Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (45)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Ничи се чувстваше изморена, беше й студено, започваше да губи търпение. Искаше стая.

Целта й да доведе Ричард в сърцето на империята, в Алтур’Ранг, бе да изправи Ричард лице в лице със справедливата кауза на Ордена. Знаеше, че той е човек с дълбоки морални ценности и искаше да види реакцията му, когато се сблъска с неопровержимо добрите намерения на врага.

Тя искаше да покаже на Ричард колко трудно се справят обикновените хора с живота, с какви трудности ги залива светът около тях. Освен това бе любопитна да види как той ще се справи при такива обстоятелства — искаше да го хвърли в огъня и да види как ще реагира на топлината. Според очакванията й вече би трябвало да го види объркан и разстроен. Той оставаше хладен и спокоен.

Беше си мислила, че ще изпадне в ярост, когато разбере какво трябва да прави, за да получи работа. Той бе изслушал спокойно подробната лекция на онзи господин Гъджънс за почти непосилните условия, които трябваше да изпълни всеки, който търси работа. Ничи бе очаквала Ричард да се нахвърли върху надутия чиновник. А той му бе благодарил с усмивка. Сякаш нещата, които той тъй наивно поддържаше, тъй егоистично защитаваше преди, вече не означаваха нищо за него.

В Двореца на пророците, когато тя бе негова учителка, всеки път, когато си мислеше, че знае как би реагирал, той правеше нещо напълно неочаквано. Сега бе същото, но по малко по—различен начин. Онова, което преди беше, тъй да се каже, неорганизиран младежки бунт, се бе превърнало в опасното хладнокръвие на хищник. Единствено веригите, сковаващи сърцето му, го задържаха да не се нахвърли с острите си нокти върху нея.

Когато го бе заловила в онази къща в планината, на рамката на прозореца бе мярнала фигурка на гордо изправена жена. Тя бе сигурна, както че след нощта следва ден, че тази фигурка е изработена от него. В нея си личеше уникалният му почерк, който тя разпознаваше безпогрешно. Статуйката бе неоспоримо доказателство на някаква скрита страна на дарбата му. Беше форма на равновесието на способността му да се бие и въпреки това тя не можеше да долови в нея нито следа от магия.

Като знаеше, че онази фигурка е негово дело, тя бе очаквала Ричард да се заинтригува от предложението на майсторите в Танимура. Но той им бе отказал. Няколко дни след това се бе отдръпнал в себе си и почти не говореше.

Всеки път, когато влизаха в нов град, тя забелязваше как погледът му оглежда внимателно статуите и барелефите по фасадите на сградите. След като самият той се занимаваше с подобна работа, тя очакваше да го види въодушевен от видяното. Не позна. И това я обърка. Вярно, нито една от онези фигури не можеше да се сравнява с изящната статуя на онази жена в къщата му, но все пак и това тук бе изкуство и тя очакваше той да прояви ако не друго, то поне известен интерес. Бе озадачена от мрачното му настроение, което го обземаше всеки път, щом се сблъскваха с нещо подобно.

Веднъж се бе отклонила от пътя, водена единствено от желанието да му покаже един известен площад и героичната скулптурна композиция, извисяваща се в средата му. Искаше й се да го поразвесели. Ефектът не беше такъв.

Изненадана, тя го попита какво не му харесва в скулптурата, наречена „Изображение на мъката“.

— Това е смъртта — бе й отвърнал той със спотаено отвращение в гласа и се бе обърнал с гръб към широко почитаното произведение на изкуството.

Представляваше величествена сцена на група мъже, някои от които избождаха очите си, след като бяха съзрели Светлината на Създателя. Други от фигурите в основата на композицията, които не се бяха ослепили, бяха подложени на мъчения от чудовища от отвъдния свят. Последователите на Пазителя се отдръпваха от ослепените хора, които виеха пред видяното, преди самите те да се ослепят.

— Не — отвърна Ничи, като се въздържа да не се засмее, за да не го обиди за непросветеността му. Вместо това потърси начин внимателно да коригира отношението му към прочутата творба, като му обясни какво изобразява тя: — Това е изображение на лишената от ценност човешка природа. То показва хората, които току—що са съзрели Неговата съвършена Светлина и благодарение на това са получили възможността да видят безнадеждната същност на ощетената човешка природа. Това, че те са готови да изтръгнат собствените си очи, показва, че те са разбрали колко е съвършен Създателят и затова повече не желаят да виждат самите себе си. Тези хора са герои, понеже ни показват, че не бива да се възправяме най—безочливо срещу развратната си същност, защото би било грях да сравняваме себе си със Създателя. То разкрива, че ние сме просто едни безлични, незначителни части от общото цяло на човечеството, създадено от Него, и следователно животът на всеки човек поотделно няма никаква стойност. Тази творба ни учи, че единствено обществото като цяло може да бъде ценно по някакъв начин. Хората най—отдолу, които не са се присъединили към себеподобните си и не са се ослепили, страдат във вечния врящ казан от болка, подклаждан от Пазителя. Сега разбра ли? Чест е за поквареното човечество да прозре, че всеки от нас трябва да се посвети на благополучието на ближния си, понеже това е единственият начин да сторим добро и да увенчаем творенията на Създателя — нас самите. И така, както виждаш, изобщо не става въпрос за смъртта, а за истинната природа на живота.

Бяха я учили, че тази статуя въздига хората, понеже потвърждава онова, което те вече знаят.

През целия й живот никой не я бе поглеждал с поглед, който да я накара да се почувства по—нищожна от този миг — чрез погледа, с който я удостои Ричард.

Тя преглътна в ужас пред него — реакцията му бе напълно противоположна на тази, която очакваше от него. Без да промълви нито дума, той я бе накарал да закопнее единствено да пропълзи встрани, да се скрие зад някой камък и да умре.

Не можеше да си обясни как, но Ричард я бе накарал да се почувства недостойна за живот. По някакъв смущаващ начин този негов поглед я бе накарал да се почувства по—сляпа от мъжете в скулптурната композиция. Ричард не бе промълвил нито дума, но на Ничи й бяха нужни дни, за да събере смелост да го погледне отново в очите.

Понякога, когато тя очакваше Ричард да е свиреп и гневен, той бе хрисим, друг път, когато й се струваше, че ще е безразличен, реагираше бурно. Вече започваше да се пита дали не е сбъркала, когато си бе мислила, че в този човек има нещо специално.

Веднъж дори я обзе отчаяние, че никога няма да открие в душата му онова, което си струва да бъде открито. Докато го гледаше как спи, обезсърчена, задето си бе позволила да се надява да разкрие някакъв смисъл на живота отвъд онзи, към който я бе водила майка й, тя мрачно реши, че на другия ден, след като го заведе в родния си град, ще сложи край на цялото безсмислено начинание и ще се върне при Джаганг.

Но после, след посещението в някогашната фабрика на баща й, тя отново бе съзряла онази искрица в сивите му очи и вече знаеше отвъд всяко съмнение, че не е сбъркала.

Танцът едва бе започнал.

Докато вървяха по мрачния коридор на една от сградите, в които се предлагаха стаи, тя му направи знак да се отдръпне встрани. Искаше тази стая. Искаше да положи глава някъде на сухо и да заспи. Решително допря кокалчетата си във вратата, която като че ли щеше да се разпадне всеки миг, ако не бе достатъчно внимателна.

Надзърна в списъка и докато чакаше да й отворят, го пъхна в джоба си. Сградата, подобно на останалите, които бяха обиколили, би трябвало да осигурява стаи на пришълците. Императорът се нуждаеше от работници.

Тя вече си представяше, че това е тяхното място. Втренчи поглед в лекьосаната зеленикава ламперия. Едно петно й заприлича на конска задница с вдигната нагоре опашка. Докато го гледаше, си представи бъдещия им живот. Видя се как се занимава с ежедневните си дела, как Ричард минава всеки ден покрай това петно, докато отива на работа сутрин и се прибира вечер. Също като другите.

Ричард наблюдаваше стълбата зад вратата, на която Ничи почука повторно. Стълбите сякаш го гледаха в отговор. Ничи не можеше да разбере защо Ричард гледа дадено нещо, но се бе научила да не подценява инстинктите му. По израза на лицето му разбра, че мрачното стълбище нещо не му харесва. Като Сестра на мрака Ничи не се плашеше от онова, което плашеше обикновените хора. Почука отново.

Отвътре им извикаха да се махат.

— Трябва ни стая — обяви Ничи с глас, който не търпеше възражения. Почука по—силно. — Вие сте в списъка.

Стаята наистина ни трябва.

— Станала е грешка — чу се приглушен глас отвътре. — Няма свободни стаи.

— Вижте какво — разпалено продължи Ничи, — става късно …

Трима младежи, които тя не бе забелязала в тъмното, се измъкнаха от сенките на стълбите и застанаха край перилото. И тримата бяха голи до кръста, показвайки мускулестите си тела. И тримата стискаха по един нож.

— Виж ти, виж — обади се единият подигравателно, докато я оглеждаше с похотлив поглед. — Кой е дошъл?

— Два подгизнали жалки плъха?

— Харесва ми опашчицата на малкото русо плъхче — поде другият.

Ричард я сграбчи за ръката и без да каже нито дума, я извлече навън през главния вход. Ничи се дърпаше, забила пети в земята, и протестираше гневно. Не можеше да повярва, че самият Господар Рал, Търсачът на истината, онзи, който носи смърт, може да се уплаши от трима мъже — всъщност момчета.

Докато слизаха по разнебитените стълби, той я изгледа изпод вежди и й прошепна в ухото:

— Ако си забравила, не разполагаме със силата си. Не ни трябва да се забъркваме в подобни проблеми. Не искам да се бия заради някаква си стая. Не си струва. Да знаеш кога не бива да влизаш в бой е точно толкова важно, колкото и да знаеш как.

Ничи искаше стаята, но в крайна сметка реши, че Ричард вероятно е прав. Тримата ухилени младежи ги наблюдаваха от прага и ръсеха обиди по адрес на Ричард. Засега не им се излизаше под дъжда. Ничи и преди бе виждала подобен род младежи. Тези тримата не бяха по—различни от другите — арогантни, агресивни и често пъти опасни. Добре поне, че от тях ставаха отлични войници в армията на Джаганг.

Ричард буквално я влачеше след себе си по улицата. Свърна по малките улички, като гледаше да завива често и напосоки, за да е сигурен, че онези тримата няма да ги проследят.

Алтур’Ранг изглеждаше бездънен. В мрачното, дъждовно време видимостта бе ограничена. Малките улички и безредни алейки се сливаха в обща маса покрай тях. Бяха минали доста години, откакто бе идвала тук за последно. Въпреки всичките усилия на Ордена за града бяха настъпили тежки времена. Тя не смееше да си помисли какво ли би станало, ако Ордена го нямаше да помага на тези хора.

Щом излязоха на по—широка улица, се озоваха пред малък навес, образуван от издадена напред козирка на една къща, под който се бяха натъпкали група хора, опитвайки се да се скрият от дъжда. Ничи се сгуши, за да се предпази от студа. Ричард заедно с останалите хора под навеса изпращаше с поглед появяващите се от време на време каруци, тьтрузещи колела из калната улица. Ничи се чудеше как може да не му е студено в такова време. Почувства топлината на тялото му, когато тълпата ги притисна по—плътно един към друг. Ричард я погледна, забеляза, че трепери, но не можеше да се накара да я прегърне, за да я постопли. Тя не го помоли.

Въздъхна. В Стария свят времето не се задържаше студено за дълго време. Още ден—два и отново щеше да изгрее слънце.

Докато бяха стояли в двора на бащината й фабрика, й се бе сторило, че Ричард още малко и ще посегне да я прегърне за утеха. Колкото и да я мразеше, колкото и да искаше да избяга от нея, в сърцето му се бе зародило съчувствие.

Застанала насред руините, Ничи се бе оставила на спомените и бе потънала в изяществото на мъката си.

Ричард гледаше нещо съсредоточено. Тя проследи погледа му и видя, че една каруца недалеч се движи със странно въртене. Почти веднага след като го забеляза, едното колело се счупи с трясък…

Спиците бяха поддали на тежестта и не бяха издържали. Каруцата се прекатури с мощен плисък. Хората под навеса бяха опръскани в кал. Започнаха да сипят ругатни по адрес на двамата в каруцата. Екипажът от четири коня спря, когато неравномерният товар прекърши оста, при което здравото задно колело също сдаде багажа. Цялата задница на каруцата се изсипа в калта.

Двамата мъже отидоха да огледат щетите. Кокалестият кочияш изруга и ритна яростно счупеното колело, което лежеше на земята под странен ъгъл. Другият човек, по—нисък и набит, спокойно огледа останалата част от каруцата и товара й.

Обзет от любопитство, Ричард бутна Ничи пред себе си да се приближи към каруцата. Тя тръгна с неохота, не й се щеше да напускат навеса.

— Трябва да го направим — рече по—ниският с решителен глас. — Съвсем близо сме.

Другият отново изруга.

— Не ми е работа, Айшак, и ти го знаеш. Няма да го направя!

Тогава Айшак разпери безпомощно ръце, а твърдоглавият му спътник се насочи към конете и ги подкани да тръгват, като успя да издърпа каруцата малко встрани, за да освободи пътя на другите каруци, които вече бяха образували опашка зад тях. Щом каруцата разчисти пътя, кокалестият мъж започна да разпряга екипажа.

Другият се обърна и огледа зяпачите.

— Трябва ми помощ — подвикна той към малката група под навеса.

— За какво? — чу се глас.

— Трябва да пренеса тази каруца с желязо в склада. — Той изви дебелия си врат и посочи. — Ей там, в тухлената къща, дето някога е била червена.

— Колко плащаш? — попита един от групата.

Айшак видя как другарят му отвежда конете и на лицето му се изписа объркване.

— Не мога да ви платя, не и без одобрение, но съм сигурен, че ако дойдете утре…

Зяпачите дружно се засмяха с презрителни гримаси и се разотидоха. Мъжът стоеше под проливния дъжд, затънал до глезените в калта, изоставен. Въздъхна и се обърна към каруцата си, после отметна платнището и отвътре се показаха метални блокове.

Ричард се приближи. Ничи искаше да проверят на още няколко места за стаи, преди да се е стъмнило съвсем. Дръпна го за ръкава, но той само я изгледа намръщен. Тя изпухтя недоволно, но все пак го последва. Той зашляпа в калта, застана до каруцата и изтегли отвътре дълъг метален прът.

— Айшак, нали?

Мъжът се обърна и кимна.

— Да.

— Ако ти помогна, Айшак, ще ми платят ли утре? Искам да ми кажеш истината.

Айшак, набит мъж със странна червена шапка с тясна периферия, накрая поклати глава отчаяно.

— Добре — отвърна Ричард, — а ако ти помогна да пренесеш желязото в склада, ще ми позволиш ли да преспим с жена ми вътре, за да се поизсушим от дъжда?

Мъжът се почеса по врата.

— Не ми е позволено да пускам никого вътре. Ами ако нещо стане? Ако нещо изчезне? Ще остана без работа … — Той щракна с пръсти. — Ще ме уволнят ей така.

— Само за тази вечер. Искам само да я скрия от дъжда, преди да се е разболяла. Не ми трябва желязо. Освен това не съм свикнал да ограбвам хората.

Мъжът отново се почеса по врата, загледан в каруцата зад гърба си. Погледна Ничи. Тя трепереше наистина, не се преструваше. Погледна и Ричард.

— Едно преспиване в склада не е равносилно на пренасянето на това желязо. Ще отнеме часове.

— Ако ти си съгласен, и аз съм съгласен — надвика Ричард дъжда, — което означава, че сделката е справедлива. Не искам повече и ще го направя с готовност на такава цена.

Мъжът го изгледа, като че виждаше пред себе си луд. Свали червената шапка от главата си и се почеса по тъмната коса. Приглади я назад и отново си сложи шапката.

— Ама ще се изнесете още рано сутринта, като дойда с другата каруца. Ако някой ви завари…

— Не искам да ти създаваме проблеми. Ако някой ни завари, ще му кажем, че сме се вмъкнали сами.

Мъжът обмисли предложението за миг, явно изненадан от последното предложение, с което Ричард искаше да доизяснят сделката. Погледна още веднъж товара в каруцата, след това кимна в знак на съгласие.

Айшак издърпа един дълъг метален прът и пъхна рамо под него. Ричард вдигна два наведнъж и ги качи на мускулестото си рамо.

— Хайде — обърна се към Ничи. — Да вървим вътре, където ще можеш да се изсушиш и постоплиш.

Тя се опита да повдигне един прът, за да помогне, но не й бе по силите. Понякога силата й липсваше. Добре че поне я усещаше чрез връзката с Майката Изповедник. Двамата с Ричард последваха мъжа към сухото помещение, което Ричард току—що й бе спечелил.

Следващата зора изгря ясна. От стрехите на сградите продължаваше да капе. Предишната нощ докато Ричард помагаше на Айшак да пренесе товара в склада, Ничи бе използвала малкото въже, което Ричард носеше в раницата си, за да нагласи импровизиран простор, където да изсуши дрехите им. До сутринта повечето бяха прилично сухи.

Бяха спали на дървени скари — единственият им избор освен мръсния под. Всичко смърдеше на метален прах и бе покрито с тънък черен слой. Вътре нямаше нищо, което да им осигури топлина, но Айшак им бе оставил една газена лампа, където Ничи успя да си стопли поне ръцете. Починаха си, доколкото можаха в мокрите дрехи. До сутринта и това, с което бяха облечени, бе поизсъхнало.

Всъщност Ничи не успя да спи много. През по—голямата част от нощта бе лежала с протегнати към лампата ръце и вгледана в Ричард, замислена за сивите му очи. Беше истински шок за нея да види смисъла в тях точно когато бяха във фабриката на баща й. Отнесе се в спомени.

Ричард открехна вратата, колкото да може да пренесе през отвора багажа им в пукващата зора. Небето над града блестеше в медно—ръждиви оттенъци. Остави я да наглежда багажа, а той се върна да заключи вратата отвътре. Тя го чу как се катери по гредите, за да стигне до един прозорец горе. От там скочи на земята.

Когато Айшак се зададе по улицата с новата каруца, Ничи и Ричард седяха на ниска ограда край входа на сградата. Когато каруцата мина покрай тях и спря на двора пред сградата, Ничи видя, че до Айшак седи вчерашният кочияш, който го бе изоставил.

Кльощавият мъж дръпна спирачката и ги изгледа подозрително.

— Какво става тука? — попита той Ричард.

— Съжалявам за притеснението, — започна Ричард, — но исках да съм тук, преди да отворите, за да мога да ви питам дали не ви се намира някаква работа.

Айшак погледна Ничи и забеляза, че е суха. Погледна заключената врата и разбра, че Ричард е удържал на думата си и го е предпазил от евентуални неприятности, задето е пуснал хора да спят в склада.

— Не можем да наемаме хора — отвърна кочияшът.

— Трябва да отидеш в офиса и да се запишеш в списъка.

Ричард въздъхна.

— Разбирам. Е, в такъв случай, благодаря ви, господа. Ще опитам. Желая ви приятен ден.

Ничи се бе научила да разпознава по тембъра на гласа му кога е намислил нещо. Той огледа улицата в едната посока, после в другата, сякаш се бяха загубили. Вече бе сигурна, че е намислил нещо. Явно даваше възможност на Айшак да им предложи повече, отколкото бе платил за помощта на Ричард. Предишната нощ Ричард бе пренесъл двойно повече от мъжа. И не бе го направил на въпрос.

Айшак се покашля.

— Почакайте. — Той скочи от каруцата да отключи вратата, но спря пред Ричард. — Аз съм главният товарач. Трябва ни още един човек. Ти ми се виждаш доста якичък. — Той протегна крак и с върха на обувката си начерта в калта карта, — Отиди в офиса — той посочи с пръст през рамо, — надолу по тази улица, завиваш ето тук, на третата пресечка, после надясно, още шест пресечки. — Отбеляза с Х мястото. — Офисът се намира тук. Запиши се.

Ричард се усмихна и сведе глава.

— Ще го направя, сър.

Ничи знаеше, че Ричард много добре си спомня името на Айшак, но не го казваше заради кочияша, комуто нямаше вяра, след като онзи бе зарязал партньора си предната вечер. Това, което Ричард не разбираше, бе че човекът е постъпил по единствения възможен начин. Не бе позволено един човек да върши работата на друг. Това означаваше, че краде от него. Товарът бе отговорност на Айшак, не на кочияша.

— Най—напред се запиши при товарачите — каза Айшак на Ричард. — Плати си таксите, канцеларията е в същата сграда. После отиди да се запишеш в листата на безработните. Аз съм в комисията, която разглежда молбите, преди да са минали на събранието. Ти само седи и чакай отвън. После, когато се съберем, ще гарантирам за теб.

Кочияшът се наведе от капрата и се изплю в калта.

— Защо го правиш, Айшак, та ти дори не го познаваш!

Айшак го изгледа смръщено.

— Да си виждал наоколо друг с неговия ръст? В склада ни трябва още един товарач. Нали току—що загубихме един човек, трябва ни попълнение. Да не искаш да си взема някой пършив старец, че да трябва аз да му върша работата?

Кочияшът се изкиска.

— Е, не.

Айшак махна с ръка към Ничи.

— Освен това виж му младата булка. Трябва да трупне малко месце по кокалите си, не мислиш ли? Изглеждат хубава двойка.

Кочияшът пак се изплю.

— Е, да.

Айшак тръгна да отключи вратата и небрежно махна на Ричард.

— Да си там навреме.

— Дадено.

Айшак спря и се обърна.

— За малко да забравя — как се казваш?

— Ричард Сайфър.

Айшак кимна и се обърна към вратата.

— Аз съм Айшак. Ще се видим тази вечер, Ричард Сайфър. Гледай да не ме разочароваш, чу ли? Само да излезеш някой мързеливец и да ме изложиш, ще ти изхвърля жалката кожа в реката с метален прът на врата.

— Няма да те разочаровам, Айшак — усмихна се Ричард. — Добър плувец съм, но не чак толкова добър.

Докато джапаха из калните улици, за да намерят откъде да купят хляб, преди да се отправят към офиса, Ричард я попита:

— Какво има?

Тя поклати глава с отвращение.

— Обикновените хора нямат твоя късмет, Ричард. Обикновените хора страдат, докато твоят късмет все те урежда.

— Ако беше до късмет, тогава защо ме боли гърбът от пренасянето на тези пръти в склада, а!