са последователи на Брат Нарев.

— Брат Нарев ли?

— Първосвещеникът на братството на Ордена. — Айшак махна нетърпеливо с ръка. — Трябва да вървя да намеря Йори. Моля те, Ричард, прави каквото ти казвам.

Онзи ковач ще ме навие в менгемето си, ако не му доста вя желязото днес. Моля те, достави му стоката. Обещаваш ли ми?

Ричард му се усмихна, за да го успокои.

— Имаш думата ми, Айшак, ковачът ще си получи желязото.

Онзи въздъхна и се запъти да намери каруцаря.