Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (50)

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

Виктор му подаде тънко бяло резенче и Ричард го взе.

— Какво е?

— Опитай — насърчи го ковачът. — Яж. Кажи ми какво мислиш. От родината ми е. Ето, чудесно върви с червен лук.

— Виктор, това е най—вкусното нещо, което съм ял през живота си. Какво е?

— Лардо.

Седяха на прага пред двойната врата към стаята с мраморния монолит и гледаха издигащите се пред очите им стени на Вечния дом. Хората долу бяха съвсем малко. Скоро обаче щяха да се изсипят ордите работници и всичко щеше да закипи от трескав труд. Строежът вървеше без прекъсване — всеки ден, в зной и студ. Наближаваше пролетта, времето бе хубаво почти всеки ден, от време на време капваше по някоя капка дъжд следобед, но не бе страшно — само колкото за освежаване.

Ако не бе постоянната болка в душата му от раздялата с Калан, притесненията му около войната дълбоко на север, омразното му положение на пленник, робския труд за двореца, унижението, изчезването на хора и изтръгнатите с мъчения признания и мизерията в Алтур’Ранг, пролетта сигурно щеше да му се стори чудна.

Ден след ден тревогата му, че Калан скоро ще напусне сигурността на планинския им дом, нарастваше. Ужасяваше се при мисълта, че любимата му може да се окаже във вихъра на една война, която се очакваше да връхлети света като лавина.

Подъвка малко от мекия на вкус червен лук, после пак отхапа малко парченце лардо. Простена от удоволствие.

— Виктор, никога не съм вкусвал подобно нещо. Какво е това лардо?

Ковачът му подаде още едно тънко резенче. Ричард не отказа. След дългата нощ тежък труд това парченце лукс му се стори божествено.

Виктор посочи с ножа малката консерва с млечнобяла субстанция.

— Лардото се прави от сланината на глиганско шкембе.

— И тази консерва е от родината ти?

— Не, не — правя си го сам. Аз идвам от едно място, което се намира много по на юг от тук — чак край морето. Сега, когато съм тук, го приготвям на място. Слагам сланината в мраморни контейнери, които сам дялам. — Докато говореше, Виктор жестикулираше енергично. — Сланината се затваря в тях заедно с морска сол и розмарин и някои други подправки. От време на време саламурата се претака. За да стане в този си вид, престоява в камъка една година.

— Една година!

Виктор кимна.

— Това, дето го ядем сега, съм го правил миналата пролет. Баща ми ме научи да правя лардо. Това е нещо, което приготвят само мъжете. Баща ми работеше на кариерите. Лардото осигурява на каменоделците силата, която им е необходима, за да издържат дългите часове тежък труд на кариерата — да откъсваш каменните блокове, да въртиш секача. За ковачите това също е незаменима храна — как иначе ще вдигам чука по цял ден?

— Значи там, където си живял, е имало кариери?

Виктор посочи с голямата си ръка каменния блок зад себе си.

— Това е каватурски мрамор. Добива се в моята родина. — Той посочи някои от купчините долу под тях. — Онова там, и там, също е каватурски мрамор.

— Значи така се казва родината ти — Каватура?

Виктор кимна, широко ухилен.

— Родината на най—прекрасните мрамори. Нашият град е кръстен на мраморните кариери. Целият ми род са майстори на камъка. А аз? Аз станах ковач и правя инструменти за хората, които обработват камък.

— Ковачите също са скулптори.

Онзи се изсмя.

— А ти, ти откъде си?

— Аз ли? Отдалеч. По нашите земи няма мрамор. Само гранит. — Ричард смени темата, за да не се налага да измисля лъжи. Освен това започваше да съмва. — Е, Виктор, за кога ти трябва нова доставка от онази специална стомана?

— За утре. Ще успееш ли?

Стоманата, от която имаше нужда Виктор, можеше да се намери в една по—отдалечена леярна, до въглищарниците. За да се направи тази висококачествена стомана, бяха необходими много въглища. И руда, която се добиваше от близката планина. Разстоянието дотам и обратно щеше да отнеме на Ричард почти цялата нощ.

— Разбира се. Днес смятам да се разболея, за да мога да поспя.

През последните няколко месеца Ричард често „боледуваше“. Това бе в унисон с поведението на повечето от работниците: работиш малко, малко боледуваш, после казваш на профсъюзите, че имаш проблеми. Някои се придържаха към този график редовно — макар да не беше нужно да дават каквито и да е обяснения, понеже от профсъюзите никога не разпитваха.

Единственото нещо, което гледаше да не пропуска, бяха сбирките, на които се изчитаха имената на недобросъвестните работници. Онези, чието име биваше съобщавано, обикновено свършваха в тъмницата и им биваше давана възможност да признаят греховете си. Споменат ли ти името два пъти, все едно си подписваш смъртната присъда.

— Снощи дойде един от учениците на Брат Нарев, Нийл. Направи нови поръчки. — Гласът на Виктор изведнъж стана напрегнат. — Това, което ми донесе току—що, ще ми стигне за през деня, но онази стомана ми трябва спешно.

— Ще я имаш.

— Сигурен ли си?

— Някога да съм те разочаровал, Виктор?

Суровото лице на ковача се разтопи в приятелска усмивка. Подаде на Ричард още едно резенче лардо.

— Не, Ричард, не си. Нито веднъж. Вече се бях отказал от надеждата някога да срещна човек, който си държи на думата.

— Е, вече трябва да тръгвам — конете ми имат нужда от малко грижи. Беше тежка нощ, а искам да си починат за следващата. Колко стомана ти трябва?

— Двеста. Половината обли, половината четвъртити.

Ричард простена болезнено:

— Заради теб или ще заякна, или ще издъхна.

Виктор му се усмихна.

— Сега ли да ти платя?

— Не, ще се оправим, като получиш доставката.

На Ричард вече не му трябваха пари в аванс. Вече си бе набавил здрава каруца и силен екипаж от коне. Плащаше на Айшак да се грижи за тях заедно с конете от транспортната компания, спяха в конюшнята на компанията. Айшак помогна на Ричард да се справи с купчината формалности около начинанието му. Той познаваше господата, които живееха в хубавите къщи. Те не биха могли да си позволят такива къщи, ако разчитаха единствено на заплатите си от Ордена.

— Внимавай с Нийл — предупреди го Ричард.

— Защо, какво има?

— Поради някаква причина той си е втълпил, че имам нужда някой да ми влива акъл. Той наистина мисли, че Орденът е спасителят на човешкия род. И поставя благоденствието на Ордена над благоденствието на човешкия род.

Виктор въздъхна и стана. Завърза на кръста си кожената престилка.

— И на мен не ми харесва особено.

Двамата влязоха в сградата в мига, в който слънцето започваше да осветява мраморния блок вътре. Ричард постави ръка на студения камък, както правеше винаги, когато минаваше оттук. Камъкът му се струваше почти жив. Или поне щеше да се превърне в нещо живо.

— Виктор, веднъж те попитах какво е това. Сега вече можеш ли да ми кажеш?

Ковачът се спря до него и се загледа в огромния колос пред себе си. Посегна и го докосна лекичко, като остави пръстите му да се плъзнат по повърхността, да го погалят.

— Това е моята статуя.

— Каква статуя?

— Тази, която един ден бих искал да извая. Както ти казах, мъжете в моя род по традиция работят с камъка. Откакто се помня, винаги съм искал да правя това. Исках да стана велик скулптор. Да създавам прелестни творения. Вместо това ме пратиха да чиракувам при майстора ковач в кариерата. Семейството ми трябваше да се храни. Баща ми и ковачът бяха приятели. Баща ми помоли ковача да ме вземе на работа … Не искаше да загуби още един син в кариерата. Животът там е труден и опасен.

— Правил ли си и други неща? Имам предвид от дърво или нещо друго.

Виктор, все още без да откъсва поглед от камъка, поклати глава.

— Единственият материал, с който винаги съм искал да работя, е камъкът. Купих този блок със спестяванията си. Вече е мой. Малцина са онези, които биха могли да се похвалят, че притежават част от планината. Толкова чиста и прелестна част като тази.

Ричард го разбираше.

— Е, Виктор, какво ще излезе от това?

Мъжът примигна, сякаш се опитваше да проникне под повърхността на твърдия материал.

— Не знам. Казват, че камъкът сам ти говори и ти подсказва в какво трябва да го превърнеш.

— Ти вярваш ли на тези приказки?

Мъжът се засмя гърлено.

— Ами … не съвсем. Но работата е там, че това парче тук е наистина прелестно. Няма по—подходящ мрамор за статуи от каватурския, а малко са блоковете с толкова чиста и изящна структура като този. Не бих могъл да понеса да бъде превърнат в нещо грозно и отвратително, каквито са повечето скулптури в днешно време. Някога от красота като тази биваше извайвана само друга красота.

— Вече не е така — прошепна мъжът с горчивина в гласа. — Днес човекът се представя като грозно и долно същество, като нещо срамно.

Ричард бе доставял в бъдещия дворец някои от инструментите, направени от Виктор, и бе имал възможност да види по—отблизо как върви работата. Външната каменна стена трябваше да бъде покрита с величествени сцени, предадени в главозамайващи размери. Стените около двореца щяха да са дълги много километри. Изображенията, поръчани за Вечния дом, нямаше да се различават от онези, които Ричард вече бе виждал навсякъде в Стария свят, но нямаше да имат равни на себе си по количество. Целият дворец щеше да се превърне в един епичен символ на Ордена и гледището му за природата на живота и на възмездието в живота след смъртта в отвъдния свят.

Фигурите бяха с крайници като безполезни кокили. Релефните им образи бяха свързани завинаги с камъка, от който бяха изникнали. Позите, в които бяха изобразени, представяха човека като жалко, плоско, грозно създание.

Елементите на омразната анатомия на човека, мускулите му, плътта му се сливаха в безжизнени крайници с уродливи пропорции, сякаш в тези фигури нямаше нищо човешко. Лицата им бяха или безчувствени, ако статуята трябваше да изразява добродетелност, или изпълнени с ужас, агония и страдание, ако трябваше да покаже природата на творците на злото. Добродетелните мъже и жени, сведени под тежестта на труда, винаги изглеждаха някак не на място в този свят, потънали в унес, отритнати.

Най—често не можеше да се различи мъжът от жената; телата им, този непрестанен извор на срам, биваха скрити под огромни одежди като тези, които носеха свещениците на Ордена. Единствено грешните се показваха голи, за да могат всички да видят уродливите им тела.

Всичките тези картини разкриваха човека като безпомощен, обречен — поради глупостта и тъпотата си — да изстрада всеки миг от съществуването си.

Повечето от скулпторите, както подозираше Ричард, се страхуваха да не бъдат разпитвани и дори измъчвани и затова се придържаха към становището, че човекът трябва да се показва примирен със злата си природа, като единственият начин да спечели покой е смъртта. Скулптурите би трябвало да убеждават масите, че това е единствената цел, за която си струва да живее човек. Ричард познаваше някои майстори, които наистина вярваха в онова, което сътворяваха ръцете им. И винаги си подбираше внимателно думите в тяхно присъствие.

— О, Ричард, иска ми се да можеше да виждаш само хубави статуи вместо днешните ужасни изроди.

— Виждал съм прелестни произведения на човешкия дух — увери го Ричард.

— Нима? Толкова се радвам. Хората трябва да гледат такива неща, а не като онези и като онези … — Виктор плъзна ръка и посочи различни места пред тях.

— Значи един ден ще създадеш подобна красота?

— Не знам, Ричард — призна си най—сетне ковачът. — Орденът конфискува всичко. Според тях отделният човек сам по себе си е едно нищо, важен е само като част от цялото, като средство за правене на добро за другите. Те отнемат искрата, пораждаща изкуството, кръвта на душата ти и я превръщат в отрова, в смърт. — Виктор се усмихна тъжно. — Засега мога само да се дивя на красивата статуя вътре в самия камък.

— Разбирам те, Виктор — наистина те разбирам. Аз се чувствам по същия начин.

— В такъв случай и двамата можем да се наслаждаваме на красивата статуя вътре в камъка. — Ковачът от лепи ръката си от камъка. Пръстите му се плъзнаха на долу и посочиха основата: — Виждаш ли ето тук? Тази цепнатина. Чак до долу. Затова можах да си позволя този мраморен блок — понеже има дефект. Ако не се пипа внимателно, цялата статуя може да се разцепи. Така и не мога да измисля начин как хем да се възползвам от красотата на конкретния камък, хем да избегна цепнатината.

— Може би някой ден ще го разбереш, ще знаеш как трябва да издълбаеш камъка, да създадеш нещо наистина достойно и благородно.

— Благородно. Нима това не е най—върховната форма на красотата! — Той поклати глава. — Но не, никога няма да имам възможност да създам такава статуя. Не и преди да е избухнал бунтът.

— Бунт ли?

Предпазливият поглед на Виктор обходи хълма, спускащ се току от вратата на къщата му.

— Да, бунтът. Той ще дойде. Орденът не може да издържи — злото не може да издържи, поне не вечно. В моята родина, когато бях млад, красотата не бе непозната. Свободата също. Хората бяха принудени да дадат живота си, свободата си — парченце по парченце — за каузата на равенството за всички. Те не знаеха какво имат и оставиха свободата да им се изплъзне, подмамени от голите обещания за по—добър живот, за свят, където ще се живее без усилия, без борба, без труд. Винаги някой друг щеше да прави това — да произвежда, да работи, да прави живота ни по—лесен. Нашата земя тънеше в изобилие. Имахме всичко. Сега каквото покълне, изгнива, докато чака вечните комитети да решат кому да го дадат, кой да го транспортира и колко ще струва. А през това време хората гладуват. Бунтовниците, онези, които не вярват в каузата на Ордена, биват обвинявани за глада и мизерията, която бавно ни унищожава. И така все повече хора биват арестувани и пращани на смърт. Ние сме страна на смъртта. Орденът непрекъснато парадира със загрижеността си за човешкия род, но всъщност само проправя пътищата на смъртта. На път за насам видях хиляди непогребани тела. За всичко се обвинява Новият свят и младите хора, кипящи от желание да унищожат причината за страданията си, тръгват на война. Но въпреки това мнозина вече прозират истината. Те, а после и децата им — такива като мен — копнеят за свободата да живееш собствения си живот, а не да бъдем роби на Ордена и тяхната смъртоносна власт. В родината ми зрее бунт, тук също. Предстои въстание.

— Въстание ли? Къде? Досега не съм видял никой да протестира.

Виктор се усмихна заговорнически.

— Да не мислиш, че хората, чиито сърца кипят в тръпката на революцията, ще разкрият пред теб истинските си чувства. Орденът с неговия постоянен страх от неподчинение изтръгва признания от хората, които арестува безпричинно. Всеки ден на ешафода загиват невинни хора. Тези, които искат нещата да се променят, не са толкова глупави, че да се превърнат в мишени, преди да му е дошло времето. Един ден, Ричард, бунтът ще избухне.

Ричард поклати глава.

— Не знам, Виктор. За да има бунт, се иска отдаденост, решителност. Не мисля, че у хората съществуват такива чувства.

— Ти си виждал хора, недоволни от съществуването си. Айшак, работниците в леярните, моите работници и аз. Всички онези, с които имаш взимане—даване — като изключим висшите чиновници, които подкупваш — копнеят за промяна. — Виктор повдигна вежда към Ричард.

— Никой от тях не се е оплакал на никой съвет или комитет от теб. Може да си мислиш, че е нищо — мисли си каквото щеш. Но знай, че има хора, които се вслушват в повеите на свободата, идещи от север.

Ричард настръхна.

— От север ли каза?

Виктор кимна.

— Говорят за някакъв спасител — Ричард Рал. Той бил повел хората в борбата за свобода. Носят се слухове, че този Ричард Рал щял да поведе и нас.

Ако думите на Виктор не му бяха прозвучали толкова трагично, Ричард сигурно би избухнал в смях.

— И откъде сте сигурни, че този Ричард Рал си заслужава да бъде последван?

Ковачът го изгледа с онзи поглед, който Ричард помнеше от първата им среща.

— Можеш да съдиш за човек по враговете му. Ричард Рал е мразен от императора и от Брат Нарев и учениците му — ненавиждат го повече от всеки друг. Значи е той. Той носи факлата на революцията.

Ричард успя само да се усмихне безпомощно.

— Той е само едно човешко същество, приятелю. Не въздигай в култ човешко същество. Можеш да боготвориш каузата му, но не и него.

Пламналият поглед на Виктор, разпаленото му изражение, раздиращият вътрешностите му глад за свобода угаснаха отново в онази специфична вълча усмивка.

— Е, и Ричард Рал би казал така. Именно затова знам, че е той.

Ричард реши, че ще е най—добре да смени темата. Утрото почти бе дошло.

— Е, трябва да вървя. Сигурен съм, че ще решиш какво да правиш с камъка, Виктор. Когато му дойде времето, решението само ще дойде.

Ковачът го изгледа уж яростно, но гримасата му бе бледо копие на пламенното му изражение отпреди миг.

— И аз винаги така съм мислел.

Ричард се почеса по главата.

— Правил ли си някога статуя?

— Не, никога.

— Сигурен ли си, че те бива за тая работа? Че ти се удава?

Виктор почука с пръст слепоочието си, сякаш да разсее съмненията на Ричард.

— Способностите ми са ей тук. Тук е скрита моята красота. Това е всичко, което има значение за мен. Дори и никога да не докосна с длето този камък, ще нося в главата си образа на онова, в което би могъл да се превърне той. А това Орденът не може да ми отнеме.