Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Задъхана от изтощение, Калан трябваше да се извие назад през озъбената паст на храста, сгъстен от острите бодли на къпината, за да избегне полета на меча. Върхът на острието изсвистя на милиметри от ребрата й. В бесния си устрем да се спаси тя не обърна внимание на острия допир на бодлите до панталона й. Усещаше сърцето си да пулсира някъде дълбоко в тила.

Докато той продължаваше безмилостната си атака, принуждавайки я да прескочи един нисък скален праг и да се плъзне във вдлъбнатината зад него, купчини паднали листа, разритани от ботушите й, изригнаха като цветни светкавици в късния следобед. Яркожълтите, светлооранжевите и бляскавочервените листа се посипаха върху каменистата земя, просветваща между бодливите венчета на хвойна. Беше все едно да водиш битка посред сринала се на земята дъга.

Ричард отново я нападна. Тя ахна, но блокира удара на меча му. Той настъпваше с неумолима мрачна решителност. Калан заотстъпва, стараейки се да повдига краката си колкото се може по—високо, за да не се спъне в зъбатите корени, плъпнали около огромния ствол на бял смърч.

Едно падане би било фатално — Ричард щеше да я прониже моментално.

Хвърли поглед наляво. Наблизо се извисяваше отвесна скала, драпирана със завеса от пухкав мъх. От другата страна тръгваше било, което правеше остър завой и в един момент тръгваше към високата скална стена. Окажеше ли се притисната там, единственият й изход щеше да е право нагоре. Или скок в бездната.

Отклони отривист мах на меча му, той отблъсна нейния. В изблик на ярост тя се впусна в мощна атака и го принуди да отстъпи десетина стъпки. Той без проблеми парираше ударите й, след което на свой ред отвръщаше с атака. Каквото спечелеше, тя го губеше двукратно мигове по—късно. Отново се втурваше в отчаяна защита и отстъпваше назад, за да запази живота си.

На нисък, мъртъв елов клон на няма и три метра разстояние мъничка червена катеричка, навлякла зимната си козина, скубеше кадифено петно лишей, покрило кората на дървото. Показала гордо бялото си коремче, животинката се бе изправила на самия край на мъртвия чукан на дървото, вдигнала рунтавата си опашка и стиснала в лапички сбръчкано парченце лишей, готова да изгризе заоблените му краища. Приличаше на зрител на турнир по борба, който наблюдава срещата между двама състезатели и гризка сухар.

Калан дишаше бясно, очите й припряно диреха място за стъпване между внушителните корени на високопланинското дърво. В същото време мисълта й трескаво търсеше изход от ситуацията. Ако успееше някак да заобиколи Ричард, избягвайки заплахата на меча му, щеше да има шанс да си осигури път за бягство. Със сигурност щеше да я подгони, но тя щеше да спечели малко време. Отби един светкавичен удар на меча му и се пъхна зад ствола на млад клен, потъвайки в мек килим от жълтокафяви папратови клонки, опръскани със слънчеви зайчета.

Ричард, впуснал се във внезапна дива атака, за да й пресече пътя, вдигна меча си с намерения да я посече.

Беше единственият й шанс — единственият й изход.

За части от секундата Калан се завъртя и скочи напред, шмугвайки се под ръката му. Мечът й потъна в меката му плът.

Ричард покри раната си с две ръце. Олюля се и след миг се свлече върху килима от папратови клонки, проснат по гръб. Във въздуха подскочиха листа смутени от внезапната намеса. После плавно се спуснаха надолу и украсиха в свежи тонове полегналото му тяло. Неистовото червено на кленовите листа бе толкова живо, че в сравнение с него дори кръвта би изглеждала кафява.

Калан се надвеси над него, като се опитваше да успокои дишането си. Беше на ръба на силите си. Свлече се на колене и след миг се хвърли върху безжизненото му тяло. Всичко наоколо бе покрито с карамелени папратови листа, стегнати в юмруци, сякаш готови да окажат съпротива на приближаващата с края на лятото смърт. По—младите, все още жълтеникави листа, изпълваха следобедния въздух с приятно свежо ухание. Малко неща можеха да се сравняват с аромата на гората в късна есен. По някаква случайност един висок клен наблизо, свит под защитната стена на скалата, все още не бе оголял, но листата му бяха тъй ослепително оранжеви, че контрастът с кристално—синьото небе бе почти болезнен.

— Кара! — Опряла ръка в гърдите на Ричард, Калан се надигна, за да извика по—силно: — Кара! Убих Ричард!

Кара се бе излегнала по корем на ръба на скалата и гледаше някъде в далечината. Не реагира.

— Убих го! Чуваш ли? Кара, виждаш ли?

— Да — промърмори Морещицата. — Чух те. Убила си Господаря Рал.

— Ей, не си — отвърна Ричард, все още дишайки тежко.

Тя го фрасна по рамото с меча си от върбова клонка.

— Напротив, този път те убих. Вече си мъртъв.

— Само драскотина. — Той опря своя върбов меч в тялото й. — И ми падна в капана. Сега те държа на мушка. Предай се или умри, жено.

— Никога — отвърна тя и все още дишайки учестено, се засмя. — Предпочитам да умра, вместо да попадна в ръцете на такъв като теб, негоднико.

Тя започна да го мушка бързо и да се върти насам—натам, заливайки се от смях.

— Кара! Видя ли? Този път го убих. Най—сетне го пипнах.

— Да, добре — провлачи Кара и продължи упорито да гледа в същата посока. — Убила си Господаря Рал. Браво на теб. — Най—после хвърли поглед през рамо. — Този е за мен, нали, Господарю Рал? Обеща ми.

— Да — отвърна Ричард, все още задъхан. — За теб е, Кара.

— Добре — ухили се доволно Кара. — Бива си го.

Ричард се усмихна лукаво на Калан.

— Знаеш, че се оставих да ме убиеш.

— Не, напротив! Спечелих сама. Този път те хванах натясно. — Тя отново го бодна с върбовия си меч. Спря и се намръщи. — Нали каза, че не си умрял. Че било само драскотина. Ха! Значи признаваш, че този път съм те победила.

Ричард се засмя.

— Оставих те…

Калан го целуна, за да му затвори устата. Кара ги видя и се обърна на другата страна.

Щом погледът й се плъзна оттатък скалния ръб, тя изведнъж скочи.

— Току—що тръгнаха! Хайде, преди нещо да ми го вземе!

— Нищо няма да ти го вземе, Кара — каза Ричард. — Не и толкова бързо.

— Хайде! Нали обеща, че е за мен. Не искам да бия целия тоя път напразно. Хайде.

— Добре де, добре — отвърна Ричард, след като Калан слезе от него. — Идваме.

Протегна ръка към нея, за да я подкани да му подаде ръка да стане. Вместо това тя го мушна в ребрата.

— Пак те изненадах, Господарю Рал. Ставаш все по—ленив.

Ричард само се усмихна, когато тя най—сетне му подаде ръка. Вече на крака, я сръчка бързо и преди да тръгне след Кара, рече:

— Добре се справи, Майко Изповедник. Успя да ме убиеш. Гордея се с теб.

Калан понечи да му се усмихне с достойнство, но й се стори, че е по—скоро налудничаво. Ричард взе раницата си от земята и я метна на гръб. Без да спира, се запъти към стръмния, начупен склон на хълма. Калан се наметна с дългата вълча пелерина и го последва в гъстата сянка на смърчовете на ръба на пропастта, като гледаше да стъпва по камъните, а не в пълните с листа дупки.

— Внимавай — подвикна Ричард на Кара, която вече бе избързала доста напред. — При всичките тези листа не се виждат дупките и пукнатините в скалата.

— Знам, знам — промърмори тя. — Колко пъти ще ми го повтаряш?

Ричард непрекъснато ги следеше и двете. Беше ги научил да се придвижват безопасно по планински терен и им бе казал от какво да се пазят. Откакто започнаха да обикалят горите и планините, Калан бе забелязала, че Ричард се движи с безшумна лекота, докато Кара вечно се спъваше, скачаше по камъни и скали като буйно младо биче. Тъй като Морещицата бе прекарала целия си досегашен живот на закрито, нямаше представа, че е по—различно да се придвижваш из такива местности.

Ричард търпеливо й обясняваше: „Избирай внимателно пътя си, за да се движиш доколкото е възможно по равно. Ако не е наложително, не стъпвай на по—ниско ниво, защото веднага след това ще ти се наложи да се качваш пак, за да продължиш напред. Не прави излишни движения. Ако трябва да се качиш някъде, не е нужно непременно да повдигаш цялото си тяло — просто сгъни краката си.“ Кара непрекъснато се оплакваше, че не може през цялото време да мисли къде да си сложи крака. Ричард й обясняваше, че при всяко изкачване на хълм тя всъщност се изкачва два пъти. Повтаряше й неуморно да мисли, докато върви, докато накрая се усъвършенства дотам, че мисленето да се превърне в инстинкт и да премине на подсъзнателно ниво. В един момент Кара установи, че когато изпълнява инструкциите му, прасците и бедрата й не се изморяват толкова и оттогава насетне започна да проявява повече усърдие в учението си. Вместо да се оплаква и да спори, започна да задава въпроси. Поне през по—голямата част от времето.

Калан забеляза, че докато Кара слиза по стръмната пътека, изпълнява точно указанията на Ричард и си служи с пръчка, за да опипва местата, скрити от купчини листа, които й се струват подозрителни, преди да стъпи там. Не му беше времето за чупене на глезен. Ричард не казваше нищо, но когато пръчката на Кара попадаше на дупка и по този начин предпазваше крака й, той се усмихваше — а тя свикна. Преправянето на пътека по стръмен хълм като този, който бяха изкачили, бе трудна и опасна работа. Прилични на пръв поглед просеки често се оказваха задънени и се налагаше човек да търси нови подстъпи. При по—незначителни наклони и равни терени животните често прокарваха добри пътеки. В долината не бе такъв проблем да попаднеш на задънена пътека, защото винаги можеш да пробиеш нова в шубрака. Да избираш пътя си върху скалиста почва на триста метра височина бе трудно и често не плодотворно. При подобни обстоятелства, особено когато времето напредва, нежеланието да се върнеш обратно често те изкушава да продължиш напред и да рискуваш.

Ричард им обясняваше, че това е трудна работа и е нужно да помислиш сериозно, преди да вземеш решение да слезеш, да се прибереш у дома или да си устроиш лагер за нощувка.

— Необмислените желания често са причина за нещастия — често казваше той. — Използваш ли главата си, можеш да очакваш да се прибереш невредим.

Кара разръчка купчина листа, натрупана между оголени гранитни камъни.

— Не стъпвайте тук — подвикна през рамо и скочи на един щръкнал камък. — Има дупка.

— Е, Кара, благодарим — подигравателно отвърна Ричард, сякаш е щял да се изкуши да стъпи там, ако тя не го бе предупредила.

Скалата, по която се движеха, бе изпъстрена с доста големи ръбове, по които бяха прорасли опърпани малки дръвчета и храсти, осигуряващи надеждно стъпало или дръжка. Долу планината се спускаше в тучна долина. Оттатък дефилето отново се надигаше в стръмни склонове, потънали в зеленината на иглолистните дървета и изпъстрени с топлите краски на оголели дъбове, кленове и брези.

Ярките корони на дърветата, нашарени с есенни листа, бяха прекрасни, докато бяха живи, но сега листата приличаха на използвани конфети, посипани по земята, и бързо бяха избледнели. Обикновено дъбовете запазваха листата си поне до ранна зима, някои дори до следващата пролет, но високо в планината ледените ветрове и ранните бури вече бяха оголили дори устойчивите кафяви листа на дъбовете.

Кара подскочи и кацна върху една скала.

— Ето — посочи тя напред, — Там горе. Виждате ли?

Ричард закри очите си срещу топлата слънчева светли на и плъзна поглед нагоре към отсрещния хълм. Избоботи, че е видял.

— Отвратително място за умиране. Калан придърпа вълчия кожух към ушите си, за да ги предпази от режещия вятър.

— Нима има добро място за тая цел.

Ричард отпусна ръка от челото си.

— Ами сигурно не.

Още по—нагоре по хълма, над мястото, което сочеше Кара, гората свършваше в местност, наречена Кривата Дъбрава. Над него, където не растяха дървета, планината представляваше голи скални ръбове и сипеи. Още по—нагоре косата светлина искреше върху сняг, бял като брашно. Под снега и оголените върхари Кривата дъбрава бе изложена на безжалостни ветрове и студ, от които дърветата се бяха изкривили в мъчителни силуети. Кривата дъбрава представляваше границата между живота и пустошта, в която почти нищо друго освен лишеи не можеше да устои на неумолимото време. Живот имаше само в полите на планината, в гората от сгушени едно в друго дървета. Ричард посочи надясно от тях.

— Да не губим повече време. Не искам да замръкваме там горе.

Калан плъзна поглед по гръбнака на планината, където тя преливаше в безбрежна панорама от заснежени върхове, долини и вълнисти зелени килими от сякаш потънали в безкрайността непроходими гори. Врящ казан от плътни облаци бе надвиснал ниско над долините и заплашваше да се излее над планините. В далечината се виждаха няколко самотни заснежени върха, врязани в море от сивота. Още по—надолу, под плътните, мрачни облаци времето сигурно беше още по—отвратително.

Ричард и Кара чакаха отговора на Калан. На нея не й се нравеше мисълта да замръкнат в Кривата дъбрава, застрашени от среща с леденостудената мъгла и влага.

— Добре съм. Хайде да вървим и да се свършва. После ще можем да се спуснем още по—надолу, където ще намерим хралупест бор, за да се приютим на сушина през нощта. Нямам нищо против да поседна край приветлив мъничък огън с чаша чай в ръка.

Кара духна струйка топъл въздух в скупчените си длани.

— Добре звучи.

Още първия ден на тяхното запознанство преди близо година Ричард бе завел Калан в хралупест бор. Тя не бе и чувала за съществуването на подобни дървета в сърцето на Западната земя. Тези дървета за нея си оставаха същите тайнствени създания, каквито й се бяха сторили първия път, когато бе зърнала извисяващия се високо в небето силует на фона на смрачаващото се небе. Те бяха приятели на всички пътешественици, търсещи нещо повече от обичаен подслон. Из тези краища се срещаха достатъчно. Имаха иглички предимно по външната част на клоните, докато близо до ствола оставаха гладки. Вътре, в недрата на гъстите си зелени дълбини, хралупестите борове осигуряваха прекрасна защита срещу лошо време. Нещо в състава на смолата им ги правеше устойчиви на огън, така че ако човек внимаваше достатъчно, можеше да си накладе вътре чудесно огнище, дори навън да върлува дъждовна буря.

Откакто живееха в планината, Ричард, Калан и Кара често отсядаха в хралупести борове. Тези нощи, прекарани около уютния огън, ги сближаваха, даваха им време за размисъл, за разговори и разказване на истории. Някои от тези истории ги караха да се заливат от смях. Други образуваха буца в гърлата им.

След като Калан ги увери, че е добре, Ричард и Кара кимнаха и поеха нататък по скалата. Калан вече се бе възстановила от ужасните си рани, но другите двама все още оставяха на нея да реши дали е готова да понесе усилието от подобни изкачвания и слизания, след които да могат да си намерят местенце, където да прекарат нощта — най—добре хралупест бор.

Трябваше й доста време, докато се оправи. Тя, разбира си даваше сметка за сериозността на положението. Прикована към леглото за толкова дълго, мускулите й бяха отслабнали, закърнели и почти безполезни. Дълго време. Дори яденето й представляваше проблем. Беше се превърнала на истински скелет. Дала си сметка за окаяното състояние, дори след като раните й бяха заздравели, тя е изпаднала в дълбока депресия.

Всъщност не си бе дала ясна сметка за болезнените усилия, които щеше да й струва пълното възстановяване превръщането отново в самата себе си. Ричард и Кара — прекъснато се опитваха да я насърчават и ободряват.

Но опитите им си оставаха далечни за нея — те просто не разбираха какво е да си в нейното състояние. Краката й бяха отслабнали дотолкова, че приличаха на клечки с възлести издутини вместо колене. Чувстваше се не само безпомощна, но и грозна. Ричард непрекъснато й правеше дървени фигурки на животни: орлета, лисици, видри, патета, дори катерички. Всички те едва събуждаха вялото й любопитство. В най—тежките моменти й се искаше да бе умряла заедно с детето им.

Животът й се бе превърнал в безвкусна каша. Всичко, което виждаше ден след ден и седмица след седмица, бе четирите стени на болничната си стая. Болката бе измерителна, монотонността — убийствена. Намрази горчивия чай от бял равнец, който я караха да пие, намрази миризмата на настойката от бял очеболец и равнец. Когато й писваше и отказваше да ги пие, минаваха на липа, която не бе толкова горчива, но пък и нямаше същия ефект — но все пак облекчаваше съня й. Преварата често облекчаваше главоболието й, но пък беше толкова гадна на вкус, че дълго след като я изпиеше, лицето й оставаше изкривено в гримаса. Понякога минаваха на тинктура от хризантема за облекчаване на болката. Калан намрази билките и започна от време на време да лъже, че не я боли, просто за да не поглъща отвратителните смеси.

Ричард не бе направил особено голям прозорец на спалнята и в летните жеги понякога ставаше непоносимо горещо. Калан можеше да види едва късче небе, върховете на няколко дървета и назъбения синьо—сивкав силует на планината в далечина.

Ричард й предлагаше да я изведе, но тя го молеше да не го прави, понеже не мислеше, че си струва болката. Не бе нужно да го убеждава много да не я наранява. Идваха и си отиваха какви ли не дни — от слънчеви и ясни до мрачни и сиви. Докато лежеше и бавно се оправяше, а времето течеше покрай нея, си мислеше за всичко това като за нейното „изгубено лято“.

Един ден бе жадна, а Ричард бе забравил да й напълни чашата и да я остави така, че тя да може да я стигне върху малката масичка край леглото. Когато го помоли за вода, той взе чашата и пълен мях с вода и ги остави на рамката на прозореца, след което извика към мотаещата се навън Кара. Изтича навън, като пътьом каза на Калан, че двамата с Кара отиват да проверят мрежите и ще се върнат възможно най—скоро. Преди Калан да успее да го помоли да остави водата по—наблизо, той бе изчезнал.

Тя лежеше кипяща от яд в тишината. Не можеше да повярва, че Ричард е проявил такава небрежност, че да остави водата извън обсега й. Бе необикновено топло за края на лятото. Езикът й започна да набъбва. Гледаше безпомощно към дървената чаша на черчевето.

На ръба на сълзите, тя простена самосъжалително и яростно удари леглото с юмрук. Извърна глава надясно, далеч от прозореца, и затвори очи. Реши да подремне, за да не мисли за жаждата. Когато се събуди, Ричард и Кара ще са си дошли и ще й подадат водата. А той ще си получи конското.

По врата й се стичаха струйки пот. Навън продължаваше да подвиква птичка. Еднообразната й песен приличаше на гласчето на малко момиченце, което непрекъснато си подвикваше „Кой, аз?“. Започнеше ли песента й, нямаше свършване. Калан не можеше да мисли за нищо друго, освен за това колко е жадна.

Не можеше да заспи. Досадната птичка продължаваше отново и отново да задава въпроса си. Неведнъж се улови Да й отговаря с „Да, ти“. Изруга Ричард. Стисна плътно очи и се опита да забрави жаждата, жегата и птичката и да заспи. Очите не я слушаха и сами се отваряха.

Започна да си вее с нощницата, за да се поохлади. Осъзна, че очите й не се отделят от водата на прозореца. Не можеше да я стигне — бе чак на другия край на стаята. Не че разстоянието бе много, но все пак не можеше да ходи. Ричард не бе съобразил. Калан си каза, че може би ако седне изправена и се придвижи до края на леглото, ще успее да достигне чашата.

С болезнено пуфтене отметна леката завивка от кокалестите си крака. Беше й толкова отвратително да се гледа. Защо той бе проявил такава несъобразителност? Какво му става? Щеше да му даде да разбере, щом се върне. Придърпа краката си към края на леглото.

Дюшекът й представляваше гъвкава маса от натъпкана трева, пера и кълчища. Бе доста мек и Калан се чувстваше удобно в леглото си. С огромно усилие се надигна. Дълго време стоя на ръба на леглото, стиснала главата си с ръце, докато си поеме дъх. Цялото й тяло пулсираше от болка.

За пръв път се изправяше съвсем сама.

Изведнъж прекрасно разбра какво цели Ричард. При все това не й се понрави начинът, по който искаше да я накара да се движи. Беше жестоко. Тя не бе готова. Все още я болеше. Трябваше да лежи още доста, докато се оправи. Кървящите й рани най—сетне се бяха затворили и заздравели, но беше сигурна, че тялото й е още прекалено разнебитено, за да може да става. Не искаше да подлага на изпитание счупените си кости. Придружавана от порой степания и пуфтене, най—сетне се придвижи към долния край на леглото. Седнала така, с една ръка стиснала рамката, за да се крепи, все още бе прекалено далеч от прозореца, за да стигне до водата. Щеше да се наложи да стане.

Спря за миг, за да се отдаде на пороя от мрачни мисли относно съпруга си.

След като веднъж, преди много седмици, го бе викала дълго време, а той не бе чул слабия й гласец, й бе оставил пръчка, с която да може да достига стената и да чука, когато спешно се нуждае от нещо. Сега я напипа — беше оставена край леглото — и я взе. Постави по—дебелия й край на пода и се подпря, като в същото време внимателно се опита да се изправи. Краката й докоснаха студения мръсен под. От тежестта, паднала върху краката й, подвикна от болка.

Застана полуизправена, полуоблегната на леглото, готова да закрещи, когато в един миг си даде сметка, че се задъхва повече от очакваната, отколкото от реалната болка. Не бе чак толкова зле. Дори в известен смисъл бе разочарована, че нещата не са такива, каквито бе очаквала. Само допреди миг й се искаше да докара Ричард до сълзи заради ужасните страдания, които й причиняваше.

Отпусна се още малко на краката си и се изправи с помощта на пръчката. Най—сетне застана права, треперейки от превъзбуда. Даде си сметка, че е права и че го е постигнала съвсем сама.

Не можеше да накара краката си да правят каквото й се иска. Но за да стигне до водата, трябваше да успее — поне докато се докопа до прозореца. След това можеше да се строполи на пода, за да я намери там Ричард. Вътрешно изпита задоволство от картината, очертала се в главата й. Тогава планът му за това как да я накара да стане от леглото нямаше да му се стори толкова добър.

С помощта на здравата пръчка, стиснала език между зъбите си, тя бавно се затътри към прозореца. Каза си, че ако падне, ще остане да лежи като труп на пода, без вода, докато Ричард не се прибере и не я намери стенеща през напуканите си устни, умираща от жажда. Тогава ще съжалява, задето й е приложил подобни безжалостни номера. Ще се чувства виновен за цял живот за стореното й — тя ще се погрижи да е точно така.

Докато си мислеше, че всяка стъпка ще й е последната и ще падне, тя стигна до прозореца. Прехвърли едната си ръка върху черчевето и се подпря, затворила очи, задъха се за да не усеща болката в ребрата си. Когато успокои дишането си, се примъкна до прозореца. Сграбчи чашата и изгълта водата на един дъх.

Остави празната чаша на прозореца и погледна навън, опитвайки се отново да възстанови дишането си.

Ричард седеше на земята точно отсреща, скръстил ръце около коленете си.

— Ей, здрасти — усмихна й се той.

Кара, седнала до него, вдигна безстрастен поглед.

— Виждам, че си станала.

Прииска й се да му изкрещи, но вместо това установи, че едва се сдържа да не прихне. Изведнъж се почувства адски глупаво, задето не се бе опитала да стане по—рано.

Когато се огледа и видя морето от дървета наоколо, живите цветове величествените планини и безбрежното синьо небе, напръскано с пухкави бели облачета, очите й се изпълниха със сълзи. Огромните планини с техните стръмни склонове и пищни цветове й се сториха по—красиви от всичко, което бе виждала през живота си. Как е могла да не се опита да се вдигне по—рано и да огледа света край себе си?

— Разбира се, си наясно, че направи огромна грешка — обади се Ричард.

— Моля? — не разбра Калан.

— Ами ако не беше станала, щяхме да продължим да те чакаме — поне още известно време. Сега, след като ни показа, че можеш да ставаш и да се движиш сама, ще продължим да постъпваме точно така — да поставяме разни неща извън обсега ти, за да те накараме да си ги вземаш сама и да се грижиш за себе си.

Тя му благодари мислено, но не събра сили да му каже на глас колко правилно е постъпил. Вътрешно изпита още по—силна любов към човека, готов да поеме върху себе си яда й, но да й помогне.

Кара се обърна към Ричард:

— Дали да й покажем къде има маса?

Ричард сви рамене.

— Като огладнее, ще излезе от спалнята и ще я намери.

Калан хвърли чашата към него, надявайки се да изтрие самодоволната усмивка от лицето му. Той я улови.

— Е, радвам се да видя, че ръката ти работи добре — рече той. — Значи ще можеш сама да си отрежеш хляб.

Когато Калан се накани да изпротестира, той добави:

— Би било справедливо. Кара го омеси. Най—малкото, което би могла да сториш, е да си отрежеш филия.

Калан зяпна.

— Кара е месила хляб?

— Господарят Рал ме научи — рече Морещицата. — Исках да ям гозбата си с хляб, истински хляб. И той ми каза, че щом е така, ще трябва да се науча да го правя. Лесно е, честно. Нещо като ходенето до прозореца. Но аз се отнесох доста по—благоразположено и не го замерях с разни неща.

Този път Калан не успя да сдържи усмивката си, като си помисли, че сигурно на Кара й е било по—трудно да омеси и опече хляб, отколкото на нея да стане и ходи. Само дето се съмняваше, че Морещицата е била чак толкова „благоразположена“ към всичко това. Прииска й се да бе видяла сблъсъка на характери.

— Дай си ми чашата. А после можеш да отидеш да хванеш някоя и друга риба за вечеря. Гладна съм. Яде ми се пъстърва. Огромна пъстърва. С хляб.

Ричард се усмихна.

— Виж, това мога да направя. Ако намериш масата.

И Калан наистина я намери. Никога повече не яде в леглото.

Отначало ходенето й причиняваше доста силна болка — понякога дори прекалена, така че търсеше спасение в леглото. Кара идваше да й среши косата, за да не остава съвсем сама с агонията. Мускулите й бяха атрофирали и всичко правеше трудно. Да се среши й се струваше непосилен труд. Дори ходенето до масата бе изтощително. Всъщност отначало това бе единственото, което можеше Да прави. Ричард и Кара се отнасяха със съчувствие и я окуражаваха, но и не й позволяваха да се отпусне.

Калан се радваше, че е успяла да стане от леглото и това я подтикваше да преодолее болката. Светът отново се бе превърнал в прекрасно място. Още повече се радваше, че може сама да ходи до тоалетната. Макар Кара да не спомена нито дума за това, Калан бе сигурна, че и тя изпитва облекчение от този факт.

Колкото и да й харесваше уютната къща, разходките навън й се струваха като излизане от затвор. Преди Ричард често й бе предлагал да я занесе навън да подиша въздух, но тя не искаше да напуска леглото си, понеже се страхуваше от болката. Разбра, че заради тежкото й състояние мисълта й е била ленива и замъглена. Заедно с лятото бе загубила за известно време и себе си. Сега най—сетне усещаше главата си бистра.

Установи, че гледката от прозореца й е най—малко впечатляващата от онова, което се виждаше околовръст. Малката къщичка, построена от Ричард и Кара в лоното на умопомрачително красивата планина, бе оградена от заснежени върхове. Простата постройка с две спални в двата края — една за Ричард и Калан и една за Кара, и с общо помещение по средата се намираше на ръба на поляна от кадифенозелени треви, осеяни с диви цветя. Макар когато бяха пристигнали, сезонът на зеленчуците да отминаваше, Ричард бе успял да спретне малка градинка на едно слънчево местенце под прозореца на Кара, където отглеждаше пресни зеленчуци за трапезата и някои билки и подправки за гозбите. Точно зад къщата имаше стена от огромни стари борове, които осигуряваха естествена защита срещу ветровете.

Ричард прекарваше дълги часове в дялане на дървени фигурки, седнал край леглото на Калан, и й разказваше какви ли не истории. Но след като тя най—после се вдигна от леглото, фигурките му се промениха. Вместо животни той започна да прави хора.

Докато един ден не я изненада с най—прекрасната от всичките си фигурки до момента — в чест на дългоочакваното й завръщане в света, както сам обяви. Удивена от крайния реализъм и сила на малката статуя, тя прошепна, че единствено дарбата би могла да насочва ръката му по този начин. Ричард приемаше подобни приказки за глупости.

— Хора, които не притежават дарбата, непрекъснато сътворяват прекрасни неща — опонира й той. — В това няма никаква магия.

Тя обаче знаеше, че някои от хората на изкуството са родени с дарбата и са способни да провокират магията чрез изкуството си.

От време на време Ричард се изпускаше да говори за произведенията на изкуството, които бе видял в Народния дворец в Д’Хара, докато бе пленник там. Тъй като бе израсъл в Града на елените, никога преди не бе виждал мраморни статуи и със сигурност не бе живял в подобен разкош, сътворен от толкова талантливи ръце. Тези творби по някакъв начин му бяха отворили очите за присъствието на един по—велик свят около него и бяха оставили в душата му трайни следи. Кой друг, ако не Ричард, би забелязал красотата около себе си, докато е бил пленник и мъченик?

Вярно, че изкуството би могло да съществува и самостоятелно, без магия, но нали самият Ричард бе пленен с помощта на заклинание, извикано на живот с помощта на изкуството. Изкуството притежава универсален език и в този смисъл е незаменимо средство за предизвикване на магия.

Калан в крайна сметка се отказа да спори по въпроса дали дарбата му помага в изкуството. Той просто не вярваше. Въпреки това тя усещаше, че като няма накъде другаде да избие, дарбата му си търси изява по този начин. Магията винаги намира начини да се прояви, а създаването на човешки фигури категорично й се струваше магическо.

Но фигурата на жена, която бе издялал като подарък за Калан, я жегна някъде дълбоко в душата. Той я бе нарекъл „Дух“. Представляваше тридесетсантиметрова фигурка, издялана от меко, богато, ароматно орехово дърво. Женствеността на тялото, изящните извивки и форми, костите и мускулите — всичко се виждаше под развяната роба. Изглеждаше като жива.

Калан не можеше да си представи как е успял да се усъвършенства до такова ниво. Във фигурката се усещаше някакъв … дух. Имаше го в цялото й същество, в развяната й на вятъра роба, в отметнатата назад глава, в изпоприиска й се да му изкрещи, но вместо това установи, че едва се сдържа да не прихне. Изведнъж се почувства адски глупаво, задето не се бе опитала да стане по—рано.

Статуята очевидно не бе направена да прилича на Калан и при все това предизвикваше у нея някаква необяснима реакция, напрежение, което й се струваше странно познато. Нещо в издяланата от дърво жена възбуждаше у Калан желание да се оправи, да заживее пълноценен живот, отново да придобие самостоятелност и сила.

Ако и това не бе магия, то значи Калан нямаше никаква представа от тези неща.

През целия си живот бе живяла на величествени места, заобиколена от какви ли не произведения на изкуството, сътворени от известни творци, но никое от тях никога не бе докосвало сърцето й с усещането за някакво вътрешно прозрение и благородство като тази горда, жива жена с развята роба. Силата и виталността й предизвикваха буца в гърлото на Калан и единственото, което можеше да направи, бе да обгърне с ръце шията на Ричард, поддала се на безмълвни чувства.